Категория: Подготовката

Продължаваме с илюстраните откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Припомнете си правилата за гласуване по илюстрациите тук.

И ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително. 🙂

~ ~ ~

Тази нощ “Трошачите” приличаше на изоставена зоо-градина. Явно джакпотът на залаганията в гонките бе стигнал върхова точка. Дори турнирите по скайбол не предизвикваха такива емоции.
“Кошмарен гъч!”
Питър се оглеждаше напрегнато, докато вървеше през тълпата шумни тийнейджъри и отвръщаше вяло на поздравите и закачливите подвиквания. Беше истински подвиг да откриеш в “Трошачите” този, когото търсиш. Обикновено се случваше да срещнеш всеки друг, дори хлапета, които не си мяркал от месеци. Питър разчиташе на късмета и на приятелите си да му помогнат.
– Майко Академия… Как си, Пит! Заложи ли вече?!
– Само минавам. – Питър стисна здравата ръка на едно едро, червендалесто момче. На лявата му буза се кипреше лъскав дракон, който бълваше огън към челото му.
– Гледай да не отнесеш печалбата, хитрецо… Няма да ти го простим, да знаеш!
Едрото момче се разхили, смигайки. “Нишанът” на бузата му се разтресе.
– Хей, Ролан… Роланеее! – провикна се момчето, докато Питър се отдалечаваше. – Не всичко, което има две бузи, е лице… Ха-ха-ха, да знаеш!
Минавайки покрай хангара с надпис “Яромир стил”, Питър избърза, за да не се засече с рижавия бърборко, който изкарваше прехраната си, предлагайки дрехи втора употреба. Яромир често се навърташе покрай поддържащия персонал на Академията. Студентите го бяха засичали да рови из контейнерите с боклуци.
– Ей, Питър! Новата партида дойде, нали?
Яромир все пак го беше видял.
– Аха!
– Е, това е… Пак ще се завъртя при вас.

– Нищо не разбирам! – разкрещя се Ник. – Не знам защо живеем така… Какво си ме зяпнал, Колин?!
– Изкарай си го на мен. Другите не са ти виновни за нищо! – каза Питър точно когато Ник тръгна да търси чист парцал, с който да изтрие лицето си.
– Имаш уникалната дарба да натрапваш присъствието си всеки път като се опитам да забравя, че те познавам – отсече Ник.
– Добро начало – криво се усмихна Питър. – Дай воля на гнева си! Ще го изтърпя.
– Що за човек си?! – Ник се взря в лицето му. Изумлението беше потушило гнева му. – Изпрати брат ми и братовчед ми на най-опасното място в галактиката! Как очакваш да се държа, Пит?! Да ръкопляскам на лудите тризнаци или да ти предложа една тренировъчна гонка?!
– Бях по-малък от брат ти, когато инсценирах екокатастрофата. – Питър издържа на острия му поглед и продължи хладно: – Сигурно затова не можем да се разберем. Жоро е голямо момче. Той има право на собствен избор и избра да поеме риска. Не го казвам, за да се правя на интересен. Аз наистина му вярвам, Ник! Вярвам, че ще се върне. Ще върне и Боби. Много често хлапетата се справят в трудни ситуации завидно добре в сравнение с такива като нас.

Александър Барозов разговаря няколко часа със съветника от северните станции Харисън Хил и през цялото време чувството, че го въвличат в нещо идиотско, не го напускаше. Съмненията на Хил, че нелегитимно политическо сдружение се опитва да налага свои идеи, използвайки хакери от средите на Академията, му звучеше като нелепо оправдание за неспособността на колегата му да се справя с проблемните ситуации. Но откъде в техните глави се бе намерила фантазия, способна да роди това предположение?
Барозов не беше забравил как преди пет години едно хлапе наистина успя да наложи на управниците на Западните станции своята воля, но се съмняваше, че вече порасналият Питър Верелински би се занимавал с политика. Времената се меняха светкавично. Децата израстваха сякаш за дни. Заменяха идеализма и красивите мечти с прагматизъм и сухи планове за близкото бъдеще. Далечното оставяха на следващите поколения. Не се знаеше само кой ще създава тези следващи поколения. Богатите и образованите искаха свобода. Бедните и невежите търсеха “любов без последствия”.
“Човечеството остарява бързо…” – въздъхна Барозов и с мъка прогони спомените за собственото си безгрижно детство на Земята.
Едно от най-сериозните му провинения като дете беше свързано с изследването на стар военен бункер в избата на близкия жилищен блок. Беше начертал карта по разказите на момчетата от квартала и предложи тайната си срещу най-скъпото и изпитано през годините приятелство. Това с Мартин Асов-старши.
“Колко бързо се движи всичко… Мъртви сме много преди телата ни да престанат да функционират” – още веднъж въздъхна Барозов.

“Дивна” е следващата книга на клуб “Светлини сред сенките” – изцяло преработен роман на Валя Димова, ръководителката им, който ще се постараем да издадем до началото на май. Историята най-най-сбито:

В близкото бъдеще, човечеството не е смогнало да опази своята Земя и се е пръснало на станции в околния й Космос. Една от тях е дом на Академията: елитна гимназия, събрала заедно деца на дипломати и големци от всякакъв калибър, вундеркинди (включая Питър Верелински, накарал цяло поколение от възрастни да преосмисли отношението си към околната среда) и… Мартииии! Най-големият! Отвъд уютния периметър на Академията пък живеят (или преживяват) Трошачите – и те деца, но расли по съвсем различен начин, без привилегии, със свобода (и скайтове, най-готините батковци на скейтовете). Каква история ще се сплете, когато в живота на едните и на другите се вреже амбициозен властник (възрастен, естествено)… ще видим всички.

Започваме да публикуваме откъси от “Дивна”, заедно с илюстрациите, които ги съпътстват. Въпросът ни към вас – както тук – е колко ви харесват тези илюстрации. Молбата ни е да гласувате с 2 (“СТРАШНО много!”), 1 (“харесват ми”) или 0 (“не ми харесват”). Срокове този път няма – но не отлагайте предълго. 😉 )

Вече приемаме и предварителни поръчки за “Дивна”. Романът ще е 9 лева като за приятели (ориентировъчно: 360 стандартни страници, включително над 30 илюстрации – тоест малко по-голям от “Играта”). Поръчването става ето как – и плащането не е никак спешно. Засега ни е най-важно да видим колко хора се интересуват, за да преценим с какъв тираж да почнем.

И тъй…

~ ~ ~

~ ~ ~

Дивна потърси с поглед илюминатора. Усещаше, че не я свърта на едно място.

Оцелялото човечество пазеше снимки на Земята и Луната, които можеха да се съзерцават с часове под формата на холографски проекции. Следващите по популярност снимки от колекцията на Хомо футурус показваха уникални кадри на отломки с орбити, близки до някогашната орбита на Земята – астероиден пояс между Венера и Марс. Всички снимки, както и всички оцелели, бяха дошли от някогашните станции около Червената планета. Само тамошната част от човечеството не бе загинала. Станциите в околоземна орбита бяха унищожени, а съобщенията, изпращани от тях до последния момент, така и не бяха разчетени. “Необяснимо изкривяване на вълните!” – спомни си Дивна.

Не й се искаше да мисли за това, но погледнеше ли през илюминатора, се връщаше към спомените от училище, когато през всеки следващ учебен час на мястото на най-големите астероиди изникваха непознати холограми на мрачни конструкции. По-дребните метеорити изчезваха, а по-едрите астероиди бързо придобиваха изкуствени форми и заприличваха на космически станции.

~ ~ ~

– Марти! Толкова се радвам, че си тук! Вече ще се виждаме всеки ден!

– Съжалявам, че не мога да те посрещна по същия начин, приятелю… – Стас подаде хладно ръка и я остави в шепата на Марти, втрещен в спокойните, сини очи на появилото се зад него момче. – Верелински?! – почти отчаяно попита той.

– За икономия на време ме наричат Пит.

Говореше бавно и равно, но гласът му притежаваше някаква странна сила.

– Щастлива съм да се запознаем! – възкликна момичето, отмятайки коси. – Аз съм Дивна и съм безкрайно впечатлена от всичко, което знам за теб!

– Айдеее… Най-големите сте! – Марти се перна през челото.

– Много по-впечатляващо е, че в наше време съществува момиче, способно да се впечатлява.

Питър стисна ръката й и се усмихна точно в мига, в който тя усети лицето си като жарава.

– Видях имената ви в програмата на ръководството… Искам да ме включите в групата си…! Марти може да ми даде препоръка, искам да кажа, че ме познава от бебе… Знам, че малко бързам, но все пак, тъй като с него сме приятели…

– Дивна! – успя да я надвика Марти и побърза да понижи гласа си до шепот. – Каква препоръка, това е тайна организация… Разбира се, че ще ви вземем, но само вас двамата! Нещата са изключително сериозни.

– Аз не желая да членувам в тайни организации! – отсече рязко Стас. Може би очакваше да предизвика Питър – да го накара да поспорят, за да разбере в какво се забърква сестра му. Но момчето срещу него се държеше така, все едно въобще не забелязва реакциите му.

– Създадохме организацията, защото искахме. Никой не е дошъл насила, а и не сме приемали нови членове. – Питър се усмихна загадъчно. – Когато преди пет години измислих онова с катастрофата, не съм предполагал, че ще продължа да го правя…

– Нима? – възкликна Стас.

– Беше удивително, но не се вместваше в ничии представи за реална съпротива срещу властите – продължи Питър. – Те бяха убедени, че има начин да ме купят. Предлагаха ми всичко, освен едно: възможността да се забавляваш, правейки добро. Не мислите ли, че това е най-голямото предизвикателство? Да ти е готино, докато реално спасяваш хиляди човешки животи. Ама истински да ти е готино, с целия купон, който можеш да си представиш!

– Пит! – подскочи зачервена Дивна. – Разкажи ми нещо повече за катастрофата, моля те!

Покани ги с жест да седнат на леглото й, а Стас остана навъсен до стената.

– Мога да разказвам цял живот! – започна Питър. – Същественото обаче е това, което знаят всички… Уцелих най-подходящия момент. Съветът на координаторите заседаваше от месеци. Приемаха глупост след глупост. Тогава реших, че мога да ги стресна малко, и го направих. Оказа се, че никой от управляващите не е готов да реагира адекватно на бедствие!

Приятели 🙂

Докато продължаваме да чакаме отговори по предишното ни ПИТАНЕ, питаме друго:

Кои книги искате да (пре-)издадем на български език?

Ограничения в езика на оригинала, жанра и тематиката няма. Единствената важна препоръка е желаните книги да отговарят на критериите на Човешката библиотека. Ако не можете да прецените отговарят ли – просто ги предложете! Ние ще четем и ще решаваме демократично. 🙂

Приемаме предложения целогодишно. 😀 Оставяйте ги тук или ни ги пращайте по мейла.

К)

Първа е песента.

Разперва криле зад завоя – едно дълго, изящно; другото по-късо, измамно немощно – и се издига в мъгливото конфед’ско небе, танцувайки с капките дъжд.

Ръцете му потъват още навътре в полите на робата. Търсят успокоение.

Песента носи усмивки – като лястовиче цвърчене в земите на Дъщия, като рев на надийски тъпир, като камбанките, които пророхкват пръстта на Отвъдното кралство напролет. Всяка нейна извивка се смее…

Мракът в качулката му някак омеква. После блъвва навън, два пъти по-студен.

Песента е хвърчило. Ветровете я грабват и я задърпват напред, към завоя; към него. Скоро се мярват и двете нейни криле: тя – дългокосата, изящна и в бяга си; той – чужденецът, безгласно пригласящият.

Когато го виждат, ги чака, изправил снага, свел глава. Песента им прибира криле и ги приласкава отдолу, с тая ласкавост, с която се взират през капките. Студените сиви гори, ръмящото сиво небе, самотният сив силует…

(Усмихват се, чува го в дружното им приветствие.)

– Двамата Меди Атор – вместо приветствие, той.

– Ти!

Гласът й го кара да вдигне глава; и,да се взре в двата кладенеца насреща си, без мяра дълбоки; да се взре в жарта, пламнала върху изненадата.

– Ти…

Тя върви към него, с все по-разперващи се ръце, с все по-разтварящи се очи – и за миг дланите му омекват, пръстите му потръпват… после стисват по-силно.

Тя върви. На десет крачки от него. Осем… шест… пет…

Другият, зад гърба й, леко встрани, се усмихва с доверие, като дете очи в очи с вълкодав.

Камите изскачат от робата,и се люшват отпред. Иглен връх на надиплена в бяло десница към потръпналия й спътник; а в левицата с липсващ ръкав – сребърна роза за Джун.

– Не се приближавай.

А тя не трепва и прави крачка.

– … дошъл съм, за да се свърши.

Изящният връх сочи слънчевия й сплит.

– От това няма нужда…

– Не се приближавай.

Тя отново пристъпва напред.

– Нима ще ме нараниш?

– Ще се нараниш, Юна.

И отново; и чувството, бликащо от кладенците насреща му, най-сетне го стига и го облива, и го посича, като поглед през алени вадички, и го понася…

Той затваря очи, но кинжалът остава. Чувства, че и тя е отпуснала клепки; чувства как прави поредната крачка. Сега острието опира о топло – о плът…

– Моля те… мигар е нужно… сега? – Безкрайно нежен, гласът й.

– Не се приближавай… Недей… Моля те… – Почти секнал, неговият.

Стягането на корема й пробягва по дръжката. Сетне тя отхвърля молбата му.

– Мразя те… – теква от него, като струя кръв по сребро – толкова дълго те мразя…

Простенват като едно.

Очите му са отворени, повече, повече, повече! – и я виждат, през прозореца на сълзите й, виждат я, в извивката на негаснещата усмивка, виждат я.

(Другият – сив силует в сивия дъжд, като всичко на крайчеца на света – е навел глава и блести неподвижно: сив е, но вадичките по скулите му блестят.)

– Ти си си… Ти си си – шепне му, и се свличат като едно, свличат се през вика му:

– Глупаче!… Приятеле!…

Пръстите му вече прегръщат мъничкия, мъртвешки прорез под пъпа й. Лявата му ръка хваща нейната, застиваща длан, отстъпваща пред Студа; очите я викат, изригват потоци от лава, помитат Вселената с пожара на първородния огън.

– Пеяне… на помощ…

 

…И когато най-после вдига глава, без да вдигат ръце от лежащото между тях тяло, вижда в очите на другия онова доверие – на детето, което почесва по гушата вълкодав и поставя ръчичка в пастта му, и чудовището не може да сключи челюсти, никога вече…

 

 

И когато тялото ми си спомня да плаче, част от мен се надига и литва: сред сивото, тъй безумно красиво конфед’ско небе. Капките затанцуват със нея, дърпат я ветрове, гушват я облаци. И след миг вече я няма.

Няма я… няма я…

Имало едно време една Юнакиня…

 

…Но преди него време, преди името Юна да се запее в Конфед’ия, имало една конфед’ска девойка. Тя намерила Юна, разказват конфед’ските мъдреци, щом загубила наведнъж двама обични люде.

И са прави, само че бъркат как се случило…

 

Имало едно време една конфед’ска девойка на име Джоан. Джоан била като другите дъщери на Конфед’ия: хем чувствителна, хем практична в девичите си дела, наглед по-крехка от конфед’ските момци, а вътрешно – по-корава. Само гласът й я откроявал. Чудно хубав глас бил; а станал хубав, понеже Джоан обичала да си пее. Пеела при пробуждане, пеела, плакнейки коси или месейки, пеела си и когато разгръщала свитъци в конфед’ските библиотеки, едва чуто, да не я пъдят вардяните. И пеейки, чувствала как расте. Не навън: тя останала дребничка външно; растяла отвътре.

Имало и един конфед’ски Юнак. Той вече бил особен Юнак – на служба понякога, понякога неоткриваем по никоя от двайсет и седемте земи на Конфед’ия; див, непокорен, каквито отдавна не ги правят. И очите му такива, особени. Умни очи – което се срещало; но и нежни – а това си е рядкост. И пръстите му: на двете пламтящи ръце, които умеели да прогарят стени, пръстите били като жарещи вейки. С едно докосване изпарявали сълза.

Джоан и Юнакът се срещнали – намерили се. Не им трябвало много: две нейни песни, две сълзи, изпарени от него.

(Вие какво – като пеела, да не би да не плачела? Вие какво – да не би само от мъка да плачем?)

И почнали да се учат да живеят един с друга. Заедно правели всичко: калявали телата си с древните бойни умения на тейтите и надийците, въздигали гласовете си в нови хармонии, обличали поривите на чувството си в одежди, които сам човек не може да носи. Той бил див, непокорен; само край нея очите му гледали нежно и се смирявал. Джоан пък, край него, месела песните си в сладкиши. И от тия сладкиши пръстите му ставали още по-огнени, още по-жарещи… като снежна милувка по скулите.

Имало и трети – Рогатош. С Джоан се познавали от мъничета – бил й най-старият, най-довереният приятел. Много мъдър човек бил – почти колкото бил висок. Как побирал толкова мъдрост, никой не знаел; както и как толкова дълъг човек не се чупи, докато крачи. Някои разказват, че обичал Джоан като повече от приятел. Някои се смеят – какво е то да обичаш като повече от приятел? Някой разказват, че завидял на радостта им. Някои се смеят – що за приятел би бил? Тъй или инак, Джоан споделяла с него, както споделяме със стар, най-доверен приятел. И го слушала, слушала мъдрите му, спокойни слова; и сравнявала с другия, мерела Роги и своя Юнак, дори без да ще.

Един ден Юнакът си дошъл у дома, а в очите му, в пръстите нямало огън. Счупен изглеждал, или утихнал. Същия тоя ден Джоан не пеела. В нейните пък очи се мъгляла умисленост. Тук мъдреците се двоумят, триумят, стоумят… Кое е това, дето кара човек, роден с песен, да спре да пее, даже за ден? Кое угася плама на горенето, дето ни движи?

Той се прибрал счупен, тя го посрещнала тиха. Прегърнали се, притиснали се, държали се.

– Има ли смисъл? – прошепнал й, след миг или вечност. – Това, дето правя, има ли смисъл от него?

Тя само издишала.

– Пак ме пращаха да… налагам доброто. Реда на Конфед’ия да налагам… И аз пак… по моя си начин. За трети път тоя месец заповед нарушавам. За трети път пускам човек, дето не бива да пускам. После се карам. С ония със заповедите. Има ли смисъл да бъда… слуга? Има ли смисъл да… кова от идеали дела? Има ли смисъл да гоня човеци, за… доброто, за реда на Конфед’ия?

Джоан вдишала и след миг (или вечност) прошепнала:

– А защо… не се сети по-рано? Какво, мислиш, ми е на мен… когато те няма?

Той се стегнал в ръцете й.

– Какво, мислиш, ми е, когато се питам – ще убиеш ли тоя път? Теб ще убият ли? Кого ще убиеш? Докога тъй?

И тъй, без да знае, пробола Юнака си.

Е. Юна, когато станала Юна, била всеизвестна със слушането си. Умеела камък да чуе, че го боли за притиснато охлювче, да знае как да го донамести, та охлювчето да се спаси. Ала Джоан била млада – още се учела.

Тя усетила стяга в стомаха му, видяла как очите му се затръшват, разбрала, че нещо, дето не бива да става, е станало. Ала била млада – още боляла заради себе си повече от за друг. И последният мъничък глас, който напявал у нея, сега млъкнал. А с другия казала:

– Как решаваш кого да пожалиш, кого да затриеш? Мигар мислиш, че не те виждам как се сгърчваш насън, че не чувствам как дланта ти стиска дланта ми, аха да я смаже? Може ли тия злини да не те изменят, да не те отдръпват от мен… да не ни разделят? Защо – взряла се в него немигащо, – защо това си избра да правиш, любов моя?

Той също ще да е бил глупав, също ще да е бил млад – защото тогава на свой ред я ръгнал. Стиснал зъби и процедил:

– А ти защо не ме пита по-рано? И защо ми го казваш сега, така?

И се почнало.

– Чак днес набрах смелост да споделя… С Роги споделях.

– С… Рогатош…

– Пита ме дали си толкова потаен и с мен. И не ставаш ли по-жесток с времето – гледала го, а устната й потръпвала. – И какво ще се случи, ако някой ден твоите произволи омръзнат на Мъдрите и те пратят на заточение – или по-лошо…

– А не можеше ли… мене да пита?

– …с мен какво ще се случи.

– С тебе… – изохкал. – Рогатош е питал какво ще се случи с тебе…

– Да, любов моя – насреща го гледали кремъци, – за Роги съм важна. Знаеш го много добре.

Той мълчал, после продумал през стиснати клепки:

– А защо избра мене за спътник, Джуне?

Сега ахнала тя, а прегръдката им се скъсала неусетено.

– И щом аз съм ти спътник, кому вярваш повече?

– Престани!

– Не ми стига да ме съди в Съвета, къде разбрал, къде – не, а сега и от тебе… чрез тебе…

– Стига! Роги ме знае от по-рано! И ме мисли повече, отколкото ти! А ти… ти винаги си желал да ни разделиш!

В очите му нямало нищо нежно, за първи път от години, когато зейнали срещу нея.

– Да разделя, значи… Джоан, защо изобщо си с мен? И защо – пак те питам, наистина – защо сега, защо не ми каза по-рано?

Тя замижала срещу толкова много болка и ударила в мрака.

– Ти сляп ли си, та сам не видя? Глупав ли си? Роги разбира и от половин вдигната вежда…

И улучила, както улучва кама след финалния финт на Коремната роза – улучила. Разбрала по тишината. В тишината клепките й подскочили, а когато видяла Юнака си, поискала цяла да скочи към него. Бил се свлякъл на пода, безшумно. С две ръце стискал главата си, досами лявото си ухо, а очите му…

Джоан не успяла да направи и крачка.

Разказват, че той, който я учел на убиващите изкуства, в оня ден я научил на погледа, който убива. Юна с неназовимия поглед, Юна с погледа, с който сразявала, щом не й стигал гласът.

Изправил се бавно, привел глава, сляпо търсейки твърда опора наоколо. Спрял се за миг, полюлял се, после посегнал, с главата си, не с ръце, и се хласнал в стената. А когато вадите алено прокапали през брадичката му, отметнал коси и я посякъл. През зениците му изригнал огън и я хвърлил сред мрак… пронизал я в сплита, попарил сърцето й, прогорил очите й, тя се люшнала и се срутила – дори не усетила как главата й среща ръб.

Когато дошла на себе си, него го нямало. Оставил й бил само левия си ръкав, от любимата бяла дантелена риза, за превръзка през слепоочието. Оставил й бил и болката, която се връщала в ненадейни моменти на сриваща ярост, и й припомняла.

За него говорят, че поел към Отвъдното кралство.

За нея се знае, че изчезнала и се върнала след година, друга. Гласът й звънче сега блъскал като камбанария пред Свършека. Сълзите й се били вледенили в кристали, режещи и разсичащи. Но най-страшни били очите й. Помни се, до Свършека ще се помни, че били страшни тия очи, макар никой да не знае как точно – в тях никой не смеел да гледа.

След година се върнала друга, казват, и се родила легендата за Рогатош Безкръвни.

Но това вече е друга приказка.