1. През януари 2007 г. започва поетапното възстановяване на уникални ръкописи в една от първите римски библиотеки. Тя се издигала в началото на най-древния път в Европа – Виа Апиа Антика, близо до портата Сан Себастиан. Именно тогава бил открит непознат ръкопис, който изненадал историците. Датирали го на приблизително два века. Отличавал се с това, че нямал автор, нито име, само каталожен номер. На пришитата към страниците кожена корица стоял гравиран знак, подобен на меандър или част от лабиринт. Над него пишело Ада, под него Рая, а в центъра Тенарската порта. За да го впишат някак в новата картотека, уредниците на архива му дали името: Мастиленият лабиринт. Решили, че съдържанието му напомня чуден ребус от артефакти, изрезки, картинки и текстове, някои от които сякаш вмъквани много след създаването му. Но между тях на пръв поглед нямало връзка. Едва по-задълбоченото им изучаване показвало, че те водят читателя като следи в лабиринт. И макар всеки да намирал своя изход в плетеницата от думи, никой не успявал да разбере каква била загадката. Защото ръкописът нямал начало. Нито край. Те били унищожени. Последното изречение синеело недописано на страница номер 406. Библиотекарите му оставили стария каталожен номер, за да може да бъде намерен.
Защото знаели, че всеки ръкопис е сътворен, за да бъде открит…
2. Познанството ни трябваше да бъде нетрайно като случаен слънчев проблясък в декемврийски следобед. С такава нагласа бях в началото, но срещата ни отприщи лавина от събития, която помете очевидните неща в живота ми и повече нищо не беше същото.
3. – Ех, топло е на остров Ару-у-уба,
не ти трябва ни шапка, ни шу-у-уба!
Затуй недей бъди с мене гру-у-уба –
довел съм те на остров Ару-у-уба! –
извисяваше глас Литю Лайнера сред тапицираните стени на импровизираното студио, което (въпреки голямото импровизиране) не беше никакво студио, а най-обикновена стаичка за ФУН-ШУИ* (както я наричаха шефовете), или Бокс-Офис (както й викаха служители). Гучо Гущера обаче се сети, че прекрасната шумоизолация на помещението, където зъбите напускаха притежателите си с непостижима за стоматологичните кабинети бързина, би послужила идеално за текущата задача, а именно – запис на аудио-клип, който да превърне пъстрата поредица от кадри за остров Аруба (сценарият й, написан лично от Гучо след една безсънна нощ, гласеше: „палма-море-мацка по бански-две палми-море-мацка по монокини-три палми-море-яхта-мацка без бански-цици в едър план-край“) в бляскава муктимедия, рекламираща най-новото перо от бизнеса на митичния властелин на империята ПИС-2 Пацо Парцуцата – туроператорството.
* Физическо убеждаване на шибаните умници и инати – Б. а.
4. Не беше успял да преброи куплетите й докрай, когато шествието се появи зад завоя на болницата и още отдалече, преди да се покажат величествените коне с черни, блестящи наметала, кварталът се изпълни с омайното тремоло на флейтите. Поколеба се за миг, остави книгата си, за да потърси на пердето една обгорена от цигара дупка, и погледна през нея. Видя как конете пристъпват сдържано, в такт с музиката. Атлазените им шии потрепваха нервно, зад тях безгрижно подскачаше конче. Опечалените го пъдеха, когато то се опитваше да отхапе от букетите им.
5. Началото е в Хасково. Точно преди четирийсет години жената на един старшина на рота – знойна заарска хубавица, ражда момче, именувано Филип. Той е второто дете на това селско семейство от градски тип. Първото е също момче, одрало кожата на баща си – дребно, тантуресто, с ниско челце и къдрава косичка. Тотю – така се казва първородният син, и досега не може да пише, защото мислите му текат много бавно, при това само в една посока – без самият той да разбира накъде. Не пие, не пуши, а и за жени рядко се сеща. Едно обаче не може да му се отрече – страхотното му влечение към автомобила и големият му талант да го ремонтира. Дето се вика, от една скапана кола може да направи две и да останат чаркове за трета.
6. В един мразовит ден на февруари 1964-та, арестуват Гошо Струната, бивш кабаретен цигулар, обичан от оцелелите софийски бонвивани. Милиционери го блъскат грубо в камионетка. Случайните минувачи се извръщат и ускоряват ход с подчертано безразличие. Нищо не са видели. Някой да е видял? Никой. Впрочем имало ли е нещо за гледане? Нищо. Някаква камионетка минала на бавен ход по „Раковска“, спряла за малко и потеглила; с една дума, нищо особено.
Минувачите се пръскат по уличките в центъра с натежали от страх крака. Прибират се вкъщи, изгонват децата да си играят в стаята и се затварят в кухнята със съпругата, с тъщата или тъста. Усилват звука на радиото или пускат водата да тече, защото и стените имат уши. Казват тихо, едва доловимо: „Арестуваха Гошо Струната.“ После отпиват голяма глътка ракия, за да сгреят стомаха и сърцето си.
След втората мълчалива глътка някой пита защо. „Защо?“ На кого може да му хрумне такъв безсмислен въпрос след двайсет години на произвол и престъпления, на истини, превърнали се в лъжи, и на лъжи, издигнати в истина? Някой все пак задава въпроса. Съпругата? Тъстът? „Защо са арестували Струната?“ Защото безразсъдно разказал виц: знаеш ли каква е разликата между българската и английската пощенска марка? Англичаните плюят откъм лепилото, българите откъм лицевата страна, където е портретът на Димитров.
Причини да приберат Гошо има колкото щеш: говореше няколко чужди езика, но не и руски; носеше костюми отпреди войната, купени във Виена или в Париж, от време на време вадеше цигулката и свиреше не оптимистичен бригадирски марш, а тъжна градска песен.
Започнали са да говорят за Гошо Струната в минало време, въпреки че е сигурно само неговото арестуване. „Колко пъти си видял някой безследно изчезнал да се появи отново?“ Съпругата се сеща, че децата са все още будни, и отива да ги приспи. Тъстът реже кисело зеле и сланина за ракията, а тъщата притопля супа от картофи и праз.
Съпругът пали цигара, за да прогони споменът от камионетката и мъчителното усещане за безсилие и срам, че не се е противопоставил на арестуването. Трета глътка ракия. Четвърта. Ревовете в стаята го изкарват от нерви. Скача и напердашва децата – доказва си, че е мъж с авторитет, а не мухльо. Съпругата отива в кухнята да потърси негласна утеха от роднините. Няма да я получи. Вечерта ще мине в безразличие и мляскане.
7. Фьодор Достоевски отново се изправи от мястото си, заобиколи с бързината на прелитаща сянка зад гърба на седналия Алексей, бръкна с лява ръка под лявото му рамо и му направи един от онези блокиращи ключове, които са колкото елементарни за изпълнение, толкова недостъпни за обикновените хора, които не работят в системата на нечии тайни служби. Сетне рязко го натисна напред и надолу с коляно между плешките, от което лицето на Алексей се заби в дъбовия плот на масата отпред, а с палеца и показалеца на дясната си ръка Достоевски го стисна за адамовата ябълка. Да, може и да ме пречука, помисли си в болезнената мъгла Алексей, може, този си е чисто луд…
След това Достоевски чевръсто изрита стола на затворника и без да отхлабва хватката си от гърлото му, отново го свали да седне на мръсния под.
– Не ти е позволено да седиш на стол в мое присъствие. Ще седиш на пода. После, както може би си чул, че каза агент Ставрогин, ще лежиш на дъното на Финския залив. Може обаче и да не лежиш там. Само от теб зависи. Е?
– Е… какво? – изгъргори Алекс.
– Единственият ти шанс да излезеш жив оттук е да ми кажеш това, което ме интересува.
– Единственият ти шанс, Федя, да узнаеш това, което те интересува, е аз да ти го кажа. Така че неминуемо ти трябвам жив.
8. Мъчех се да разбера. Търсех, като прескачах от себе си към не по-малко неясното вън. Всичките тези обикновени случки, явления… Понякога откривах нещо необяснимо и загадъчно в най-простичките процеси.
Е, и?
Собствените ми мисли ми пречеха да узная. Опитвах се да ги изключа. Не твърдя със сигурност, но веднъж за малко успях. Ала празнината не ми даде друго, освен по-голямо желание да намеря своето място, направо стръв за търсене!…
Но защо толкова исках това? Нима има нещо, от което да не съм доволен в живота?
Не от постижения, резултати, спечелени точки, оправдани или излъгани надежди, осъществени или провалени малки и големи планове. От самия живот като такъв.
Не. Нямах ясно формулирани възражения. Всичко си бе наред. Наистина.
Но нещо липсваше в същността. Иначе откъде извира това мое усещане за чуждост? Не, не е точно това… Нямаше думи, с които да го изразя.
С часове си повтарях по най-глупав начин въпроса „Кой съм аз? Защо съм аз? Какво съм аз?“, сякаш някаква мантра, с надеждата че щом изреченията се превърнат в празни звуци без смисъл, ще изкристализира само чистият и верен, истинският въпрос, който сам по себе си е отговор…
Не съумявах да стигна до него.
Чувствах, че е необходимо да ида… отвъд себе си?
Бях сигурен, че ако не по-добре, там поне щях да съм… естествен.
Идиотско ли е всъщност подобно желание? Слаб израз. Копнеж, жажда! И това пак са бледи сътресения на въздуха, който минава през гласните струни от дробовете. Даже мисълта, емоцията, както щете, и тя е една прекалено фина материя, невпрегната стихия, неосъществена насочена енергия, която да задвижи…
…преобразяването? прераждането? ВЪЗраждането?
Уф да те…! Посоката отново се губеше и силата се разпиляваше в пустота.
9. Бог не ни е задължен за нищо, но все пак от време на време е добре да ни потупва по рамото.
Вярвах, че светът може да бъде красив… и той беше. Но моята красота се размина с неговата и сега, сега нещата са тъжни.
Имам своя Остров, беглите сенки, смъртното кътче в иначе безсмъртната си душа, стихополетите – стихопролети, книгите, завръщащи се у дома, обратния гълъб в огледалото и това море (пълен съм с море), което ме боли от самота. На Острова те всички са златисти, Слънцето ги обича, но обичта на Сената и Народа на Рим липсва, както би казал Калигула, ако бе имал достатъчно време да напише автобиография.
Защо ми се натрапва точно образът на този слънчев Август? Заради връзката между секса и смъртта ли?
Не съм просто пиян – искам да глътна времето на екс. А някой постоянно ми нашепва: „Време е да разкъсаш реалността и да вземеш същностите в шепи.“
Зеленоока моя смърт, когато писах за пръв път за теб, не знаех, че те има! Че си същата пияна луна, която дава цвят на лапките на котето. Така е – животът съдържа в себе си смъртта, но не и опита за нея.
10. – Стас, почакай! Глупава чанта… Стааас!
Коридорът, който водеше към люка, беше тесен и неудобен. Багажът не се носеше по него според зададения курс, а се удряше в стените, подскачаше и се премяташе като обезумяла птица.
Момчето спря да хване чантата, овладя залитането си и вдигна лице към момичето.
– Това ли е целият ти багаж, Дивна?! – Изражението му, застинало в някаква мрачна тревога, беше пълна противоположност на настроението ù.
– Не ми трябва повече… Там ще получим всичко, което ни е необходимо!
– Не всичко. – Стас свъси вежди още по-ниско. В този момент сиво-сините му очи приличаха на стъклени топчета.
– Стига се цупи! Там е пълно с млади хора – каза Дивна.
– Няма да са твой тип. Марти ти го каза още преди две години.
– Марти е мой тип.
От превъзбудата настроението ù се менеше бързо. Изведнъж съжали, задето винаги бързаше да каже на глас какво мисли.
11. „Ставайте, господин графе, чакат ви велики дела.“ Твърди се, че граф Сен-Симон е заповядал да го будят с тези думи. Знам и друго обръщения като за графове: „Яжте фенери, господин графе, яжте фенери.“ Отнася се за Егмонт и е литературна измислица според мен. Но е полезен съвет. Преди да се набърка в някоя революция, всеки граф е длъжен да яде фенери. За просветление. Иначе как негова светлост ще види кой вдига революциите? Впрочем колко са графовете, участвали в революции? Това развлечение за графове ли е? На революцията повече й подхожда един „скиталец и кат дете прост, и като отшелник“, живеещ в пост… Някой „беден, гол, бос, лишен от имота, за да е полезен, дал си бе животът!“
Какви мисли са ме налазили рано-рано! Събужда се човек, никой не му шепне почтително: „Ставайте, господин графе“…
Я се вдигни, Братине, и поразмисли върху себе си.
И тъй. Аз, Братин Войнов, мъж над трийсет години, съм напъхал в главата си едно висше образование, два чужди езика и разни химери, които раждат пиеси, разни мисли… От дълго стаяване на мисли се полудявало, та ще е добре да извадя тия мои изчадия, ще ги прегледам обстойно и ако си струват труда, ще ги изпратя да вършат дела, ако не – да ги съхраня за собствена употреба, защото – трезво погледнато, аз съм „фалито“, както пее Челентано – „сенца солди, сенца те“. Да, фалирал съм. Без стотинки, без тебе; добре поне че имам покрив над главата си, но и той не е мой, а на леля ми. Сега е модно да се казва „неудачник“. Само че аз не съм неудачник, заявявам си го най-отговорно. Не ми подхожда тоя етикет. Откъде-накъде ще съм неудачник? Неудачникът седи, лее сълзи, самосъжалява се и забавлява всеки срещнат със своите неосъществени възможности, сринати от съдбата или от обществото.
Я стига!
