Година: 2009

– Ония не искат никой да знае за тях и затуй правят всеки, дето се интересува от тая тема, да мяза на идиот. Помниш ли го оня филм с Мел Гибсън – „Теория на конспирацията“ – на какъв хахо го бяха направили?
– Помня го, разбира се – излъга Щангата. – Направо на маймуна го бяха направили.
– Всичко туй е нарочно – продължи Ламарината. – Щото колкото по-малко хора се интересуват от световната конспирация, толкова по-лесно ония ще ни управляват…
Това бе ключовата дума. Ако имаше нещо, което Щърбан да мрази повече от това да чете, то беше да го управляват.
– Добре де, и как точно ни управляват? – попита той. – Виж как си караме сега по Цариградското. Само аз решавам с ква скорост да се движим, и ако ще и триста да вдигнем, никой няма да посмее да ни спре. Как някой ще ме управлява?
– Ония не са в България, шефе – обясни търпеливо Лалю. – Ония управляват най-горе, в Америка. Направили са си Федералния резерв, дето печата доларите на американците, и с тия долари управляват президента. Президентът управлява Европейския съюз, а пък Съюзът управлява България…
– Как ще управляват президента, бе!?! – прихна Щангата. – Ти чуваш ли се какво говориш?
– Управляват го, шефе – въздъхна Ламарината. – Като кукла на конци го управляват. Няма там републиканци, демократи – всичките са един дол дренки и ближат гъза на ония…
– Не ти вярвам нещо…
– Добре, шефе. Само ще ти кажа, че двама президенти са се опитали да намалят властта на Федералния резерв. Кенеди и Линкълн. Знаеш какво се е случило с тях, нали?
– Кенеди го убиха, а Линкълн… – Щърбан се замисли. – Кой Линкълн бе? Оня, дето коли прави?
– Не тоя Линкълн, шефе. Тоя Линкълн е друг. Президента Линкълн също го убиват.
– Ай сиктир бе! – смая се Щангата. – Значи и двамата ги сиктирдосват заради Федералния консерв…
– Федералния резерв – поправи го любезно Лалю.
– Ай сиктир бе! – повтори Щърбан. – Значи ако Шварценегер стане президент, и него могат да освиткат?
– Да, шефе.
– И ще трябва да ближе гъза на ония?
– Да, шефе.
– Шварценегер да ближе нечий гъз??? – Щангата беше искрено възмутен.
– Да, шефе.
– Ебах му мамата – плесна босът. – Какъв е тоя скапан свят, бе! Шварценегер да ближе нечий гъз!!! Шварценегер!!!!! Самият Арнолд, батка!!!!!!
– Шефе, той никога няма да стане президент…
– Ти да мълчиш! – сряза го Щърбан. После обаче поомекна: – Откъде си толкова сигурен?
– Не е роден в САЩ, шефе. Според Конституцията…
– Конституцията да си го начука отзад – махна с ръка Щангата. – Да я видим таз Конституция, много ли ще е курназ срещу Арнолд. Като я хване за гъза…
– Конституцията не е жена, шефе. Това е основният закон на Америка.
– А, тъй ли било… – смути се Щангата. – Аз мислех, че говориш за оная, дето беше тука… Конституция Райс…
– Кондолиза Райс.
– Ега ти името! – изцвили Щърбан. – Кондьо Лиза Райс! И таз овца не дава на Арнолд да стане президент, така ли?
– Не тя, шефе – уточни Ламарината и мина през едно бездомно кученце. Четиритонният кораб дори не се раздруса. – Конституцията.
– Да бе, верно – изсумтя Щангата и побърза да смени темата. – Значи, викаш, ония и България управляват?
– Абсолютно, шефе – кимна Лалю.
– Цяла България?
– Цялата, шефе.
– Барабар със София?
– Барабар с нея, шефе.
– Значи и мене ме управляват?
Ламарината се запъна.
– Ами…
– Кажи си го направо, не се притеснявай. Няма да се засегна.
– И тебе, шефе.
– Ах, копеленца мръсни! – сви юмруци Щърбан. – Ах, мамка ви управленческа! Сигурно се мислят за големите пичове, а?
– Сигурно, шефе – вдигна рамене Лалю.
– Ще я видим ние тази работа – потри ръце Щангата. – Искам да ми разкажеш всичко, дето го знаеш за тия скапаняци. Преди да ме изключат от гимназията, научих две сентенции – първата не си я спомням, обаче втората гласи: „Опознай врага си, за да го обикнеш“. Е, при мен е точно обратното. Аз опознавам враговете си, за да ги мразя още повече – процеди босът и внезапно повиши тон:
– Аре настъпи го тоя педал, докога ще пъплим като охлюви по магистралата!

Какъв е смисълът да трупаш богатство и власт, ако някой те управлява? – питаше се Щърбан. – Какъв е смисълът да се катериш нагоре по стръмната стълбица на социалния успех, ако знаеш, че никога няма да достигнеш върха й?
„Смисълът е за ония горе – изсумтя мислено Щангата. – Колкото повече се боричкаме, колим и бесим, толкова по-силни стават ония горе. А колкото по-богати ставаме ние, толкова по-богати и те стават. Защото ни доят, смучат и цоцат без дори да го усетим.“
Ето например тази финансова криза. Всички хора, които притежава нещо, бяха изгубили от нея. И бедняците, и богаташите. И най-големият цървул, дето има да изплаща кредит още трийсет години, и най-големият милиардер… Особено пък най-големият милиардер – той е изгубил милиони.
А къде са отишли всичките тези милиони? Изпарили са се? Дрън-дрън. Може да го бяха изключили от гимназията, обаче Щърбан бе запомнил нещо от скучните часове, които по принцип не посещаваше (освен прословутите две сентенции). И то беше, че в природата енергия не се губи, само сменя формата и вида си. (Или нещо такова.)
С парите беше същото. Че какво бяха мангизите, ако не енергия и ресурси? Енергия, която влагаш я в покупка на нова кола, я в покупка на нова къща, я в покупка на нова фирма, я в покупка на нова мацка…
„Да, парите не се губят – облиза изсъхналите си устни Щърбан, – само сменят валутата и притежателя си.“
Тоест някой бе прибрал всичките тези мангизи, които сега хората (от последния цървул до първия милиардер) бяха изгубили.
Някой.
Някои.
Ония.
Щърбан сви юмруци. Как можеха да доят и цоцат него, митичния бос на ЩИТ-1, некоронован владетел на България? Него, дето Партията се скъсваше да го ухажва, понеже обаче бе изскочил изпод крилото й, достигайки висини, за които Пацо Парцуцата, Ристю Респивакса и оня рапон Рапана можеха само да мечтаят?
Не, както беше заявил на Лалю в изблик на арогантна самонадеяност, начин да бъдат прецакани ония имаше. Какво като са започнали двеста години преди него? Той Жорко Филиев-Гладния бе започнал преди него, ама къде беше сега?
В гроба, понеже Рачо Рапана го беше поръчал. Е, всъщност Жорко Филиев не умря от куршума на снайпериста, а от инфаркт, предизвикан от тоновете свинска мас, които бе изплюскал през живота си, но това не променяше факта, че ако сърцето му не се беше пръснало секунди преди килърът да натисне спусъка, килърът щеше да го натисне и… Гладния пак щеше да иде при червеите. Жалко за килъра, обаче, понеже стистнатият Рапан не му даде и един лев – измъкна се с оправданието, че жертвата си е умряла от естествена смърт. Молбите и доводите на снайперистчето, че е изгубило сума ти време в следене на мишената и опознаване на навиците й, изобщо не трогнаха коравосърдечния Рачо. Накрая отчаяният и разорен килър се хвърли от втора буна във Варна с двайсеткилограмова скаличка, завързана за врата. Когато откриха тялото му (някакъв водолаз иманяр го намерил, докато търсел скъпоценности по дъното), видяха, че по гърба му имаше седем дълбоки рани с нож. Явно клетникът наистина е умирал от желание да умре.
Щърбан разтри челото си. Пак се беше отплеснал. Уж за ония щеше да мисли, пък накъде заби… Голям праз какво се е случило с някакво си там снайперистче… Накачулили го малко повече трудности и хоп! – дай да избягаме от тоя живот. То ако всички правеха тъй, как щеше да натрупа богатствата си? Нали именно страхът от смъртта беше най-големият му помощник? Че ако хората не се бояха от смъртта, щяха ли да прехвърлят парцелите, апартаментите и магазините си, когато взривяваше колите му, осакатяваше децата им и заливаше жените с киселина? Не – щяха да му кажат да си ебе майката и да се опълчат смело насреща му, без да им пука за последствията. Естествено, Щърбан щеше да ги смачка. Те едва ли разполагаха с армия от обучени главорези като него. Но пък как така дори един не посмя да извади патлак насреща му? Толкова ли се бояха за живота си?
Да, страхът от смъртта наистина беше голяма работа.
Изведнъж му просветна. Ами да, как можеше да е толкова прост! И най-сложният въпрос си има отговор, и колкото по-сложен е въпросът, толкова по-явен е отговорът му. Бил е пред очите му през цялото време – нещо повече, през целия си живот бе използвал именно този страх от смъртта, за да постигне онова, към което се беше стремил! Точно този страх от смъртта го бе върнал в страховития колос, пред когото трепереха Пацо, Ристю и Рачо.
Ония също се бояха от смъртта.
Те не бяха вечни.
Значи трябваше да стане онова, което ония не бяха.
Вечен.
Или поне безсмъртен.
Или поне да живееше маааалко по-дълго от обикновените хора.
Но колко точно? Сто и петдесет години? Двеста? Триста? Четиристотин?
Триста години му се струваше добре.
Ако разполагаше с триста години, не само щеше да догони ония, но и щеше да ги задмине като „БМВ X6“ жигула.
Как обаче можеше да удължи живота си? Да сформира екип от учени?
А, мерси. Нали варненските му шпиони му докладваха какво се случва с екипа от химици, сформиран от Рачо Рапана за някакъв амбициозен проект (кой го знае каква нова дрога ги караше да му измислят)? След като се самоубиваха с такова бясно темпо, Рачо едва ли беше доволен от резултатите.
Значи учените отпадат. Да иде при магьосниците?
А, мерси. Те едни магьосници – до един мошеници и шарлатани. Астролози-лумпени и кабалисти-гамени. Така ще го омагьосат, че най-много някоя съмнителна отвара да му пробутат, която да съкрати и бездруго краткия му живот.
Имаше ли изобщо нещо вечно на тоя свят?
Щърбан се загледа в ширналото се покрай магистралата поле. Сякаш беше безкрайно. Небето над него бе лазурносиньо, без нито едно облаче. И то изглеждаше безкрайно… И то обаче май не беше вечно…
И тогава го връхлетя, Прозрението. Божественото прозрение.
Боговете! Боговете бяха вечни. Или поне всички религии твърдяха така (всяка за своя бог).
Имаше ли обаче богове?
Щърбан се замисли за всички онези хора, които беше убил, ограбил и изхвърлил на улицата. За всички онези деца, които щяха да прекарат живота си в мизерия, понеже бе опропастил родителите им. За всички онези пари, които бе заграбил – пари, които трябваше да послужат за изхранване на семейства, за отглеждане на деца, за образование…
Не. Не можеше да има богове, освен ако не бяха егоистични воайори или садистични психопати.
Което автоматично ги лишаваше от божествения им ореол.
– Туй, което първобитният човек е взел за богове, са били най-обикновени пришълци от Космоса – измърмори полугласно Щърбан. – Най-обикновени извънземни натрапници, цъфнали тука незнайно защо, и понеже са били…
Щангата се плесна по челото с такава сила, че масивният му златен пръстен остави отпечатъка си над лявото му око.
„Богове няма, ама извънземни има – заключи той. – Тук две мнения няма. Дори най-задръстените учени са убедени в това. Значи трябва само да ги намеря. Да намеря някой извънземен и целият свят ще стане мой! Ония вече няма да ме смучат, а директно ще ми лапнат… патката!“
– Я настъпи малко газта бе, какво си се разпъплил като плужек! – изрева Щангата на Блазето и шофьорът побърза да изпълни заповедта.

– Знаете ли кои са най-гледаните телевизионни предавания в България, другари? – обърна се Ктхулю Рлйехов към прозяващата се аудитория.
Мълчание.
– Това са риалити-предаванията, другари – обясни гордо младият извънземен. – Бидейки прагматична и здраво стъпила на земята натура, българинът иска да гледа хора като самия него, със сходни проблеми, а не разни отвлчени напудрени историйки… Риалити-предаванията допадат както на интелигентната , така и на по-простоватата публика, понеже интелигентът ги възприема като социално-психологически експерименти в реално време – сиреч наблюдава разни простаци, които не вижда в ежедневието си, – а по-простоватите граждани със задоволство установяват, че има и по-големи простаци от тях.
…
– А знаете ли точно кои от тези риалити-предавания са най-гледани? – попита Ктхулю.
Още по-отегчено мълчание, съпроводено с прозевки и оригвания.
– Според статистиката в „Топ 4“ на най-гледаните български предавания влизат „Миг Мразър“, „Мърсуващи звезди“, „Пий с мен“ и „Това го знае всеки идиот“. За съжаление не мога да класирам въпросните предавания по рейтинга им, защото информацията е спорна. От „Рапан ТВ“ твърдят, че „Мърсуващи звезди“ и „Това го знае всеки идиот“ са най-гледани, а от „ПИС ТВ“ – че първото място се дели между „Миг Мразър“ и „Пий с мен“. Може би защото първите две предавания са на „Рапан ТВ“, а другите две – на „ПИС ТВ“.
…
„Миг Мразър“ показва как двайсетина непознати един на друг хуманоиди биват събрани да живеят заедно в къща с намален процент битови услуги, в резултат на което те мигновено се намразват. Оттам идва и името на предаването.
– Егати тъпотията – прошушна Азатхот в ухото на Хастур.
– „Мърсуващи звезди“ показва как звездите на българския шоу-бизнес – най-вече певици и футболисти – мърсуват един с друг или групово пред камерите. Това шоу е твърде… – Рлйехов се запъна – сексуално и затова е забранено за деца под четиринайсет години, но пък точно тези са най-голямата му аудитория. След пилотния епизод в една софийска детска градина хлапетата си спретнаха оргия, вследствие на което шоуто влезе моментално в „Топ 5“. „Пий с мен“ показва как звезди от българския шоу-бизнес (предимно чалга певици и футболисти) седят с разни невзрачни хорица пред отрупана с мезета и алкохол маса и яко се наливат. Междувременно споделят пикантни случки от личния си живот, с което разказаха играта на предаването „Вонещо“ с водеща Минета Лайкова. Горката Минета трябваше да забременее, за да си намери достойно оправдание да слезе от ефир. А „Това го знае всеки идиот“ е шоу, където звезди от българския шоу-бизнес…
– …предимно певици и футболисти… – подхвърли услужливо Азатхот.
– Не – възрази Ктхулю. – Там участват само политици.
– Че какви звезди от шоу-бизнеса са политиците? – учуди се Величко Древнев.
– Българските политици правят най-големия шоу-бизнес, другари – въздъхна Ктхулю. – Пред тях и най-големите звезди на Холивуд са бездарни аматьори, скъсани още на приемните изпити в НАТФИЗ!
– И какво правят политиците? – полюбопитства Шабла Ниггуратова.
– Задават им най-различни елементарни въпроси, а те се мъчат да им отговорят.
– Защо се мъчат? – недоумяваше чистачката Азазелка. – Нали са много умни?
– Не съм казал, че са умно, другарко Велзевулвова! – размаха пръст другарят Рлйехов. – Българските политици са безкрайно талантливи актьори, но за съжаление интелектът им не е на висотата на таланта им. Поради тази причина са чудесни марионетки, от което съм сигурен, че ще се възползваме някой ден…
…
Единственото, което липсва на тези четири предавания, е възпитаването на патриотичен дух – продължи Ктхулю. – Нито едно от тях не учи българите колко са велики, каква велика история имат, как са били първите рекетьори в света и така нататък…Затова мисля да стартираме предаване, в което да наблегнем именно на това – да се обърнем към националната струна в сърцето на българина. Докоснем ли я, другари, тя мигом ще затрепти и чудната й мелодия ще възвести възкачването ни на власт над бленуваната от всички ни България…

Още любими откъси – тук.

Книгата е подходяща за читатели на: 13 години и повече, или по-малко, ако са свикнали с по-пиперлив език

Препоръчват ви я и: Бранимир Събев; Габриела Петрова

Коричната цена на “Завладей българите” е 9 лв. Ако я поръчате от нас, цената й е 8 лв.

Скъпи приятели,

Заради застаряващи проблеми на Човешката библиотека, молим за вашето съ-участие.

Ако успеете да откриете Йордан Табаков, (бивш?) собственик на книжарници “Буквите”, и да ни свържете с него, ще ви възнаградим с книга от Човешката по ваш избор.

Информация за любознателните:

От 24 декември до 6 януари са Поганските дни. Наоколо пъплят всякакви… поганци.

Ние в Човешката, бидейки човеци, също не сме лишени от поганско. Понякога, като се уморим да ни приемат като мъничко издателство (и да забравят, че сме едра група хора), поганското ни обладава – започва да преобладава – и погваме на свой ред.

Но вие не се тревожете за физическото здраве на Йордан Табаков. Нямаме намерение да му чупим нищо – не, не, и капачките на колената няма, – а само да си поговорим с него. За онова, дето ни свързва – всички човеци, които сме избрали да се занимаваме с книги, и късаме от дробовете си, за да ги сътворим. За как по-рядко да допускаме поганското да надделява над човешкото.

И да си вземем 120 книги, да.

Пррразници!

– Ла-ла-ла-ла-лаааа… – сирената спря задъхано. – Извинете, госпожо.
– Днес си много разсеяна, Рива.
– Вие ми се свят – тя се понамести на камъка и обърна лице към слънцето. – Репетициите ме изтощават. Вече не се чувствам добре в залива… не заради пеенето, о, простете, знам, че сте най-добрата учителка сред сирените. Мама настояваше…
– Стига, Рива! Това са оправдания – прекъсна я белокосата сирена. Лицето й се беше издължило от строгост. – Млада си. Концентрирай се в това, което правиш.
– Днес подминах стадо риби – каза Рива и се замисли. – Движеха се… не бяха толкова енергични. И цветовете им… те сякаш бяха избледнели.
– Рива! – отсече възрастната сирена. – Няма да слушам това. Утре ще дойда по същото време и се надявам да оставиш фантазията си у дома. Носи само пълното си внимание и желанието да пееш.
Тя почти изпя последното.
– Довиждане – отрони Рива. Погледът й се затича по крайбрежните камъни. Сред тях шаренееха странни предмети. Червени, бели, кафяви… Рива ги беше виждала и в морето, докато плува. Парченца от света на хората, захвърлени от небрежност, забравени или просто непотребни.
– Нямаше ги, когато бях малка. Нямаше ги до скоро… когато хората построиха къмпинга.
Рива скочи във водата.
– Да, това е! Нещото, което баба нарича боклуци. „Първо ще направят морето безцветно, ще дишаме по-трудно под вода, отколкото навън. После ще изчезнем толкова бързо, че хората няма да узнаят, че ни е имало.”
Рива се гмурна на плиткото и извади нещо жълто и кръгло. Приличаше на чиния, но не беше от камък.
– Ах – тя усети вонята  му, като тежък шамар. Изпусна находката си. – Морето е в опасност! Трябва да намеря баба.

– Бабо. Бааабооо! Излез, трябва да ти кажа нещо – викаше Рива. – Бабооо…
– Какво има, мила? – старата сирена изплува изпод кораловия риф, в който живееше. – Не си ли на уроци днес? Толкова е рано.
– Имах часове по плуване – Рива сведе глава и остави косата си да се носи по течението на водата. – Видях много боклуци в залива, бабо. Странни неща, шарени, смачкани… има ги по брега и във водата.
– Но скъпа, сигурна ли си? – възкликна старата сирена. – В тази част на морето водата е чиста.
– Видях ги – настоя Рива. – Държах един от тях в ръката си. И днес… не само днес, откакто къмпингът е тук… не виждаш ли, бабо? Не усещаш ли? Всичко става, както си ми разказвала. Рибите губят цветовете си, водата е мътна, а аз… концентирам се трудно, дишам трудно под вода…
– Това не е някой номер, нали, Рива? – баба й преметна дългата си коса през рамо, приглади я и я събра в кок. – Ти обичаш да излизаш на брега.
– Не, бабо! Можеш да провериш.
– Добре – старата сирена се замисли. – Беда ни е сполетяла, щом казваш истината. Има само едно решение – заливът трябва да се почисти.
– Но как…
– Не можем да го направим сами – пресече я баба й.
– Ще събера всички сирени. Моите приятелки…
– Не можем да го направим без човек!
– Човек?! – извика Рива. – Но човек… хората не бива да ни виждат. Толкова често ми го напомняш.
– И не е необходимо.

– Владооо… Кво става, да не си сляп?
Топката тупна зад него, но той не реагира. Беше се загледал в морето.
– Владо, играеш ли? – извика Краси.
– Чакай малко. Чувам нещо – промърмори той. Момчетата се изсмяха зад гърба му, но го оставиха.
„Слънце и море.
Земя и небе.
Където се спре,
където се спре,
мисълта ни волна
нека да помогне…”
– Какво? – Владо се огледа трескаво. Морето сякаш го мамеше към себе си. Шумът на вълните галеше слуха му. Някаква сила го изпълваше, карайки го да се чувства по-лек.
– Цоп – топката тупна близо до вадата. Момчето се стресна. Беше ударила някаква кутия от сладолед.
– Подай!
– Владо, подай! – викаха приятелите му, които бяха продължили с плажния волейбол.
– Иу! – той изтича за топката, но се спря. –  Цялата се е омазала.
Повдигна я с два пръста.
– Гадост!
– Избърши я в пясъка – предложи Краси.
Владо избърса топката с усещането, че мислите му отново се втурват към вълните. Този път обаче красотата на залива не докосна сърцето му. Каква красота? Когато беше малък, идваше тук с баща си да събират рапани или да ловят раци.
– Само боклуци – каза си. Заливът беше превърнат в сметище.
„Проектът!” – Владо се удари по челото и извика:
– Момчета, нали имахме проект по „Свят и личност”?
– Ооо, това ли?
– Чак за края на срока е.
– Имате ли идея? – извика Владо. – Аз знам какво да направим. Ще стане бързо. Ще се отървем от дългото писане… Трябват ни само чували иии… фотоапарат.
– Да не си откачил? – Краси завъртя топката в ръцете си.
– Ще почистим залива – обяви Владо. – Ние тримата. Ще снимаме „преди”, „сега” и ще подредим снимките в папки. По-добре е от ровене в интернет.
– Супер! – запали се Борко. – Поне ще сме навън.
– Всичкият този боклук?! – изхленчи Краси. – А след два дни пак ще е същото. Напразен труд.
Владо се замисли за момент, после се усмихна хитро.
– Имам идея и за това. Какво ще кажете за утре в единайсет?
– Ок.
– Ще се домъкна, кво пък – съгласи се и Краси.

На другия ден трите момчета излязоха на плажа облечени в старите си дрехи.
– Не вярвах, че ще бъда чистач някога – мърмореше Краси, но когато Владо му бутна един найлонов чувал в ръцете, той се запали от идеята да го напълни пръв. Чистиха залива повече от два часа. По някое време престанаха да броят чувалите, които двата контейнера на крайпътния магазин вече едва побираха.
– Ужасно ще се ядосам, ако утре видя кофички и бутилки тук – изръмжа Краси, когато най-сетне седнаха на пясъка за почивка.
– Чакай малко! – Влади стана отново, изтича до скалата и вдигна високо бяла табела с червен надпис. – Снимай и това, Борко! – извика той.
– Еха!
– Хвърлянето на боклуци забранено! Глоба – 1000 лв. – издекламира Краси. – Ау, браво! Как го издейства?
– С фолио и малко плексиглас – усмихна се Владо. – Ще я поставим добре, ако я махнат, ще сложим нова.
– Ноо…
– Никой не знае кой е написал табелата, нали? – Владо се разсмя на слисаните им погледи.

Рива съзерцаваше играта на момчетата, скрита зад скалата. Имаше начин да остане невидима за човешки очи, но магията на бабиното й заклинание все още не беше напуснала Владо.
„Ще бъде добре, ако ме види, само веднъж” – помисли си тя. Всъщност й се искаше да надзърне в сините му очи, да му благодари, преди да си тръгнат.
Момчетата ритаха топката, удряха я с ръце и се смееха. Владо се обръщаше назад, натам, откъдето тя надничаше, и все по-често спираше погледа си на скалата.
Дали пък…?

…Празници за всички!

(И нека никой да не бъде пренебрегнат… 😀 )

(Преди всичко, старае се да си спазва обещанията. …Сега се смея, но за някои въобще не е лесно. Което също е част от това ПИТАНЕ.)

Приятели 🙂

Тъкмо преди празниците – та чак докато свършат, за да имате достатъчно време за почивка, помисляне и други “по-” дейности – пускаме към вас, всички читатели и гости в дома на Човешката библиотека, важен въпрос. Животоформиращ, така да се каже. 😀

Какво да правим оттук нататък?

Понеже най разбираме от книжни дела, готовите отговори, които ще ви предложим по-долу, са все свързани с книги.

Понеже знаем, че промяната е единственото постоянно нещо в Космоса – вие пък се чувствайте насърчени да ни предложите нещо съвсем различно. Слушаме, пишем си… и промяната идва. Ако е По-желана. 🙂

Та ето какво ви предлагаме:

1. Да издадем “Песента на ханджията” на Питър Бийгъл

2. Да издадем “Повече от човешки” на Теодор Стърджън, в напълно нов превод

3. Да издадем сборник с подбрани разкази на Теодор Стърджън

4. Да издадем “Храмът на Некрос”, продължение на “Монетата”, на “Светлини сред сенките”

5. Да издадем “Антиземие” на Николай Теллалов

6. Да издадем “Слънцеград” на Николай Теллалов

7. Да (пре-)издадем “Аз, грешният Иван” на Николай Светлев

8. Да издадем антология “Топла българска поезия”

9. Да ни предложите вие нещо друго – какво?

Молим да пишете срещу всяка цифра ДА или НЕ. Поне. 😉

Нарочно не даваме подробности за нито едно от заглавията. За да може… *млъкв и ухилв*

Това ПИТАНЕ няма краен срок – чрез него ще отчитаме колко са желаещите да се случи някоя книга, и така ще решаваме дали и кога да се случи книгата. Затова – когато и да попаднете на него, моля включете се!

Все пак ще ни улесните с плановете ни за пролетта, ако отговорите до 7 януари. Времето за почивка, помисляне и други по-дейности ще ви стигне, да? 🙂

По много от всичкото!
Кал:)н

Заглеждали ли сте се в надписа най-долу на 4-а (понякога – 2-а) страница в книгите ни? (Някой чете ли ги въобще тия неща? 😀 )

Още в устава на Човешката библиотека (за който ще разкажем по-подробно в предстоящия алманах “ФантAstika 2009”) сме записали:

3. Да осъществява и популяризира издания, реализирани по начин, гарантиращ опазването на природните ресурси, и да си сътрудничи с други организации със сходни цели

А представянето на Човешката библиотека във “ФантАstika 2008” твърди:

…не обичаме онези хартиени книги, чието издаване отваря още рани в белите дробове на света ни – сече дървета, без да ги възстановява; не е устойчиво, както се казва сега. (…) затова пресяваме всички предложени книги през фино сито – да сме напълно убедени, че заслужават да се появят на целулоза.

Ако тръгнем в хронологичен ред:

“Последният еднорог” беше издаден на 100% българска рециклирана хартия. Ама колко е хубав на пипане… да? 🙂

После в България спряха да правят рециклирана хартия, подходяща за книги :((( – и “Бленуващите кристали” излязоха на нерециклирана (но минимално обработвана с химикали – затова жълтее така).

Междувременно ние питахме и разпитвахме – кое е по-щадящо за света ни, да внасяме рециклирана хартия отвън (при което замърсяваме въздуха с транспорт), или да намалим транспорта, като минем към българска хартия (ама нерициклирана). Наши приятели спецове ни препоръчаха първото. Затова “Да пробудиш драконче”, “Дивна” и “Слънце недосегаемо” са на вносна рециклирана хартия.

Вметка: Понеже са ме питали често – рециклираната хартия НЕ е по-евтина. Напротив, спрямо нерециклирана хартия с подобно качество е около 1,3-1,4 пъти по-скъпа.

Обаче… включваме ли в цената на нерециклираната хартия разходите на децата ни за възстановяване на Земята?

Алманасите “ФантАstika” отново са изключение. Тяхната хартия не е рециклирана – но там сме се ангажирали да отделяме 10% от приходите (средно 300 лева на алманах) за садене – и последващо обгрижване – на дръвчета. Първото масово садене, с бюджет 600 лева, се очертава през пролетта на 2010 година. Даже имаме място наум – гола земя близо до Кокаляне. Искате ли с нас? 🙂

(Впрочем вече участвахме в едно садене на Витоша – ето го.)

Стигаме и до минутката за (не)скрита реклама :DDD:

Ако още търсите дарове за празниците. И ако хората, за които ги търсите, обичат книгите. И ако цените, вие и те, грижата за света и за бъдещето ни, и вярвате, че дори начинът, по който се правят книгите, е част от такава грижа:

Значи книгите на Човешката билиотека може да са и вашите книги.

…С което ви казваме “Пълни празници! И още по-пълни човеци – догодина, навръх Коледа, всеки ден!”

Кал:)н