Приятели,
След стихосбирката „Искрици Божии – 2“, представяме ви и приказката „Омагьосване-отмагьосване“ на Искра Христова:
Странно нещо е магията: тя е като ласката – погалиш ли някого, даряваш и себе си с приятно усещане; тя е като шамара – не можеш да удариш другиго, без да те заболи и теб…
Воднел се усмихна и допълни:
– Когато се двоумите как да постъпите, помислете си за Слънцето. Как то буди всичко живо? Поле-ека, полека. Първо едва загатва за наближаването на утрото; после небето просветлява; поникват първите лъчи; стават цял букет и разпростират диханието си все по-надалеч; едва тогава се подава челото на светилото и постепенно грейва цялото, за да каже “Добро утро!” на всички… По същия начин буди света, заспал зимен сън. След снега не идва веднага жаркото лято, а пролетта деликатно пристъпва по още замръзналата земя, ласкаво я гали и шепне вълшебни думи на семената и пъпките. Слънцето не повдига високо лице, за да не изгори още крехките млади филизи и листенца. Изкачва се все по-високо по небето, като че израства заедно с тях, докато стане време за зреене на плодовете и то щедро дари земята с цялата нужна за това топлина… И се старайте, като Слънцето, да оставате недосегаеми за калта в локвите, дори когато се случи да надничате в тях…
~ ~ ~
Из първа глава:
Кап се събуди в незнайна доба с онова странно чувство на лекота и щастие, което го спохождаше в някои сънища, с усещането за нещо важно и значимо, което не трябва да забрави и си помисли, че не бива да позволи то да се стопи в еднообразното ежедневие.
Зарадва се, че утрото бе още далеч и имаше време да остане потопен в състоянието, дарено му от съня. Но преживявайки всичко отново, така се развълнува, че сърцето му запрепуска.
…
Но умът му не се задържа дълго на тази мисъл, а като неуморно дете скоро отскочи от там и го поведе отново към съня му. И точно като любопитен хлапак задаваше въпроси, едни такива много лесни въпроси, на които отговорите се намираха много трудно. Например: Защо самият Кап, който си беше един съвсем обикновен ледун в Ледения свят и на пръв поглед в него нямаше нищо необичайно, имаше такива странни и необясними сънища? Дали причината за това не се криеше в особеното му име? Дали то, по незнаен странен начин, влияеше на мислите му и му навяваше онези непонятни картини и усещания или изразяваше някаква негова, дълбоко скътана същност, която самият той не познаваше и която избликваше понякога на повърхността във формата на вълнуващи цветни сънища?
…
В една безсънна нощ за пореден път се опита да се върне назад във времето в спомените си. Мислите му препускаха през еднакви дни в еднообразния Леден свят и никъде не откриваха нищо подобно на съновиденията му. Въздъхна примирено – нямаше смисъл да се рови в тази повсеместна многолика белота. Но някъде дълбоко в него нещо не бе съгласно с това решение, нещо се съпротивляваше и не го оставяше на мира – миг преди да си обещае, че повече няма да се занимава с това, един образ проблесна в него – беше много далечен, отдавна забравен, но, явно, грижливо скътан в някоя пролука на мозъчните му кристали.
Тогава беше малък ледунко в сектора за интензивно отхранване и нарастване, най-външната зона на света им. Над тях се стелеше пухкава ледено-мъглива пелена, която ги захранваше и им създаваше подходящи условия за развитие. Как се случи веднъж, Кап така и не разбра, ала в един миг усети раздвижване на пелената – къдреше се, сгъстяваше се и изтъняваше – и в мъничка, току-що образувала се пролука, се промуши тъничка, невиждана дотогава, но ярка светлинка. Тя бързо пробяга по прозрачните ледунковци като приказно многоцветно сияние. Но само за миг. Мъглата се раздипли и запуши пролуката.
Кап се усмихна на спомена си. Отново го изпълни оня възторг, който изпита тогава. Спомни си също, че тогава имаше дума за тази многоцветна феерия. Опита да си я припомни, но не успя. Беше я забравил! Заболя го. А ако е знаел много други неща и ги е забравил? Тази мисъл го порази и ужаси. Може би е имал думи и за всичко това, което вижда в сънищата си… Събуденият спомен приличаше на тях и го вълнуваше по същия начин… А може би е имал и онзи свят, и той е изчезнал от живота му, както прекрасната пъстра феерия…
…
Легендата свърши. Кап трепереше от вълнение. Докато бе слушал непознатите думи, в главата му бяха избликвали различни пъстроцветни картини… Искаше му се да крещи от напрежение, болка и радост наведнъж, но устата му бе приучена да не издава звуци кога да е. Ала сърцето му – размекнато от щастие – щеше да изхвръкне от ледения си затвор. Кап затвори очи и се опита да смири вълнението си, да сложи ред в мислите и чувствата, които го заляха. Повтори си наум легендата. Оживяха сънищата му. В него кипеше един безкраен свят от образи, за всеки от които той намираше отдавна забравеното име. Видя приказката “Войната с огнения змей” и подобните ѝ в нова светлина – там доброто бе представено като зло и обратно. Образите в тези приказки много дълго бяха господствали в съзнанията на ледунците, изкривявайки образите, превръщайки красивото в чудовищно, оформяйки погрешни представи, създавайки привързаности към ледения свят и насаждайки страхове, чрез които бяха насочвани и управлявани мислите и поведението им. Той изобщо не се запита кое е вярно – описаното в тази приказка или в току-що чутата легенда – знаеше истината, тя беше в него!
После отново се върна към разказаното от Кап-Чук. И пак се взря в собственото си знание за истината, бликащо в него. Тогава разбра смисъла на древното послание от “Приказка за невиждана земя”. Точното време бе узряло като плод върху тъничката клонка от дървото на безкрая, на която бе стъпил. Най-подходящото време за него. Застинал капковиден миг, чудещ се дали да се задържи още един удар на сърцето за несигурната нишка на мисълта, преди да догони небитието. Времето, осезаемо като стъпки, прекосяващи крехкото му тяло, които бяха събудили думите, за да покълнат и израстнат в него. Затворил очи, той вървеше все по-навътре в себе си по пътеката, осветена от спомените; все по-дълбоко в този прекрасен свят, докато стигна до онова свое забравено Аз, където името му придоби смисъл. Вече знаеше кой е! Повече нищо не можеше да го задържи в ледената форма. Неговата истинска същност бушуваше и напираше към свободата, която толкова дълго ѝ бе отнета, помитайки всяка условност, всяка магия. И ледът поддаде.
Усетили, дори в съня си, че се случва нещо необичайно, съседите му се будеха и се опитваха да разберат какво става. А той се затича през глава навън и се отдалечи, търкаляйки се, към най-близката зона нa защитна ледена пелена. Всички, край които минаваше, търкаляйки се, се отдръпваха и му правеха път – някои ужасени, други очаровани.
Вестта за случващото се се движеше по-бързо от него, благодарение на Приказливия дух, предаващ думите от ледун на ледун и разчистваше пътя му. Отвсякъде се носеше шепот:
– Кап, разказвачът, се разтопил и идва.
– Как така?
– Не знам, така казват.
– Къде отива?
– Сигурно към Невиждана земя…
– Наистина ли?
– Не знам. Но да отидем с него – сигурно там ще е интересно.
Гледаха го как се носи край тях – странно безформен, разгорещен от вълнение и непонятно за тях щастие. Някои, размекнати от мечти и усещане за необичайното, се оставяха да бъдат увлечени от устрема му и поемаха с него. Имаше такива, които като че бяха чакали само този импулс, за да напуснат отредените им в структурата места. Въодушевлението му бе така заразително, че скоро последователите му образуваха поточе. Общата им сила бе толкова голяма, че ледът започна да пука пред тях. Докато в един миг – прас! – се сцепи и първите зърнаха някъде напред синевата на небето…
„Омагьосване-отмагьосване“ е 222 страници и струва 7 лв. Може да си я поръчате от нас.
