Нови откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.
Припомнете си правилата за гласуване оттук; и ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително.
– Да гася ли? – отбягна погледа му Дивна.
– Както искаш… Смятах да послушам малко от една много здрава история. – Той се оживи и сякаш забрави за спора. – Действието се развива на Земята в осемнадесети век. Едно момче се опитва да спаси малкия си брат от отвличане. Живеят до някаква прокълната гора. Похитителят навлиза в нея, заедно с детето. Брат му ги следва… Пълнолуние е!
– Кажи направо кой от всички е върколакът? – разсмя се изведнъж Дивна. Сега брат й си беше същият като по-рано.
– Очевидно е – свъси вежди Стас. – Но оцелява само по-големият брат, макар и ухапан… Адски готино е описано как намушква звяра, разкъсал братчето му, с ножа си… Право в сърцето! А ръцете му са изподрани и нахапани ужасно. Това момче е само на девет години, но в него има някаква специална сила. Едно пророчество за селото му говори, че от там ще излезе цар, който ще възроди славата на народа си. Но този цар ще е опасен човек! Опасен най-вече за хората, които обича и които го обичат…
– Интересно е! – призна Дивна.
– Да го пусна ли през системата? – доволно се усмихна Стас. – Саундтракът на тази книга е велик! Какви звуци се чуват в гората! А като започва да се превъплъщава, можеш да откачиш…
– Пускай го! – съгласи се Дивна. Знаеше, че това е най-добрият начин за помиряване, а и още не й се спеше. – Как се казва героят?
– Теодраг Хама… Наричат го просто Хама – поясни Стас. – Звучи ужасно древно, нали?
– Пускай! – подкани го отново сестра му. – Току-виж утре реша да си запиша нов чип… Ако този Хама върти меча като всички велики царе от древността, наистина ще се вдъхновя. Нямам нищо против да го прави и по пълнолуние…
– Предполага се, че тогава може да върти само опашката си. Загаси! – ухилено заповяда Стас на осветлението и когато мракът изпълни стаята, пусна записа на книгата.
Дивна се поизправи в леглото и потръпна в очакване. От четирите ъгъла на тавана се спуснаха тънки сребристи лъчи. Стаята оживя. Превърна се в мрачна гора, осветена от бледо сияние. Тогава Дивна я видя. Луната. Толкова близка и така ярка. Беше пълнолуние. Вълчи вой се проточи в далечината…
Дивна погледна към Стас. Светлините и сенките на записа правеха лицето му загадъчно.
– Красиво е!
Тя протегна ръка към ситните бели снежинки, които падаха тихо върху дърветата и храстите. Снегът беше едно от нещата, които човечеството След Земята никога нямаше да види на живо. Тя изпъна пръсти. Знаеше, че не може да докосне нищо от това, което виждаше, ала продължи да опитва. Замисли се за оцелелите след катастрофата. Дали им липсваха тези обикновени неща? Луната, снегът, полъхът на истинския вятър… Тя ли единствена от новото поколение се терзаеше, че няма да ги види? Академията превръщаше състудентите й в машини. Те забравяха да мечтаят, не знаеха как да обичат, бяха толкова сами. В един от уроците си професор Уайт беше казал: ”На света няма нищо по-чисто от снега”. Бялата покривка по земята искреше на лунната светлина и момичето усети как нещо я тегли натам. Искаше да се втурне през гората. Да остави босите си стъпки в нея…
~ ~ ~
Когато излезе в коридора към сектора на задочниците, Марти се спря и се загледа напред. Там, където изходът се стесняваше.
– Тъмнина в края на тунела… Галиба!
Той се подсмихна, но знаеше, че не му е смешно. Не му се ходеше в “Улея”, нито на поредния купон на Рая. Искаше да види Дивна и Стас… Само Дивна.
– Не мога! – Марти се облегна на стената. Главата му се удари в ръба на илюминатора. Заболя го, но не се ядоса. Опитваше се да пренебрегне болката и всяко чувство. Ако отидеше на свиждане на Питър, можеха да побъбрят, но какво щяха да си кажат?…
“Трябваше да те следя.”
“Знам, но винаги можеше да измислиш нещо.”
“Можех да измисля нещо… Да замажа положението. Идиот съм! Не исках да замазвам. Исках да им го начукам… с истински. И написах, че си най-големият! Най-добър пилот за курса, отличен ученик, студент с принципи и морал… Ха, на кой му пука за някакъв морал?”
“Добре, Марти, както кажеш.”
“Какво да кажа? К’во да кажа?”
Марти се откъсна от стената и тръгна решително към стаята на Тони. Искаше да говори и мисли за друго. Да спре да си внушава, че не може да се справи навсякъде, че не може да оцелее тук. Знаеше, че може. След ден-два проблемът щеше да избледнее и Марти не само нямаше да се разстройва от него, ами щеше и да го обърне на майтап. Можеше да изчезне още тази вечер. След втората чашка…
“Идиот съм!”
Тони въздъхна. Надигна се и седна в леглото.
– Може така да е по-добре, Марти – каза замислено. – Вече не си “полицай”. Можеш да правиш каквото си поискаш.
– Това мисля. Искам много неща. Имам идеи…
– Не бързай! – прекъсна го Тони.
– Ха-ха! Не се стряскай. Първо ще направя партия. Като завърша… ако завърша! Няма да е за нас, Тони. За другите ще променя правилата. За тези след нас. Тогава слънце като Дивна няма да се води олигофрен…
– Как? – Тони отново се опули.
– Така… Добрия, чистия никой не го иска. Никой не ще за приятел търсещия, защото е напрегнат, недоволен… Няма купон! Няма нааай-големия! Ще създадем програма, подобна на тази от средното образование. Да учим вкъщи. Да се състезаваме не по външност и поведение, а по интелект. Дори… чакай, защо изобщо да се състезаваме. Всеки ще учи каквото му трябва. Да, това отдавна съм го решил. Сам ще избираш. Сам ще търсиш преподавателите и ще получаваш знания според интересите си. Каквото ти трябва. Ако ти трябва. Сам си съставяш учебната програма, после никой не ти е виновен… Който искал – учил!
– Гениален си! – Тони се усмихна. Напрежението изтече от лицето му. – Аз ще те подкрепя, като почнеш… Искаш ли още една “кръв”?
Марти кимна и се спусна по водопада на мислите си.
