Анабел и снегът
Георги Атанасов
За всички деца, които обичат снега,
и за всички, които може вече да не са деца,
но продължават да го обичат.
Анабел бе отворила широко сините си очи, в които като сребърни ивици се отразяваха двата големи прозореца. През стъклата се виждаха падащи снежинки, над ниски сгради с прихлупени покриви. Снежинките се въртяха неуморно по пътя си надолу, а момиченцето ги следеше с поглед и се усмихваше, когато някои от тях полепваха по прозореца и можеше да ги разгледа отблизо.
Анабел долепи буза до стъклото и дъхна. От дъха ѝ се образува почти правилно изпотено кръгче, което бавно започна да изчезва. Момиченцето хвана дръжката на прозореца. На леглото в стаята лежеше възрастен мъж с бели мустаци и оплешивяла глава. Той бе обут с мъхест панталон, а от крачолите му стърчаха груби вълнени чорапи. Мъжът носеше жилетка с едри копчета, а ръкавите на риза от мека вълна в шотландско каре свободно се подаваха навън.
Мъжът, лежейки по гръб, подръпваше от дълга лула. До него гореше опушена печка, към която той се навеждаше от време на време и хвърляше цепеници. Печката лакомо ги поглъщаше, а те отвръщаха на танците на огъня със свенлив пукот, скриваха се зад скърцащата вратичка и повече не се появяваха.
– Дядо, мога ли да пусна снежинките вътре – да си поиграем? – попита момиченцето с искрящ поглед.
– Мила Анабел – дядото с усмивка извади лулата от устата си, – ако пуснеш снежинките вътре, те много ще се разчувстват от твоята обич и желанието ти да им се порадваш; чак толкова, че ще заплачат от радост, ще стават все по-мънички и по-мънички, докато плачат, и накрая ще изчезнат съвсем. Снежинките – продължи възрастният мъж – са като звездите – същества от друг свят, отделен от нашия, на които можем да се радваме само от разстояние.
Момиченцето пусна дръжката на прозореца, докато го слушаше. После изприпка, седна на дивана до него и обгърна лакътя му с ръчички.
– Дядо, дядо, а как се появяват снежинките?
Дядото на Анабел се усмихна, извади от джоба на жилетката си металическа кутия, отвори я и с два пръста започна да тъпче лулата си с тютюн. Момиченцето гледаше внимателно и притихнало движенията му. Когато свърши, дядото прегърна момиченцето и рече:
– Това е дълга история, защо не си легнеш до мен, докато ти я разказвам?
Анабел кимна, намести се до дядо си и се сгуши върху гърдите му. Печката припукваше.
Дядото започна да разказва…
– Нали знаеш онова колело без гуми, дето майка ти го върти в хола?
Анабел кимна.
– Та значи – мъжът се усмихна, – ще ми се да му пораснат колела, та да тръгне, че му е мъка, ама туй е друга приказка. – Той щипна нослето на Анабел с пръсти. Тя се засмя и се сгуши по-плътно до него.
– Та над този свят – продължи дядото, – там, сред облаците, има един бял замък – целият от лед, който плава във въздуха. Плава като огромен балон, тръгващ от Северния полюс. Когато над една страна вали сняг, то значи замъкът се намира над нея.
На Северния полюс остават само Дядо Коледа и еленчетата, които чакат да удари крайният час на изтичащата година и да запрепускат с подаръците.
– А замъкът, снежинките? – сръчка го момиченцето.
– А, да! – дядото се усмихна. – Та значи, в замъка работят 1200 джуджета с бели бради, малко по-дълги от моята – баш един лакът са. – Той смигна. Анабел прокара ръчичка по късата му боцкаща брада и замижа от сърбежа.
– Те се качват мърморейки на колелета без гуми – досущ като онова на майка ти. Отпред на колелетата има фуния, в която по двама снежни ангели натъпкват внимателно облаци, а джуджетата започват да въртят педали – с вечно намръщени лица. В задната част на колелото има друга фуния. От нея излизат снежинките.
– А какви са снежинките, като излизат?
– Снежинките са мънички елфчета с крила, момченца и момиченца. Те излизат винаги по двойки, семейства и познати, и започват, летейки към Земята, да танцуват.
Когато са били мънички бебета, увити в пелената на облака, непрекъснато са слушали песента на ангелите, които люлеят облаците и им пеят за Земята, която ги очаква да я прегърнат и завият с пухкавото си бяло одеяло.
Ангелите пеят, летейки и люшкайки облака с неродени снежинки – за техния танц, за реките долу, търсещи почивка, за малките дечица като теб – мила Бел, които с усмивка ще ги посрещнат.
Анабел се усмихна и прегърна силно дядо си.
– Колко е хубаво, дядо! А какво правят джуджетата, докато въртят педалите?
– Те, мило момиче, развиват пелените на бебетата снежинки, които вече отраснали в облака, се раждат младенци, танцувайки над върховете на планините. Вече са девойки и младежи и слизат като усмихнати мъже и жени на Земята, желаейки да си починат в прегръдка с нея.
Докато снежинките танцуват, ангелите пеят приспивна песен на уморената почва, като я уверяват, че скоро ще бъде завита и ще почива до по-добрите слънчеви пролетни дни.
– А, дядо, дядо, снежинките имат ли си имена, като децата?
– Да, мила Бел, имат си. Всичко в този свят е различно, уникално. Една с друга еднакви снежинки няма. Ето – мъжът ѝ подаде очила с големи лупи, – можеш да разгледаш полепналите по прозореца снежинки.
– После. – Момиченцето кимна и ги остави настрани. – Дядо, аз обичам снега…
– Знам, мила Бел – и той те обича. Обича да те гали по бузките, да се вплита в косичката ти, да искри, отразен в очите ти.
Снегът, мила Бел, е семейството на снежинките. Събрани заедно, те могат да кажат „сбогом“ на този свят и разтапяйки се в удоволствието, което са дарили, и с мъничко тъга, да се върнат отново горе в облаците до другата зима, само че вече като микроскопични капчици – невидими дори с моите очила – да се върнат горе отново, като пеленачета.
– Дядо, дядо, колко е хубаво това… Иска ми се да бъда снежинка и да мога да танцувам и да нося радост навсякъде.
– Мила Бел, ние с теб танцуваме – всеки човек танцува през живота си и може да внесе много радост и веселие, стига да намери подходящ партньор за танц и да е със своето обично семейство…
Очите на момиченцето неусетно натежаха и то се отпусна върху гърдите на дядо си.
Майката на Анабел влезе в стаята. Момиченцето спеше на една страна, с косичка, слепена по челото. Устните му бяха извити в усмивка. Жената се приближи до леглото и го зави добре. От печката се чуваше пропукване, а в стаята миришеше на изгорели дърва.
Над леглото се мъдреше снимка на мъжа с мустаците. До нея стоеше поставка за лула, на която бе гравирано върху месингова плочка: „На покойния ни дядо Франсис“.
София, 22/23.11.2008 г.
Още приказки и разкази от Георги може да прочетете в блога му – или в сборника „По пътя към…“. А ако искате да споделите нещо за тази – моля, сторете го. 🙂
