„За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс шести)

Приятели, продължаваме (:

Последната книга в поредица „Човешката библиотека“ е романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да си поръчате електронното издание. Вижте повече тук.

Приятно четене.
откъс първи
откъс втори 
откъс трети
откъс четвърти
откъс първи

~ ~ ~

„Значи, подлежа на преработка!“
– Не бъди подозрителен. Искам да постигнеш сам себе си. Освен това не си въобразявай, че мога да превръщам хората в когото си поискам и от някой едър месар мога да направя Езоп. Трябва да се потърсят близки по костен строеж типове…
– И тогава?
– Ха-ха-ха! Ти си представяш някаква кухня, в която нещастниците се преваряват всред страшни мъки. Няма що, фантазията ти е старомодна. А нещата са далеч по-прости – няколко дни приятен сън всред моите хубави „парфюми“… Засега опитите ми са единични. Но са достатъчни само слуховете за тях, за да ме преследват. Много държави искат да ме спечелят… И мен не ме тревожат нападките на моите колеги (те вдигат глас в защита на хуманизма, защото подозират как могат да бъдат използвани моите открития от недобросъвестни хора), а именно тези – на недобросъвестните, които си въобразяват, че трябва да господарстват над планетата. Аз съм по-силна от тях, макар че действията им сериозно ме заплашват. Но, струва ми се, можем да поживеем спокойно още десетина дни в тая вила.
И тя ме въведе в градината през някаква врата, която съвсем не се забелязваше.
Отнякъде се носеше музика. Първата балада на Шопен. Спрях и се заслушах. Изпълнението беше съвършено. Такова, каквото съществуваше само в представите ми.
– Кой свири? – се сепнах, след като звуците затихнаха.
Тя се засмя:
– Мислиш ли, че би се намерил пианист, който да изпълни по тоя начин Шопен?
– Електронна уредба?
– Не, това е твоята собствена представа. Материализирана. Ти не си пианист и винаги се дразнеше от това, че пианистите свирят Шопен твърде недодялано. Ти знаеш как трябва да звучат творбите му, но не владееш пианото. Моите апарати записаха твоите представи и ето ги – достойни за възхищение.
А това, което чух отпосле, ме разплака. Това бяха моите мечти, моите сънища, заговорили с гласовете на непознати инструменти.
Когато божественото видение от звуци изчезна, тя каза:
– Ето музиката, която бе изтръгната от твоя събуден от летаргията мозък. От твоя затлачен от тежкия товар на чуждата музика мозък. От днес ти си творец! Нека отпразнуваме твоето раждане!
И тоя път се разместиха някакви стени и откриха зала, прилична на пещера, издълбана в ледена планина. Всичко блестеше – от ледените висулки по тавана, до пода, застлан с искрящ сняг. Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония. Всред залата бяха наредени, или по-скоро пръснати в безредие, ниски маси, а край тях, излегнали се на лежанки като древни римляни, пируваха двайсетина мъже и четири жени. Всички облечени в бяло. Две от жените – Лусинда и Цецилия – познавах, останалите две не бяха тъй красиви, но въпреки това мъжете им оказваха далеч по-голямо внимание. Мъжете бяха на най-различна възраст, с най-разностилни облекла. Струваше ми се, че някои от тези лица бях виждал някъде, но къде и кога, не помнех.
– Само на портрет! – усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към присъстващите: – Дами и господа, представям ви – и тя спомена името ми. – Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.
Господата ме поздравиха шумно, а дамите ми кимнаха приветливо.
После всичко беше като във вълшебен сън: красивите и умни думи, които тези хора си разменяха, ястията и питиетата – всички в бял цвят, независимо от вкуса, снежинките, които прехвърчаха, без да се топят, танците, в които и аз взех участие… Такава чудна белота навярно има само в душите на новородените. А над всичко звънеше кристална музика като капки вода над тънък лед.
Когато всички захванаха да се разотиват, госпожица Вещицата се приближи до мен:
– Е, как ти харесаха моите реставрирани гении?
Тръснах главата си, за да пропъдя зашеметяващата мисъл. През цялото време не ми беше дошло наум, че може да вечерям с Рьонтген или мадам Кюри, макар и реставрирани. Всъщност, признайте си честно – ако ви дадат истинска всепризната картина и копието ù, ще ги различите ли? Даже ако сте специалист, няма да минете без химична и кой знае още какви експертизи. Изведнъж ме завладя страх. Дали и аз не приличах вече на някой мъртъв гений?
– Ето ти огледалото – ми отговори Вещицата. – Надявам се, че все още помниш лицето си.
Лицето в огледалото беше моето, но аз вече се съмнявах във всичко из тоя дом.
„Огледалото може да не отразява истинския ми образ.“
– Огледай се в басейна или в езерото в градината.
Езерото в градината люлееше отразената луна, а някъде около него въздишаха еолови арфи. Огледах се. Бях аз, сякаш малко променен, но на лунна светлина всеки би изглеждал по-различен. Докато гледах лицето си в рамката от лунни лъчи, нещо бе станало с еоловите арфи. Те свиреха втората част от квартета на Шуберт „Смъртта и момичето“! Не знам дали имате понятие от еолови арфи – това са обтегнати струни, които потрепват и звънят от вятъра. Те не биха могли да свирят „Смъртта и момичето“ и все пак това, което чувах, бе Шуберт, втора част, анданте кон мото! Потърсих с поглед Вещицата, за да ми обясни. Тя се беше излегнала на мраморната ограда край езерото, косите ù се пилееха и водата мокреше краищата им. Изглеждаше мъртва. Изтичах към нея, докоснах ръката ù. Студена. Закрещях, сграбчих я. Тогава усетих топлината ù. Ръцете ù бавно се вдигнаха, за да ме прегърнат.
От тоя миг сякаш потънах в забрава, която трая може би една нощ, може би десет. Не помня. Помня, че проклинах светлината и чаках здрача, за да се втурна към градината и да я търся. Намирах я на най-неочаквани места – под бурените до оградата, на гърба на лебеда-лодка всред езерото, а понякога я свалях от клоните на някое от тези чудовищни дървета. Бях замаян. Но въпреки това отрезнях за секунда, когато веднъж видях, че златистото украшение-гущерче, закрепено над челото ù, оживя и се скри в тревата.
Тя се усмихна:
– Толкова ли е странно, че една вещица се кичи с гущери?
– Но това е отвратително!
– Гущерчето е част от природата, както и аз. Може и аз да му се струвам отвратителна. Ние, хората, не сме свикнали да се съобразяваме с мнението на животните и всичко друго, което ни окръжава. Аз съм частица от космоса и нищо от целия безкраен космос не ми е чуждо – нито гущерите, нито съзвездията, нито глоговете по синорите, нито най-долния изверг от човешки произход.
– Тогава защо искаш да ги промениш тези изверги?
– Винаги по-силните, по-висшите, по-добре устроените видове спомагат за еволюцията на по-низшите. Ако не го преследваха, заекът нямаше да бяга тъй бързо, ако антилопите бяха бавни и глупави, лъвът нямаше да се научи да им прави засади. Всъщност видовете взаимно се усъвършенстват. Само че едни видове са еволюирали по-бързо. Те спомагат за развитието на следващите и изчезват. Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.
– Защо тогава, повтарям, с всички сили се стремиш да направиш хората по-умни и добри?
– Спомагам за усъвършенстването на видовете.
– И аз влизам в тези „видове“! И сигурно ще възпроизведеш от мен някой мъртъв гений.
– Не ставай глупав. Нима мислиш, че бих развалила Коперник, за да направя от него Юго? Казах ти, гении правя от отпадъчни материали, а не от други гении.
– Но аз не съм уверен, че съм аз. Може да си отнела паметта ми, може да си ми насадила чужди мисли, може… всичко може. От теб всичко бих очаквал.
– За да се убедиш в моята добросъвестност, ще ти предложа нещо твърде рисковано за мен. Ще отидем в града, където най-много те познават. Там, в банката, имаш касета. Тя се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти. Отпечатъците на пръстите все още никой не е успял да промени. Ще се увериш, че си ти, ще представиш творбите си, за да получиш признание и като композитор, а аз междувременно може би ще успея да свърша малко работа.
И ние потеглихме. Тръгнахме пеша. Край някакво поточе спряхме да починем. Аз сложих глава на коленете ù… и съм заспал. Когато се събудих, главата ми все още беше на коленете ù, но се намирах в луксозна стая със спуснати завеси.
– Е, хайде! – каза тя. – Вече е единадесет, а твоят професор има часове в консерваторията до дванадесет. Не е зле да му се обадиш.
Професорът ме посрещна с прегръдки и нескрита радост:
– Къде потъна, по дяволите! Бива ексцентричност, но всичко има граници! Полицията те търси.
Засмях се. Усетих, че съм станал хитър и съобразителен, иначе не бих отговорил:
– Една очарователна дама. Най-после истинската любов. А имах нужда и от пълна почивка.
– Слава богу! – възкликна професорът. – Най-после си се отървал от тая пиявица, дето те използваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство?
– Ще припадне, като чуе, че съм жив. Да вървим в полицията.
Там се отнесоха с мен като с любимо дете, което прави пакости. Помолиха ме друг път да им се обаждам, когато реша да изчезна. Те щели да пазят в пълна тайна къде съм.
Професорът ме покани на обяд. У тях забелязах, че през цялото време съм носил някаква чанта, без да знам какво има в нея. Отворих я. Партитури на две симфонии, четири соло цигулкови сонати, един квартет и някакво голямо произведение за мъжки и детски хор, оркестър, попълнен с особени инструменти и алт.
Показах ги на професора. Той започна да вика, да ругае, нарече ме идиот и говедо, задето досега съм пазил всичко това, зазвъня по телефона и събра елита на музикалния свят. Веднага най-известните диригенти се скараха кой да вземе партитурите; цигулковите сонати бяха поделени между най-именитите ми колеги, единствен квартетът получи по-малко внимание, но най-сетне и Чайковски не всеки ден е писал шедьоври.
Междувременно бях нападнат от журналистите и вечерните вестници излязоха със сензационни заглавия. „Изчезналият виртуоз се връща като композитор“ и тям подобни.
Следобед отидох в банката. Изтеглих голяма сума, извадих от моята касетка стар индийски пръстен, баснословно скъп, и тръгнах да се прибирам. Но къде? В залисията не бях запомнил къде живея. Или това беше трик на госпожица Вещицата? Направи от мен това, което искаше, и ме пусна да се саморазвивам! Тая мисъл ме влуди. Значи няма да я видя повече!
– Добър вечер, Неверни Тома!
Едно такси спря до мен. Тя беше в него. Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката ù. Отправихме се към нашата квартира. Една къща с висока ограда на края на града. Вещицата беше в траур, забулена с дълъг воал. Като останахме сами, тя хвърли воала.
– Кого жалиш?
– Пропуснах да ти дам наставления – отвърна тя. – Аз съм твоя годеница. Жаля сестра си, чието тяло чакам да пристигне от Южна Америка, за да го погреба на родна земя. Ще се появявам винаги в траур. За мен е опасно да показвам лицето си.
– Защо не го промениш?
– Нали ще променя и мислите си.
– Една пластична операция не променя мисли.
– Месарските работи, тоест операциите, ме отвращават. И освен това, не намирам, че видът ми е лош. А ти огледа ли се в огледало, което не буди съмнения?
– Да. И да ти призная, струва ми се, че съм станал красив! Уж съм същият, а съм красив. Всички го забелязаха.
– И жените? Внимавай, красавецо, ревнива съм.
– Не се шегувай! Знаеш, че за мен ти си най-важното нещо в живота. Ти си… Ти си самият ми живот. Кажи, нали няма да изчезнеш и да ме оставиш да полудея?
– Даже ако се наложи да изчезна, помни, че си мой и че когато дойде времето, ще те повикам при мен. И не допускай и сянка от отчаяние, а чакай. Аз ще те повикам, ако ще между нас да стоят огромни разстояния, хорската ненавист, даже и смъртта.
Бях пиян от щастие. Какво разбирах аз дотогава от слава, любов и признание? Сега Фортуна ме засипваше с благосклонността си. Навсякъде срещах очаровани погледи, може би ми завиждаха, но не го забелязвах. Твърде много искаха да знаят коя жена ме е преобразила до такава степен. Узнах, че преди това съм бил стеснителен, нацупен, занесен, нервен и неприятен. Изведнъж намерих приятели – умни, сърдечни и искрени. Канеха ме непрестанно, но аз гледах час по-скоро да се измъкна, за да бъда сам с моята вещица. Тя не се показваше в обществото и това караше по-любопитните да не спят от мъка.
А аз спях ли? Струва ми се – не. Имах чувството, че ако заспя, тя ще се изтаи като съновидение.
Тя също не спеше. Може би защото знаеше какво ще се случи, и чакаше.
Питах я:
– От какво се пазиш? Ти си почти всемогъща. Кой може да те застрашава? Ще ти взема охрана.
– Излишно. Никоя полиция не би ме опазила от тези, които ламтят за световно господство чрез моите постижения.
– Кои са? Гангстери, шпиони?…
– И гангстери, и агенти на много държави. Твърде са силни и твърде са много. Трябва да заминем. Тялото, което чакам, пристигна от Южна Америка.
– Само още една седмица! В сряда ще чуя изпълнението на първата си симфония, а в четвъртък ще отпътуваме.
– Късно е – отговори тя. – Слушай!
Долу, в хола, се прокрадваха стъпки.
– Те са – каза тя. – Не се плаши. Завий се и се преструвай, че спиш. И помни, че ще те повикам. Каквото и да се случи, чакай! Не вярвай на очите си и чакай!
Целуна ме и притвори вратата.
След няколко минути откъм хола се чуха изстрели. С трепереща ръка завъртях телефона на полицията. За мое учудване отговориха. Мислех, че кабелите са прерязали. Полицаите пристигнаха веднага. Намериха я простреляна на осем места. Откриха и следи от присъствието на четирима души. Започнаха безкрайни полицейски разпити. Аз не умея да лъжа. Казах всичката истина и затова попаднах при вас, господа психиатри.
Да, моля, изследвайте психичното ми състояние! Не се обиждам. Аз самият на ваше място бих обявил за луд всеки, който твърди, че тая фантастична история е чиста истина! Но, надявам се, скоро ще се уверите в моя непокътнат разум! Даже прекалено скоро. Не чувате ли тая странна погребална музика – откъс от „Смъртта и девойката“, примесена с откъс от Прокофиевия концерт за виолончело – и всичко това във вид на траурен марш, изпълнен от духова музика! И как подигравателно звучи! Тя се надсмива над смъртта. Ето и погребението. Тя го прекарва нарочно под прозорците на клиниката ви. Гледайте, уважаеми професори и доктори, как ви се вижда изражението на мъртвата? А как ви изглежда стройната дама накрая на процесията? А пръстенът, който блести и под траурния воал? Това е тя! Госпожица Вещицата отново върви след собственото си погребение. И ако пак я убият, тя ще върви и след следващото си погребение. Тя с безсмъртна, Ескулапови жреци, защото е частица от космоса и защото е вещица, а думата „вещица“ произлиза от вещина, знание, умение да вижда по-далеч от вас, верните слуги на науката. Въобще, господа, това не е толкова необичайна история – някой да върви след погребението си. Херцог Алба удави в кръв Нидерландската революция, но тя тръгна след собственото си погребение. Сервет и Ян Хус, Бруно и Везалий също вървяха след ковчезите си. Не е възможно търсещият човешки дух да бъде напълно погребан. Не е възможно да бъдат изгорени вещиците. Но къде хукнахте, уважаеми професори? Да гоните госпожица Вещицата? Да, тя е ваш стар конкурент! Не се трепете напразно, господа. Няма да я настигнете, колкото и да тичате, тъй като никога простосмъртният няма да стигне гения, макар и той да крачи бавно. Важни са крачките, господа професори, а не бързината. А сега мога да си ида, нали?
Моите почитания, господа професори, моите уважения, господа доктори! Желая ви големи успехи, повече старание и по-малко завист, господа, по-малко завист!“
Марта затвори книгата и си каза:
„Тя вече би трябвало да е усетила, че мисля за нея и я викам, а също и това, че днес мозъкът ми не е настроен да приема по телепатичен път далечни съобщения. Ако иска да ме успокои, тя ще ми се обади по телефона.“
И зачака.