Дупка в небето
клуб „Светлини сред сенките“
Представя: Калин Ненов
Слънцето спускаше сребърни игли през пердето на прозореца. Бъртрам седеше на трикракото столче пред камината. Косата му, стегната в конска опашка, тежеше върху гърба му. Орловият му поглед не изпускаше пурпурните балончета на отварата, къкреща в гърнето. Магьосникът почесваше напрегнато тънката си брадичка, хапеше устни и се чудеше какво се е объркало.
– Трябваше да е оранжево… Оранжево към червено – мърмореше той.
Балончетата ставаха все по-малки и все повече, когато нещо отвън изтрещя. Магьосникът скочи, обърна гърнето и разля отварата. Лепкавата смес се плисна по пода и бързо изпъпли до книгата, която бе изпаднала под масата.
– Какво направих?! – Бъртрам се втурна да спаси книгата. – Ще вземе да се роди нещо уродливо…
– Това остави на мен – каза старият По. – Подготви се за дълъг път, а утре сутрин ела тук, на площада. Ние ще помислим, ще съберем хората и на сутринта заедно ще изберем кой да те води.
– Видя ли? – изпъчи се Ико. – Не излъгах!
– Я стига. – Елоки вирна брадичка. – Сутринта мисли по-добре от нощта… или как беше. Аз се прибирам вкъщи.
– И аз! Отивам да изкова меч за магьосника! – изпрати я радостният вик на детето. – Сутринта мисли, вечерта спи… Ха-ха-ха! Чао, Ели!
…
Докато всички спореха, никой не забеляза малкото, опърпано момче, което се промуши в тълпата и тикна в ръцете на Бъртрам нещо, увито в кафяв плат.
– Ето – рече то. – Ще ти помогне! Сам го направих… Първият!
Всички на площада видяха как магьосникът разви плата и извади от него един обикновен меч.
– За к‘во му е тоя меч! – извика младеж с бяла риза.
– Аз съм Ико, синът на ковача. Не е обикновен. Това е магически меч! Името му е Магорог! – възрази момченцето. – Направих го, за да пази Бъртрам от всички беди.
Селяните избухнаха в смях. Може би всички се питаха как това кльощаво хлапе ще изкове меч, било то и с магия. Ико наистина беше съвсем мъничък в очите им. Лицето му бе черно от сажди, по ризата му имаше петна и дупки от изгаряне, а косата му беше рошава и отдавна немита. Всички сочеха детето и му се смееха. Изглежда само По и Бъртрам бяха заинтригувани от меча. Мъдрецът прокарваше пръст по гладката повърхност и мърмореше нещо на магьосника, който кимаше в знак на съгласие.
– Момчето може да е малко, но владее силите си – рече По на тълпата. Когато подигравките и смехът секнаха, Бъртрам добави:
– Малкият Ико е вложил своя огън в меча и го е изковал с магия. – Хората го гледаха недоумяващо. – Аз вярвам, че това оръжие ще ми помогне много. Никой възрастен няма сърцето на малко момче, а именно такова сърце ще ми е нужно, за да премина изпитанието.
…
Кин ги водеше по горската пътека със свито сърце. Щеше да е трудно да обясни какво е правил, ако не се прибере цялата нощ. До него вървеше Елоки с приведена глава. Страхуваше се, но трябваше да осветява пътя.
– Мисията ви е по-важна от… – Кин се запъна. – От всичко, така че няма значение.
– Сигурно ще ти се карат вкъщи – разобличи го Елоки.
– Ахъ, често се запилявам някъде.
– Постъпи много смело, Кин! – намеси се Бъртрам. – Не ни познаваш. Можеше да ни изоставиш, но избра да ни помогнеш.
– Познавам Стрейк – възрази момчето. – Има нещо, което крие от хората. Знам, че само се прави на добър. Един приятел, синът на дърваря, каза, че го е видял вдън гората. Говорел с гоблини.
– Ах! – Елоки се спъна, но Кин успя да хване ръката ѝ.
– Млекшейфът му е омагьосан – напомни Ювана. – Той искаше да ни спре.
– Пострадал е от хората – каза Бъртрам. – Никой не би намразил толкова много света, че да се съгласи да участва в гибелта му. Никой, освен някой много нещастен човек. Тези са най-опасни.
– Тук е! – Рия спря до бяла, каменна чешма. Коритото и чучурът бяха гравирани с цветя и птици. Жълтата билка, която растеше и виеше стъбла навсякъде по чешмата, привлече вниманието на всички. Риа огледа пътешествениците. Не изглеждаха добре, още като ги бе срещнала, но сега дишаха така, сякаш спяха, докато вървяха. – Поседнете! – каза им, посочвайки старата, дървена скамейка край пътя, после изтича до чешмата. Приседна на ръба на каменното ѝ корито.
– Ще се справя! – каза си, поемайки дълбоко дъх. – Черният смрак се лекува… лекува се!
Тя откъсна цветчето жълтоглав, което надничаше до десния ѝ крак, и го поднесе към ноздрите си. Вдиша отново. Прашецът от тичинките на цветето вля в душата ѝ енергия и надежда. Рия извади шишенце с отвара от джоба си, постави го на плочките пред себе си и клекна. Трябваше да стрие жълтоглава внимателно. Притисна го с показалци и започна бавно да го върти между тях, докато отрони едра капка.
– Така, още един! – Тя говореше и работеше, поддържайки спокойствието си с усилие. Докато не изцеди необходимия брой капки, не погледна нито веднъж към спътниците си. Усещаше, че са по-зле отколкото бе очаквала, но не позволи на страха да я завладее. Запуши шишенцето, разклати го и едва тогава потърси с поглед дружината. Децата бяха притихнали в полусън. Магьосникът се прозяваше лениво.
– Хей, не заспивайте! – Рия изтича до скамейката. – Ще ви дам отвара, която ще прогони умората ви. Само не заспивайте, моля ви!
– Черен смрак е, нали? – Бъртрам пое шишенцето.
– Отпий само глътка, много е силна – предупреди го Рия.
Той пи, даде и на другите.
– По пътя си сте убили елен – каза Рия. – Тези, които са яли повече от месото му, ще се оправят по-бавно. Еленът е бил отровен от гоблините. Нарочно са го пуснали на пътя ви, а предводителят им е разбъркал мислите ви с някакво питие. Не сте разбрали какво правите.
– Ах… Стопанинът на „Лексондер”… Той е сторил това… – Бъртрам наклони глава наляво и надясно. Явно вратът му се беше схванал.
– Не останахме у дома, защото не е безопасно – продължи Рия. – Всички знаят за дарбата на дядо, а и за моята. Ще се наложи да отседнете в странноприемницата, поне за тази вечер.
– Чудесно – промърмори Леахим.
– Убедена ли си, че ще се оправим? – уморено я погледна Бъртрам. – Знам, че няма лек за черен смрак.
– Така се говори, но за всяка болест има лек – усмихна се Рия. – Понякога е нужна малко магия, понякога повече вяра. Вие ще се оправите, повярвайте ми!
…
След около час, стигнаха до пещера, затулена с каменна плоча.
“За да откриеш, що желаеш, нещо трябва да узнаеш” – пишеше на нея. Малко по-долу имаше гатанка.
“Кое е туй що мислим, че владеем, ала без него няма да живеем?”
– Ха така! – Бъртрам седна пред плочата и подкани децата да помислят с него. Поседяха, поспориха, но умората ги надви и скоро всички се умълчаха.
– Няма да стане така! – каза магьосникът. – Уморени и гладни сме. Ще си починем, ще похапнем, после ще помислим пак.
– Но гоблините… – възрази Леахим. – Ами Клобльо?
– Срещу тях имаме Магорог, а и ще направя магическо перде, което да ни пази. Вече нямаме време и сили за битки и премеждия.
Близо до пещерата имаше круша. Жълтите ѝ плодове привлякоха вниманието му и той отиде да си откъсне една. Отхапа и устата му се изпълни със сладост. Прииска му се дори плодовете да могат да говорят, но това го натъжи. Беше причинил достатъчно зло на хората.
– Кое е туй що мислим, че владеем, ала без него няма да живеем? – промърмори той и разбра, че знае отговора. – Природата!
Бъртрам отиде до плочата и извика силно:
– Отговорът е ПРИРОДАТА!
Още любими откъси – тук. Както и трейлър.
Книгата е подходяща за читатели на: 3 – 13 години (и родителите им 😉 )
Може да си поръчате „Дупка в небето“ от нас или от самите автори в Казанлък. Книгата е 76 страници и струва 5 лв.
