Година: 2008

“Веднъж жълтата луна слязла ниско на земята… Била толкова жълта и слязла толкова ниско, че хората я помислили за пита кашкавал и я изяли сладко.

Хубаво, но после ги зачовъркало съмнение. Разтревожили се хората, защото ако луната се е превърнала в пита кашкавал, то нещо друго трябвало да се превърне в луна… Нали така?

Мислили, мислили хората, но не могли да измислят нещо, което да превърнат в луна.

– Трябва ни съвет от мъдрия магьосник! – решили хората и вкупом тръгнали към колибата на магьосника.

– Щом луната е станала на пита кашкавал, то някоя пита кашкавал ще стане на луна! – рекъл мъдро мъдрият магьосник.

Зарадвали се хората… Издоили мляко от козата, а после извъртели една блестяща пита кашкавал – същинска луна!

– А сега затворете очи да извъртя и аз една магия! – казал им мъдро мъдрият магьосник.

Затворили хората очи, а щом ги отворили, видели, че всичко си е отново на мястото: луната си била пак луна, а питата кашкавал – пак пита кашкавал!

Оттогава всеки човек се чувства мъничко магьосник, защото знае как точно е направена луната!”

Приказка от господарство Горицвет

Има деца, които пишат приказно, отключват топлината и вълшебството в теб и те карат да повярваш в обичта и всепроникващата сила на доброто.

Има и една приказна писателка Весела Фламбурари, която пише увлекателно и топло и вярва в детското.

Мина е българско момиченце, попаднало в чуден свят, където има… магия :); където странстват черчовеци и страховитото Нищо, Жената с крилата риза, Момичето с рибя опашка, Юначето с пламтящи очи и Старчето с дълга, предълга брада… Заедно с двамата близнаци Китан и Янил, вълшебника кестен Кастин, слепия Ренко, пазителката воин Вербена и пъстрата група нови приятели тя преживява поредица от вълнуващи приключения по пътя към своето израстване.

– Това е защото още не си я овладяла – вметна Мишева. – Когато се научиш как да контролираш силата в теб, ще можеш да я използваш, когато и както си поискаш!

– Яко! – повтори Китан.

Нещо бъркаха. Мина не можеше дори да си представи, че притежава… Какво? Сила? “Силата в нея!” Каква сила, бе?
Остава само и за фотонни мечове да започнат да си приказват…

Историята започва в двореца в Балчик. В близост до двореца – превърнат в училище за надарени деца – живее главната героиня Мина. Тя не е надарено дете, но баща й работи като пазач в училището. Мина има двама приятели – близнаците Китан и Янил от София. Въпреки забраната тримата влизат в двореца и се оказват в един чудат кош, който ги отвежда… на Горната земя. Така те започват търсенето на загадъчно погубената бяла стъкленица. Всички перипетии и срещи по пътя им таят важни уроци за магическите и творческите им сили, за изборите, грижата за живите същества, природата и баланса.

Като видя обърканата физиономия на Бран, Китан отсече:

– Ама Мина абсолютно се е побъркала!

– Напоследък й дойде малко множко! – въздъхна Бран.

– Нали иска да знае всичко? – вдигна рамене и Янил.

– Кой казва, че тайните винаги носят радост? – отвърна му Бран. – Пък и тя не може да си го изкара на никого с юмруци…

– И като си представиш, че въобще не сме се били скоро! – каза Янил.

– Но бихте го направили, само някой да набърква баба ви… – засмя се Бран.

– Винаги с кеф! – отсече Китан.

– Е, тогава дайте да видим някои правила за бой, пък Мина ще ги научи следващия път! – надигна се Бран.

– Ами да! – съгласи се Китан. (…)

– Първото, което трябва да помните, е: защо се биете! Боят е загуба на много енергия! Енергия, която може да бъде използвана другаде… В музиката например… Тази енергия е нещо много ценно и трябва наистина да си струва, хиляда на сто, за да бъде дадена в бой! Когато се биете, трябва да знаете какво точно защитавате и заслужава ли си то да го защитавате! Битката започва и завършва в душата и ума…

Весела Фламбурари пише с усмихнато-топло чувство и успява да ни разсмее с всяко следващо приключение. Аз се радвам искрено, като я чета, защото тя втъкава препратки към българския фолклор и отправя (добре скрит 🙂 ) апел за възраждане на традиционните ни ценности.

И поръсва всичко това с магия, живец и обич. 🙂

– В София е пълно с кестени, ама не стават за ядене! – рече учудено Янил.

– Тези стават, даже са много вкусни! – усмихна се Бран.

– Като пържени картофи ли? – поинтересува се Китан.

Както всички нормални граждани, Китан и Янил смятаха хамбургерите за най-вкусната храна на света.

– Кестените са от моето дърво, тук в Двореца, Берем го всяка година. Печени са по-вкусни дори от пържените картофи – отсече самодоволно Мина.

– Твоето дърво? – погледна я Китан.

– Мина иска да каже, че си го обича това дърво – обясни Бран. – Защото и тук кестените, които се ядат, са рядко срещани.

Може да си поръчате “Мина, магиите и бялата стъкленица” (цена 7 лв.) и продължението й “Мина и магията за предсказание” (цена 8 лв.) от нас. 

Към ноември 2012 г., съдбата на последната част от трилогията е неизвестна. 😉

Към декември 2014-а… вече е. 😀 Заповядайте в специалната тема във форума ни, посветена на поредицата. Там споделяме не само такива тайни, а и любими откъси, мислички, вкуснотии…

За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

– … в срещуположния ъгъл на избата пък се бил инсталирал един симпатичен домашен дух, който не само подкрепял устоите на къщата, но и пъдел хлебарките и мишките. Само дето си имал малка слабост – от време на време счупвал по някоя бутилка, за да си пийне винце. Пък аз се чудех защо така ми се пукат бутилките на умерена и постояна температура.

– Този дух заслужава да бъде почерпен, аз лично ще се погрижа – рече Марта. – И още нещо да се въди наоколо?

– Едно маломерно таласъмче в пощенската кутия. Страшно ученолюбиво. По цели нощи чете забравените вестници и затова не прави пакости.

– Как ли ги чете на тъмно?

– Таласъмите, доколкото съм осведомен, виждат като котките…

– Как ли не! – се обади Маца Писанска. – Ние виждаме и денем. А той денем въобще не се вижда.

– Гледай какви ценни сведения! – Марта погали котката и я зави с шала си. – Стой сега мирно, докато изслушам господаря ти.

– Господар! – не миряса Маца. – Аз съм му господарка. Кой на кого отваря вратата, а?

Величка Настрадинова – разказва фантастичната енциклопедия – е родена в Пловдив, където живее и досега. Има висше музикално образование (специалност виолончело). Дълги години е била преподавателка по камерна музика и артист оркестрант в Пловдивската филхармония. Пише за деца и възрастни, исторически и съвременни романи, фантастика. Фантастични са сборниците й “Госпожица Вещицата”, “Белите на доктор Беля”, “Невероятната Марта” (най-добра детско-юношеска книга за 1989 г.) и романът “За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството”. Получавала е няколко отличия за къса проза, а също и наградата “Гравитон”.

Времето е като водата – някъде има бързеи, другаде – водопади, водовъртежи… Цялата Вселена плава във Великата река на Времето. На нашата скромна планета точно над Бермудския триъгълник, Времето е образувало водовъртеж. Във водовъртежите е възможно пластовете вода да се смесят. Над Бермудския триъгълник се сливат пластовете на Времето и ние, Бъдещите, сме в състояние да ускорим или забавим някои събития, които са особено важни за нас.

Толкова недосънувани неща има по света, а аз си губя времето да стоя будна.

“За змейовете, за вампирите, за Марта, за потомството” разказва историята на Марта Матева – необикновена певица, която разговаря с котката си и различни приказни същества. Марта притежава онова душевно богатство, което избуява в щедрост към целия свят. В нашата реалност, оплетена в зависимости и несвободи, Величка Настрадинова изгражда образа на свободния човек, който не бърка свободата с небрежност към другите, или силата с бруталността, а напротив – който заради осъзнатостта си става още по-топъл, който вярва – в приказното, фантастичното, космическото – тук, в реалния живот; и не се страхува да го показва.

Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.

Трудно е да говориш за книги, които са те въздействали и са ти помогнали да прогледнеш с различни очи. Рядко се среща толкова топла, човешка фантастика, която ти оставя време да чувстваш и да се замислиш. И да съпреживяваш. Величка преплита фолклора и мита със закачливото възприемане на света. Всяка глава на книгата започва с мъдро-почувствано откровение, а някои моменти се връщаш да препрочиташ отново и отново – тук аз и Калин ви показваме любимите си. Аз съм от хората, които си записват всичко, което ги впечатлява, и кътат съкровените мисли в душата си. А романът на Величка е като отблясък от звезда – от тези, които светят най-ярко и стоплят най-надълбоко. И доказват за пореден път, че същественото (н)е (е 😉 ) невидимо за очите.

…Думата вещица произлиза от вещина – умението да се справя с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете – на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити – на кладата! Някой вижда в бъдещето – в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците – на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред.

От прохождането [на доктор Беля] до трийсет и осмата му година биха могли да бъдат вписани в досието му около двеста и петдесет хиляди бели, което прави средно по двадесетина бели дневно.

(…)

Немного време след унищожаването на “Арес-111” нова беда слетя босовете на военната промишленост: заводът “Сиу” пропадна вдън земя.

Пропадна много елегантно. Той и без това си беше под земята. Но през една лунна нощ се зачу сигналът за бедствие. Четири минути след като работещите в “Сиу” бяха изнесени на повърхността, всички корпуси плавно се свлякоха на трийсетина метра надолу и ги заля извънредно лековита алкална минерална вода.

Не успяха да спасят нищо. Водата образува някакви особени наноси, лепкави и неподатливи на механична обработка.

Не трябва да се забравя и това, че заводът беше под земята, следователно минералното езеро, след като запълни кухината и шахтите, започна да бълва вода, която си проправи път, превърна се в река и се устреми към най-близкото море. Не оставаше нищо друго, освен да се каптират тия води и да се оползотворят за здравни цели.

– (…) Уважаеми господине, аз усещам как някъде в Аляска една старица плаче, защото е загубила последния си зъб! Когато подстригват храстите в Нова Зеландия, все едно че режат моите коси… а вие тук, до мен, ще ме убеждавате, че не сте жаден! Някога, когато бях много по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че “предавам” мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да “приемам”, да усещам и другите хора – радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение – и след като малко се позамисли, Марта добави най-хлапашки: – Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне – на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… И какво толкова казах, че сте се втренчили вие, четирима разумни мъже, та ме слушате? Яжте си и си пийте, пък аз ще ида да превържа онова дърво, дето Матьо го застреля вчера.

(…) Когато станат богове, тези хора ще заповядат на Океана: “Върни това, което поглъна!” И Океанът ще се усмихне сговорчиво и рибите ще изнесат върху люспите си образите на потъналите градове. Заоблени вълни ще шепнат забравена реч. Руси пуми ще дойдат да ближат отстъпчивостта на Океана, за да се упоят и забравят дъха на кръвта. Отраженията на кораби със зелени криле ще бъдат претоварени от златен прах, бисери, скъпоценни пера, мед, пипер, листа от чипилин, плодове на тамаринд, айоте и папайо, кожи, звънтящи глинени съдове, маски от бяла царевица, облекла, тютюн, викове на продавачи и шипове на виолетови звезди… Ще се разнесе мирис на смола и див анасон, крясък на папагали и оранжеви чапли… Оградите пред дворците на Слънцето ще се разсипят в сияещи зърна… и Хората, които стават богове, ще запалят светилниците си с фитили от косите на Слънцето, за да разнесат блясъка на Разума, Смелостта и Любовта из ленивия мрак на Небето. Защото в свещените книги е писано “Аз рекох: Богове сте.” И не може да се наруши Писанието.

Тиражът на старото хартиено издание вече е напълно изчерпан. Заповядайте да си поискате новото електронно. 🙂

(Ако сте наминали по повод празника – поздравленията ми за всички влюбени са тук. :D)

Алманасите потеглят из България с Калин и Светличе:

15.02., 18:00 – Пловдив, клуб “Соларис” (там ще бъде и Величка Настрадинова с романа си “За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството” – две в едно :D)
16-17.02. – Казанлък, клуб “Светлини сред сенките”

И, като част от турнето на група “Пропаганда”:

22.02. – Хасково
23.02. – Русе
24.02. – Стара Загора

– оглеждайте се за Миро Моравски (огъня зад барабаните).

Ако имате поръчки за тези градове – пишете ни! (Адресът, напомням, е горе вдясно.)

За поръчки от други места – тук.

Влюбен до полуда,
К:)))

Нашите приятели от Public Republic този четвъртък ни канят на вечер, посветена на любовта в изкуството:

Каним ви на арт-вечер “Под знака на Свети Валентин” на 7.02.2008 г. в Столична библиотека на пл. “Славейков” № 4 – зала “Вяра” от 17.30 ч. дo 19 ч. (Залата е на втория етаж, влиза се от главния вход, по стълбите вляво.)

Кой е казал, че в този пъстър и изненадващ свят виртуалното не може да прелива в реалното пространство? Защо не, казваме ние, авторите-читатели на Public Republic, и ще се срещнем на 7 февруари в София на арт-вечер, посветена на любовта в изкуството.

На нея ще бъде представена стихосбирката на Стефан Кръстев “Еротично по коприна” и ще споделят свои творби Ивайло Диманов, Вера Балева, Георги Гроздев, Кристиана Добрева-Станкова и художничката Илиана Иванова. Организатор и водещ на вечерта е Веселина Иванова.

На тази прекрасна арт-среща са добре дошли всички наши автори и читатели и, разбира се, всички, които обичат изкуството!

Заповядайте – не само да загреем за идващия всенароден празник :D, но и за да се запознаете с нови чудесни човеци!

(А който от вас е чувал за проекта Tales for Europe’s Youth и иска да помага, после направо ще го отвлечем на организационна сбирка. 😉 )

Вчера Вселената ми зададе въпрос.
Как да му отговоря?
Той е толкова прост,
че всеки ще го повтори:
Какво си направил за мен?
Какво си направил за мен?
Какво си направил за мен?
Ще посмееш ли да му отговориш?

Моля за извинение всички, на които ей сега ще досадя, но трябва да го кажа:

Да пишеш за текстове, сграбчили сърцето и ума ти, наистина е трудно.

Още по-трудно става, когато авторът им ти е близък – идейно, по дух, като цяло – като човек. Оня въпрос винаги те гложди: възможно ли е да приписвам качествата на човека върху текста? Да виждам в думите това, което съм видял – и ме е грабнало – у личността?

Още по-трудно е, когато вътре в себе си наричаш сборника, за който ще говориш, книгосъбитието на 2007-а.

Необходимо уточнение: Може би прибързвам да наричам „Мигновечност“ книгосъбитието на годината – още не съм стигнал до „Орфеус слиза в ада“ и „Пергаментът“, за да ги сравня с него. Така че нека се поправя: „Мигновечност“ е най-впечатлилата ме книга, прочетена през 2007-а.

Понеже почвам да досаждам и на себе си с тия встъпления-извинения, веднага скачам на дълбоко (…пък вие ако искате, си ги припомняйте сегиз-тогиз ;):

Сборникът с разкази и новели „Мигновечност“, дебютният на Атанас П. Славов (след романа му „Психопрограмираният“, 1992 г.), заема челно място в личната класация на този рецензент за 2007-а, защото:

• няма равен в разнообразието си – и на идеи, и на форми
• при все това разнообразие един идеал прониква всички текстове и ги споява: Мечтата за Човека – еволюиращия, търсещия, отзивчивия, готовия да дръпне другите подире си
  (А този идеал, уви, дори в световната фантастика се среща рядко. И малко са читателите, дето няма да го от-рекат „наивен“ или даже „остарял“… а колко са онези, дето ще се вдъхновят сами да търсят, да се отзовават, да дърпат другите подире си? С което Атанас печели точки и за смелост.)
• е писан на език, който смълчава редактора у мен, впечатлено, и кара пишещия да си записва (…той друго може ли да прави? 😉 )
• вълнува

Сега – понеже обожавам да опитвам работи, които досега не съм – ще дам оценката си за „Мигновечност“ в цифри. И то – в цифрите, които ползвам като оценяващ, четейки текстовете за Копнежа. Описал съм критериите тук.

Нужно е уточнение: тези критерии са разработвани за оценяване на единичен, кохерентен текст. А тук имаме сборник, който (ако се вярва на преценката на този рецензент) е изключително разнообразен и като идеи, и като реализация. Решението, на което съм се спрял: ще взимам като образци онези три или четири текста в сборника, които най-ярко демонстрират качествата, за които ще говоря.

И още едно уточнение, важно и последно: от целия сборник все още не съм прочел само „Феести“. Пазя си го… за следващата част на тази рецензия.

И тъй:

1. Фантастичност

За този няма нужда да ви убеждавам. Цитирам Весела Люцканова от задната корица: „Атанас П. Славов е човек и писател, вградил живота и творчеството си в българската фантастика“. Сборникът „Мигновечност“ е най-обхватният обзор на Насковото творчество – произведенията в него отразяват три десетилетия авторов път; и тъй като наистина са преживени – и три десетилетия авторов живот. Текстовете до един са ярко фантастични – научна, социална, психологическа фантастика, киберпънк, хорър („Пентаграм“), пастиш-закачка с цялата история на жанра („В търсене на изгубеното време“) и сайънс (научно) фентъзи (…не казвам – изненадайте се ;). Премахнем ли от тях елемента „фантастично“, рухват и като сюжет, и като логика. Вземете „След пустинята“ – започва като детективски трилър в стил „латиноамерикански (магически?) реализъм“… но как успява главният злодей да се измъкне от откос на автомат? И после да преведе преследвача си през пустинята – тая хем истинска, хем толкова символична пустош?

Оценка: 5

2. Оригиналност

По-горе писах „разнообразие на идеи“. По време на представянето на сборника в клуб „Ефремов“ Атанас пък сподели, че сяда да пише текст само щом е силно убеден, че никой друг не е дълбал в същата посока. Оттам и ниската му продуктивност: за тридесет години – двеста странички. Само че – двеста странички, в които няма ни една излишна, повтаряща вече познатото ни.

Ето какво имаме предвид:

– Какви оръжия би използвала една по-развита цивилизация? („Сиянието на реката“)

– Какво не й достига на „Матрицата“, за да е неопровержимо убедителна? („Матрицата 4: Резолюции“)

– Какво е отношението към смъртта в свят, в който живите същества са част от нещо по-голямо? („Предсмъртната или първата болка“)

– Как би изглеждал град, чийто замисъл е да събере на едно всички световни етноси и да им помогне да се опознаят най-добре? („Пентаграм“)

– Кога най-сетне Африка ще се освободи от европийците? („Време разделно“)

(Всъщност най-трудно ми е да давам оценка на сборника по този критерий. Идеите в него са ми толкова близки, че всеки път ме гложди чувството да съм ги срещал вече… После обаче напрягам памет – и неизменно се оказва, че те са просто част от мои текстове. По-голямата част – още ненаписани. Благодаря ти, Атанасе, че ми ги спестяваш! :D)

Оценка: 5

3. Логика на повествованието

Ами… той Атанас е системик. 😉 Неведнъж ме е впечатлявал в живи разговори с умението си да обхваща в ума си огромни системи – социални, информационни, културни – и да съзира взаимовръзките, и да насочи погледа ми към нови. Така е и с текстовете му – в тях няма нищо непоследователно, нищо неаргументирано, нищо непремислено – веднъж, дваж, чикирнайсет пъти. Това въобще не значи, че няма да ви изненадат; но в ретроспекция всяка изненада има обяснение, основа, обосновка. Тук особено ярко се открояват диалозите в „Матрицата 4“ и „След пустинята“ и развоя на историята в „Сън в лятна нощ“.

Оценка: 6 (Да, по това Атанас П. Славов се откроява сред авторите на фантастика изобщо, не само в нашите земи)

4. Емоционален заряд

Понеже доста текстове в сборника се градят върху идеите и логиката, логично е понякога героите и чувствата им да остават на заден план – и да оставят нас, читателите, недокоснати, неразвълнувани.

Само че… горе аз съм писал „вълнува“. Че даже и с курсив съм го натъртил. Хммм…?

Още една отличителна – и спасителна по отношение на този критерий – характеристика на текстовете в „Мигновечност“ е зърнатото чувство в тях, даже да е мигновено. „Да – казах мълчаливо, – погали ме пак.“ Или, на края на преобладаващо интелектуалния диалог между Нео и ИИ-събеседника му: откровението за причините, накарали ИИ да съгради виртуалната реалност. А в някои от новелите (като „Предсмъртната или първата болка“) цялата история се носи върху чувството – и, стига да й се оставим, може да понесе и нас над думите.

Понеже включвам тук и хумора: отдавна не се бях смял така, както с „Време разделно“. Такива (в същността си) сатири обикновено твърде ми горчат, за да се забавлявам с тях… но не и тук. Единственото сравнение, което ми хрумва, е един скорошен документален филм, „Алтънджиите идват“.

Оценка: 4 (= между 3 и 5)

5. Динамика

Отново: не достига само там, където е най-важно да се предаде идея в минимум обем („Трудно е да бъдеш дог“, „Матрицата 4“, „Виталертон“). В „Сън в лятна нощ“, „Война и мир“, сцената с взрива във „Виталертон“, „След пустинята“ действието се развива толкова шеметно и плътно, че забравям на моменти да чета с критическо око – разблъсква се сърцето ми, припомням си какво е да се взирам в екран със зяпнала уста… само че тук е екранът на въображението ми, в лъчите на прожектора на Атанас.

Оценка: 4 (= между 3 и 5)

6. Структура

Хорхе Родригес. Трийсет и седем годишен. Особени белези… Какви особени белези имаше днес, Хорхе? Я виж в огледалото. Така… Очите ти са някак замъглени. Нещо си замислен. Особени белези: замислен. Нещо друго? Да. Замислен и небръснат. Вземи се обръсни. Хорхе. Ще имаш един особен белег по-малко.

Нямам повече за казване.

(И, не, при Наско няма инфодъмпове – големи блокове от информация без художествена обосновка. Само то да беше, пак си заслужаваше петицата.)

Оценка: 5

7. Стил

Шлифован, лишен от излишества и най-важното: разнообразен. Последното само по себе си е постижение за всеки пишещ. Сравнете сдържания, размишляващ тон на Ден Сир с витиеватия, старинен изказ на Дан Саминик в „Сиянието на реката“; или секващата дъха, стисваща стомаха жестокост в „Пентаграм“ с нежната, танцуваща мелодика в „Предсмъртната или първата болка“. Без съмнение заслуга тук има и съавторът, Георги Арнаудов; но пък „Тази тиха и неизразимо всеобхватна музика… Тя приижда на високи и бавни вълни, обтича хълмовете на мисълта ти, удря се… не, като огромна топла длан натиска стената на сивотата в теб и я пропуква…“ или „Никой не ме гони в другата стая – и аз, тупарлака, съм утрешен мъж, вика тати, нека се уча на мъжки приказки. Много ми се иска да бъда днешен мъж, ама като не може, съм съгласен и на утрешен.“ са си само и единствено на Атанас.

Само и единствено на Атанас са и думички като „европийци“ и „некрофилософ“ . Всъщност той е сглобил цял речник от такива – „Полуречник по инженерВно язЪкознание“, със 600 единици по последни преброявания. 😉 Голяма част от речника се появи в антологията „Моделириум“ (ИК „Офир“, 2001 г.).

Оценка: 5

8. Правопис и граматика

…Какво тук значат някакви си запетайки…

Оценка: 4

(Шегувам се, бре! От книга, минала през ръцете на Вихра Манова и Александър Карапанчев, братята коректори могат само да се учат… Но пък – да сте виждали персийски килим без кусур? Горното е закачка с творчеството на Атанас, преди да му се случи коректор. 😉 )

9. Общо впечатление

Всъщност споделих общото си впечатление още в началото на тази статия, в списъка с отличия на „Мигновечност“. Почти не познавам други автори – фантасти или не – с такава обич към Човека и възможностите му, с такъв стремеж да ги изследват и издигат, по-нататък, все по-нагоре по спиралата… И тъй като това е главното, което търся, докато чета – вече ви е ясно колко съм бил впечатлен.

(Нали не забравяте, дори за миг, че всяка оценка отразява оценяващия?)

Оценка: 5 (ако изобщо давах повече – щеше да е повече)

Цялостна оценка: 97

:. Трябва да го преведем и представим пред света, колеги фантазийски преводачи, просто трябва…

Следва продължение

Още за “Мигновечност”:

Тема за отзиви (ако вече сте чели книгите и искате да споделите нещо за нея – аз и авторът ви молим да го направите в тази тема)

Сборникът струва 9 лв. и е почти изчерпан в книжарниците.  Може да го поръчате от нас.