„За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс пети)

Приятели, продължаваме (:

Последната книга в поредица „Човешката библиотека“ е романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да си поръчате електронното издание. Вижте повече тук.

Приятно четене.
откъс първи
откъс втори 
откъс трети
откъс четвърти

~ ~ ~

Когато стъпих в просторния кръгъл хол, подът се размърда под нозете ми. Сякаш ходех по тресавище. Дали беше необикновено мек килим или мозайка, направена от неизвестна материя, и досега не знам, защото винаги, когато минавах, се удивявах на новите ù форми и цветове, които се сменяха в някакво хаотично безредие. Всред хола блестеше басейн, приличащ на огромно човешко око с фосфоресцираща зеница, а водата там имаше странно поведение. Тя беше изпъкнала в средата. Можете ли да си представите нещо подобно?
Дамата в траур ми посочи нещо, което би могло да се вземе за диван, ако не приличаше досущ на гигантски октопод. Със страх се доближих. Веднага най-близкото пипало се уви около мен и аз се почувствах седнал на необичайно удобно кресло, меко, пружиниращо, заемащо очертанията на тялото ми. Когато по-късно опитах да сменя позата си, то се превърна в лежанка, в люлка, сякаш предугаждаше желанията ми. За око на „октопода“ служеше цветен телевизионен екран и по него се плъзгаха фантастични картини, но и те не бяха по-необикновени от рисунките по стените – някаква смесица от древното изкуство на ацтеките, маите и най-модерната живопис. Никъде не се виждаха лампи. Стенописите излъчваха светлина.
Първата ми мисъл, когато се посъвзех, беше: „Къде съм попаднал? Коя е тая жена в траур?“.
Тя се усмихна:
– Попаднали сте в моя дом. Аз съм вещица. Можете да ме наричате госпожица Вещицата.
„Но тя чете мислите ми! Това е ужасно!“
– Нищо ужасно. Даже е удобно. Не е нужно да се трудите да обличате мислите си с думи.
„Но аз ще се чувствам винаги разголен. Всеки човек има право и на скрити мисли.“
– Хората крият мислите си от страх пред себеподобните си, ако мислите им са грозни. От мен няма защо да се страхувате или срамувате. Аз познавам всякакви човешки мисли и, уверявам ви, самото чудо – мисленето, е в състояние да оправдае и най-срамната мисъл. Материята, раждаща мисъл, е толкова велико съвършенство, че и най-уродливият ù продукт буди възхищение.
„Има ужасяващи, отвратителни мисли…“
– И те са достойни за възхищение, защото са създадени от нещо неизмеримо по-долно от тях – материята.
„Това само вещица може да измисли!“
– Великолепно! Вече свикнахте с названието, което ви предложих. А и няма нищо обидно да си вещица. Даже е ласкателно. Думата вещица произлиза от вещина – умението да се справя с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете – на кладата! Някой се стреми да добие нови лекарства, събира билки, изпробва свойствата им… – на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити – на кладата! Някой вижда в бъдещето – в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците – на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред. Днес никому не би минало през ума да съди някого за аутопсия на мъртвородено или за химични опити в общоприетите рамки. Но щом тези опити надхвърлят общопризнатото, с теб започват да се отнасят като с вещица. И да крещят за хуманност и идеали. Какво разбират те под хуманност и идеали? И как могат да си позволят да ме съдят? Пак ми става весело, като си спомня как ги изиграх. Обработих един труп тъй, че да добие пълна прилика с мен, и го оставих в лабораторията си, като инсценирах нещастен случай при експеримент. И те ме погребаха! Ах, как тържествуваха, като ме погребваха и колко тъжни се стараеха да изглеждат! А аз, като истинска вещица, вървях след погребението си и ловях мислите им. И се давех от смях пред нищожните продукти на техните тъй старателно образовани и възпитавани мозъци. Вас взех със себе си, защото вие имате красиви мисли. Познавам ви отдавна, слушала съм ви и съм се удивявала на това как майсторски умеете да възкресявате бляновете на композитори, измрели преди столетия. Но съм уверена, че вие все още не познавате себе си. Време е да престанете да съживявате мъртви мисли, време е да извадите на бял свят тези, които дремят във вашата черепна кутия, смачкани от теснотията. Ето този апарат (тя посочи окото на октопода-диван), ако желаете, ще записва вашите мисли…
„Хм. Станах опитно зайче.“
– Че защо? Нима е под достойнството ви да бъдете опитно зайче? Колко са надменни животните от човешки род. Приемат, че в името на науката, която служи на хората, могат да бъдат изтезавани всякакви живи същества с изключение на самите хора. Защо?
„Тя е провеждала експерименти върху хора!“
– Да. И върху себе си. В името на висшата хуманност. Убедена съм, че десет души могат да бъдат пожертвани за благото на милиони. Защо на разни военачалници се разрешават експерименти, тоест учения, при които могат да се пожертват до две на сто от войниците, а на учените не се разрешават дори съвсем безопасни опити над хора? Кое е по-важно за човечеството – ученията за превземане на някаква си кота или голямата наука за нравственото издигане на цялото човечество? Няма да крия, аз се занимавам с това. Искам да подобря мисленето на хората. Искам високоорганизираната мозъчна материя да престане да произвежда мисли от ниска проба. Но вие сте уморен и трудно възприемате това, което ви говоря. А може би и обстановката ви угнетява. Ще ви отведа във вашата стая, за да си починете.
Част от стената се отмести и откри заспало езеро. Всред водни лилии и водорасли плаваха двойка огромни лебеди. Около тях топяха клони във водата плачещи върби. Вещицата тръгна по водата. Последвах я и не потънах. Водата беше просто… под. А лебедите се оказаха изключително удобни легла.
Събудих се с приятното чувство, че съм спал в лодка сред тихи води, и видях, че лебедът бе променил мястото си, значи наистина ме е люлял върху гърба си.
Една стена се отмести и аз се намерих в градината, гдето под дърветата, върху огромна гъба пачи крак, беше сервирана закуска. Плодове, мед, мляко, топчета масло… Едва бях почнал да се храня, когато към масата се приближи лъскав черен котарак, кимна любезно, поне аз така изтълкувах жеста му, приглади мустаци и се настани на съседния стол.
„Е, вещица не може без черен котарак. Липсва само летящата метла.“
– Тя е вдясно от вас – се чу гласът на госпожица Вещицата.
Подпряна на едно дърво, се мъдреше проскубана метла с дълга дръжка. Засмях се. Гласът – също.
– Реквизит. А котаракът е възпитан и би ви правил компания.
Поднесох към котарака зелевия лист, върху който бе сервирано маслото. Той взе с лапа едно топче и го заблиза, както децата – сладолед. Беше забавна гледка.
Закусих.
„А сега какво ще правя?“
Гласът се обади:
– Съжалявам, заета съм, не мога да ви развличам, но ще ви представя една дама, с която вие отдавна желаете да се запознаете. Вървете след котарака.
Той ме отведе в една стая със старинни мебели. Докато гледах картините по стените, влезе… Лусинда Бермудес. Същата. Слязла от портрета на Гойа. Аз не знаех какво да кажа на тая загадъчна и иронична Лусинда, но тя с рядък финес поведе разговор и за няколко часа научих от нея за Гойа повече, отколкото някои от изследователите му научават за цял живот. Спомних си, че някога изпитвах желание да целуна тая тайнствена Лусинда, но сега това ми изглеждаше нещо отминало и маловажно.
Обядвахме заедно. Масата бе подредена по стар испански обичай, блюдата – с подправки…
Когато Лусинда се оттегли за следобедната си почивка, поисках час по-скоро да изляза на въздух.
Около най-високото дърво в градината се виеше стълбичка, а горе, в короната му, се забелязваше къщичка-наблюдателница. Качих се. От високо домът на вещицата изглеждаше като недостроена вила. Даже при нисък полет от самолет не би могла да се види необикновената му архитектура.
Доста по-късно попитах вещицата защо ù е бил нужен подобен налудничав дом.
– Нищо налудничаво. Копирана е природата, а в природата всичко е много мъдро измислено. Природата не търпи абсолютно правите черти и ъгли и ги разрушава много по-бързо от формите, които тя самата е създала. В архитектурно отношение един кокоши крак е далеч по-съвършен от най-изящната йонийска колона, а пред простия житен клас трябва да се преклонят най-гордите кули, вдигнати от човешка ръка.
В края на градината белееше покривът на мраморна беседка. Запътих се нататък. До малкия фонтан в беседката Леопардовата Цецилия държеше своя хермелин, както е на портрета. И тази дама е будила любопитството ми и аз помислих, че ако Вещицата реши да ме запознае с всички отдавна измрели красавици, от които съм се възхищавал, това ще ù струва доста труд. Помислих още, че ако и Цецилия поиска да ми говори за Леонардо да Винчи, ще заприличам на студент по история на изкуствата. Но Цецилия каза:
– Аз не го познавах много добре. Той ме рисува по поръчка и на сеансите винаги присъстваха слугите на моя любим, а пред слуги не е приятно да се говори. Обаче един от тези слуги…
И ми разказа една тъжна и безкрайно увлекателна история, в която един от слугите беше предрешен благородник от Братството на свети Вем. Членовете на това братство наказвали престъпниците, избегнали правосъдието.
Беше много интересно, но когато тя ми напомни, че вероятно вече ме чакат за вечеря, аз се сбогувах с чувството, с което човек излиза от музей. Забързах към вилата, като си казах:
„Само дано не ми натрапят за сътрапезник инквизитора на Ел Греко.“
– Не се безпокойте, не ви грози тая опасност – се обади Вещицата и се надигна от октопода-диван.
Тя беше в дрехите на мащехата на Снежанка. Гледали сте филма „Снежанка“ на Уолт Дисни? Мащехата е покрита с черно кадифе от глава до пети, светлее само лицето ù. И златната корона.
– Разходката из миналите векове не ви се понрави съвсем. А сантименталният пейзаж на стаята ви? Отегчава. Всеки човек се чувства добре само във времето си. А ние, вещиците – в бъдещето.
„Защо постоянно напомняте, че сте вещица?“
– Това бе в тон с вашите мисли. Вие живеехте с миналото. Видяхте, че то не е толкова привлекателно.
„Но откъде извадихте тези портретни дами? Или бях жертва на внушение?“
– Не. Дамите са истински. Доколкото истинска може да бъде една реставрирана икона. Аз реставрирам хора. Достатъчен ми е един добър портрет. Лицата на хората са пълно отражение на техните мисли. Ако някой греши при определянето на мислите според лицето, то за това не е виновно лицето, а неопитността на наблюдателя. Абсолютно неверен е изразът „ангелско лице, дяволско сърце“. Просто наблюдателят се е излъгал от съразмерните черти и не е прочел уродливите мисли, които могат да се таят в някое ъгълче на окото или зад презрително стиснатите устни, или в деформираните уши. И тъй, аз вземам един не особено сполучлив човешки екземпляр, насаждам му мислите, които са присъщи на… Перикъл например, и неговото лице се изменя и добива чертите на Перикъл. И ако от някой престъпник, осъден на смърт, аз възпроизведа Джовани Бокачо и този нов Бокачо подари на човечеството своя нов „Декамерон“, какво лошо има в това? На пръв поглед би трябвало и престъпникът, и човечеството да ми благодарят. Но не! Оказва се, че всеки човек, дори най-несъвършеният пропаднал тип, държи да е това, което е. И не желае да бъде подменен нито с Шекспир, нито с Айнщайн, нито даже с Хера Людовизи или Херкулес. И съм принудена да действам против волята им. Защото никоя наука не може без жертви. А моите жертви не са много и понякога, след като свърша опитите си, аз връщам обичайния им вид. Но и това не задоволява ревнивите ми съперници, които не могат да се примирят с това, че са по-неспособни от мен. И се стараят да ме обвържат с разни закони на хуманността, и то във век, в който същите тия учени глави помагаха на неуравновесени политици да преработват в сапун милиони човешки трупове. Излиза, че да превърнеш хора като Хари Бор в сапун е позволено, а да направиш от престъпника нов Якоб ван Хоф е противочовешко. Звучи парадоксално. Наистина, от промяната при експеримента моите „опитни зайчета“ може би ще живеят по-малко, но аз съм убедена, че е по-добре да живееш една година като Емил Фишер, отколкото двадесет – като затворник или разносвач на разхладителни напитки.
„Това не е много окуражително за мен. В кого ли ще пожелае да ме превърне?“
– Не се плашете. Вас нямам намерение да преработвам. Достатъчни ми са вашите собствени красиви мисли. Съгласете се, че даже една вещица има нужда от някой човек с красиви мисли, който да ù вдъхва увереност в доброто начало у хората.
Съвсем не твърдя, че предавам точно думите ù. Нима човек може да улови хода на мислите у личност, която сама твърди, че е вещица? Аз подреждам думите според собствения си начин на мислене. Не ми се удава да възпроизвеждам главозамайващите скокове на фразите ù, чиято логичност разбирах доста след произнасянето им. Беше ми нужно време, за да ги свържа и възприема.
Тази нощ за спалня ми бе отреден ъгъл край селска ограда. Трева по пода, три прецъфтели глухарчета – легло и фотьойли, и едно цъфнало – масата.
„Ще се чувствам като джуджето, което си е направило канапе от глухарче.“
– Нали като дете завиждахте на това джудже?
„Тя знае и това, което някога съм си мислил!“
– Всяка мисъл издълбава печата си върху лицето.
„А вие като заличавате белезите от мислите на своите „опитни зайчета“, не смятате ли, че изтривате и нещо, което никога не се е срещало в природата? И най-грубият и прост човек може поне веднъж да измисли нещо необикновено.“
– Аз усърдно търся за експериментите си хора, които никога не са измислили нещо оригинално, или такива, които и без това са осъдени на смърт. Тази, която превърнах в Цедилия, бе повехнала уличница, която се готвеше за самоубийство. Намирам, че постъпих хуманно, като се възползвах от нейния жив труп, вместо да го предоставя на земните червеи.
„А Лусинда?“
– Тя беше смъртно болна от рак.
„Нима смъртта може да се спре, ако на човек се насадят чужди мисли?“
– Както виждате! Истинската Лусинда не е боледувала от рак. Приемайки новия си вид, тялото на болната изхвърли неприсъщата за новата си форма болест.
„Но това са истински чудеса! Защо не ги направите достояние на хората?“
– Ха! Те толкова държат на своята „хуманност“! Лека нощ.
Мирисът на окосено сено ме приспа. Вероятно и това беше един от „парфюмите“ на вещицата, за които ще спомена по-късно.
Събудих се, защото някой гъделичкаше носа ми със сламка. А този някой беше момиче в модни дрехи, с разпуснати коси и сандали. Трябваше да потрия очи, за да се уверя, че е самата Вещица.
– Ставайте! Днес имам почивен ден. Ще ходим на разходка.
Това бе най-веселият ден в живота ми. Скитахме из някакви гори, къпахме се, обядвахме и вечеряхме в някакви селски ресторантчета.
Тя се смееше, размахваше сандалите си, вдигаше прах с босите си крака и се подиграваше на моя „начин на живот“.
– Възхитителна биография! Родителите ти те влачеха на безкрайните си турнета по света и те затваряха в хотелските стаи, за да свириш. След това започнаха твоите безкрайни турнета. Хотели, концерти, договори, кратки почивки и пак отначало. Роднините ти измряха, приятели не можа да намериш, тая особа, която се мъкне след теб в качеството си на официална приятелка, те продава от импресарио на импресарио, без ти да забележиш. И взема големи проценти, за да те склони да свириш на някой извънреден концерт. Ти минаваш за разсеян глупак, защото си изцяло погълнат от музиката. Но тя не ти е достатъчна. Другите музиканти по време на изпълнение мислят дали ще им излезе някой труден пасаж, как ще завършат фразата, а по-неподготвените – и с какъв пръст ще изсвирят даден тон. За теб музиката е средство за неизпитани преживявания. Нещо като опиум. Твоята неукротима фантазия прескача рамките на обикновеното музициране и те довежда до образно виждане. За теб гамите имат цветове, пиесите са наситени с видения. Ти се опияняваш от музиката и съзнанието ти създава нови светове, но те отлитат след свършването на творбата. А аз бих искала да останат. Да имат право на живот.