Категория: Приятелите

…За още: risuvaneto.com

(Или направо си поръчайте от Надежда Лилова.)

днес най-сетне пристъпих към тържествено четене на Еднорогата в ценния й човешко-библиотечен вариант. изчетох само 3 странички, което за мен е много нетипично, но това е защото се топлих обилно на лъчите на не едно живо описание и току спирах да се порадвам на някоя красива думичка… имам си цветни моливи и тия дни обичам лично да добавям към любимите си книжки, та рисувах и очертавах около интригуващите образи и думи… (нали не съм в Бг, та красотите на езика ни са се скрили в по-несъзнателните и не-ежедневни части от вътрешния ми свят, и е вълнуващо да ги преоткривам). та тия 3 днес бяха цяло богатство и очаквам с нетърпение следващите 3!

(Милена)

…топлени, топлещи…

Добро утро, Приятели! 🙂

Искра, тук, попита:

…имам още един въпрос. Той е към всички в този дом. Не, не е просто любопитство. Още от дете съм се опитвала да разбера себе си, другите хора, света край себе си. И сега тази отдавнашна страст ме чопли да ви задам въпроса: Освен, че се възприемате като еднорози, в кои други герои от книгата се откривате?

Аз се усмихвам очакващо.
К:)

Понеже се готвим за Човешката библиотека с пълни сили;

и понеже е редно да редуваме усилия със сладост;

и понеже някои неща се казват само веднъж и не се преразказват —

…Габ, една(рога) от нас:

“Ние сме истинските герои, а тези от книгите са само напомняне какви сме ние в действителност и какви можем да бъдем…”

Има една книга, която ме промени… помогна ми да доразвия вътрешния пламък, разцъфтял през последните три години в душата ми.
Вълшебството на тази книга не би могло да ме достигне истински и изцяло, ако не бях срещнала човека, който я е превел. “Последният Еднорог” на П. С. Бийгъл е изключителна книга. Тя отключва в теб портала към магичното, фантазийното възприемане на заобикалящия ни свят – и същевременно ти помага да преоткриеш много от ценностите, за които се говори в книгата, в реалния.

“Ако една книга остане само на хартия… тогава значи не е изпълнила своето предназначение”

– каза моят приятел Калин в далечния януари месец 2007 г, когато направихме интервю за “Последният eднорог” и нейната магия.
В това отношение книгата успява да изпълни мисията си.
Тя е първата от амбициозния проект “Човешката библиотека” – поредица, целяща да издаде на български език книги, неиздавани досега или издавани, но в много малък тираж и по някакъв начин изгубени за българския читател, които отключват в нас топлотата, стимулират търсещия ни поглед и човечността.
Мен книгата не само ме откри като човек, но и аз станах откривател благодарение на нея. 🙂
За двамата преводачи – Калин Ненов и Владо Полеганов, усещането да си свързан духовно с това вълшебство – да си съавтор (защото преводачът е точно това ;)), да вложиш най-съкровени чувства, мисли, емоции, да накараш книгата да оживее, да запее и диша на български, е не само отговорна задача, предизвикателство, но и life quest, personal mission…
Какво е живият досег с книгата? Имали ли сте го като усещане?
Много автори и техните произведения са ме променяли и изграждали – късче по късче от вълшебната картина, наречена младост, мироглед…
Херман Хесе, Михаел Енде с “Момо”, “Приказка без край”, Станислав Лем, Урсула Ле Гуин със “Землемория”, Оскар Уайлд, Клифърд Саймък, Чехов, Достоевски…
С никой от тях обаче аз не съм имала усещането, че това наистина става тук и сега с мен – то е магия, която се предава между хората и ги събира – и се превръща в несъзнателно мерило, че книгата наистина е книга и е успяла да събере човеци. Тези автори са ми въздействали и въздействат, когато си сам… Карат те да почовъркаш, да се разровичкаш сам в самия себе си за отговори на важни житейски въпроси, да се изградиш самичък, сам да следваш своя път…
“Последният еднорог” в това отношение е първата за мен книга, която буквално ти помага колективно да извървиш пътя… големият път, по който всички заедно сме поели, но си мислим по един или друг начин, че може да се извърви самостоятелно. Ами според мен не може… преди всичко защото ние сме социални животни 😉 и не можем и не трябва да бъдем сами. Дори сами, винаги ще дойде моментът, когато ще кажем – “тук не мога да съм сам” и ще търсим цялото, сплотяващото, стадото си… В самото начало ние всички тръгваме от една и съща река, от самия миг на раждането си – малцина са наистина тези, които успяват да се изкъпят повторно във водите й, но успеят ли – са благословени да пренасят светлината през живота си.
Когато гледам Калин – аз виждам еднорог, аз виждам вълшебството – всички малки жестове, които е усвоил и прави съвсем естествено, го превръщат в магическо създание – пренесло се от книгата, от превода, от песните – в нашия свят и свободно променящо тук и сега нас – читателите, почитателите, събиращо приятели и човеци.
Как така, ще ме запитате, “Последният еднорог” е колективна книга? Ами тя те кара да търсиш и да даваш сплотеност, по мъничко от своята божествена искра, живинка – на другите като теб и заедно да бъдете, да променяте.
Сега се замислих, че еднорогата, когато търси другите свои събратя, народа си – всъщност, както самите ние, е на quest за самата себе си… Ние по същия начин – намирайки приятели, други хора, обичащи книгата – чрез своите реакции и действия – откриваме себе си. Откриваме и тях…
С тези си разсъждения и споделяния не убедих ли и вас, че книгата отдавна е прескочила кориците си, спряла е да бъде вещ и се е превърнала в жив дух, влитащ в сърцата на хората. Калин – като един същ пастир 🙂 на еднорози (и в Библейски смисъл също – възвишен ;)) ни събира, открива, отключва еднороговото у нас. Аз самата вече тихичко процвилвам, търкам рогче у нечие друго ;), чувствам се пълнокръвен еднорог с една дума. 🙂
Ако фондация “Човешката библиотека” я бъде и други книги пребъдат и стигнат до хората по начина, по който “Последният еднорог” стига – съм сигурна ще станем още по-магични, освободени и отворени към света 🙂

Благодаря, съкровище!

20-23 април 2007 г.

Жени:

Нали ти се е случвало да гледаш дълго към лампата и после да отместиш поглед? Ей такива цветни петна ми останаха на мен след “Последният еднорог”.

Оказва се, знаеш ли, че хората, ако и да са толкова непоберимо в ума различни, разполагат с арсенал от …една шепа обяснения за чувствата си. Думите са на изчерпване.

Толкова се изрече…изписа – вярвам ви безрезервно, дори да не знам какво е. Наистина …всичко е вярно – до последното междуметие.

Всеки има моменти на възторг, с много различни лица. Аз, например, имам филми, от който ми се е дощявало да се хвана за отсрещната седалка и да подскачам от радост; картини, към които съм посягала инстиктивно, за да вляза вътре и са ме стряскали ужасените погледи на лелите-уредници; музика, която ме е разказвала, книги, които са ме завивали през глава…

Не ме питай къде тук слагам Еднорога. Защото не знам. Ама щом изписах такова дълго изречение в този контекст, значи все пак, по някакъв начин, нещата са свързани :)). Proximity thinking ли му се викаше на това?

Та, цветните петна:

Мъдрост. Ама не онази дето те поразява с усещането за докоснати вселенски истини и тряс с книгата по главата: “А стига бе?!”. А се усмихва, понякога направо с глас се смее, докато бавно попива и се утаява чак до ноктите, до върха на косата. Ще си помислиш, че те е преобразила, направила те по-мъдър, по-близък до същността на нещата,…че те е пораснала. И ще сбъркаш. Не, разбира се. А и, като се замисля – изтрябвало ти е да си станал такъв. Нали си дошъл замлъкнал и скептичен, а си тръгваш искрящ като посипан със скреж. Това стига. Пък и тази мъдрост не е от онези дето тежат, напомнят за себе си (то май никоя не е такава?), напротив даже. Режеш си ноктите, подкъсяваш косата и айдеее…Такива сме ние, не се преобразяваме тъй лесно, а и бързо забравяме. (Това нали не прозвуча, като да размахвам пръст, защото не исках така. И да се цупим и да не – рационалният и емоционалният опит почти никога не са съизмерими. Някак са ми коренно различни оптики. Да ги вклиняваме или разменяме не значи непременно да ги направим адекватни една на друга… много сложно стана за в скоби).

Приятелството. Във всичките му видове – приятелско, любовно, спътно…друго какво може да е приятелството? … Много, много нежна част. От „Малкият принц” насам не си бях спомняла, че всъщност приятелството е да се потопиш в чуждото море. Да го оставиш хубаво да те измокри и промени. Без „уфф, ама аз под вода не мога да гледам” „бляя, много солено!” Да те опитомят 🙂 – прозаичният принц става герой, уморената жена започва да свети като момиченце, от неудачникът изригва Най-великият магьосник…а магическото създание става човек…

И смеха, разбира се. Олеле колко се смях!

За друго не ми стигат мислите… и те като думите са на изчерпване. Един познат пианист обича да казва „има музика която се чувства и музика, която се разбира. И двата пътя са правилни, но трудно можеш едновременно и по двата да ходиш.” Според мен „Последният еднорог” само заблуждава, че е от втория тип музика: Кого призовава вълшебното конче, чий взор иска да огрее? Какво се мъчи да събуди? Ами ако замълчи? …

Тихо! Ще се хипнотизираме от опасно знание. Много ясно, че ще ти се доиска да си разбрал всяка мисъл още докато е била потупване с молива по челото и съсредоточен поглед. Ама, уморително, бе!

Колко по-лесно да се вмъкнеш в нежността и магията и… да не дишаш.

А и така, струва ми се, по дълго ще се запази от стапяне дъгата от еднорогов скок 🙂

…Аз четох, четох, четох, по някое време си припомнях да дишам, и пак…

После я помолих да споделя с всички ви. И тя даде.

(Бива ли да скътваме такива… полъхи само за себе си, на тайно място в пощите?)

~ ~ ~

…и Габ:

… моята първа среща с еднорогата не беше отдавна. По-важното е, че тази книга за мен е мъдрост – изживяна, споделена (и не само от писателя, ами и от преводачите, от рисувачите 😉 от всички онези, които са вложили късче от сърцето си в тази книга. Книгите са прозорец към света. “Приказка без край”, “Малкият принц”, “Момо” за мен са книжките, които са ми дали тази приказност, която ме е изградила като човек (до този момент ;)) След това в моя живот се появи “Последният еднорог” – дишащ, топлещ гънките на душевната ми стаичка, в която си отглеждам приказки (и такива от реалния живот, разбира се, защото те са най-истински – стават ей така – пред очите ти, всеки ден) 🙂 Срещата не беше случайна според мен – в НБУ гледах филмчето “Последният еднорог” и си купих книжката от любезният Калин ;), изчетох я, дивих се на рисунките ;), с една дума топлехме се вътрешно с книжката 😉

Много объркано и непоетично го написах, но мога да кажа с една дума, защо тази книга е толкова скъпа за мен (и са го казвали и преди мен и ще го казват след мен;), но… Защото тя събира хора, събира сърца, които трептят от светлина, обич и доброта, събира съдби, събира емоции, чувства и мисли, кара те да казваш приятелю по-често (поне мен)… събира мъдрост:

“.. дори най-великите вълшебници са безсилни срещу ония двама, които се държат един за друг”.

А какво остава за повече от двама, а приятели? 😉