Малкото четене

Детска работа

Имената в тази случка са сменени и тук-там съм си позволил да попрочета „между редовете“, но останалото е автентично.

С удоволствие бих я написал като разказ, но животът ме е изпреварил. Той обича такива шеги.

Иванчо е на единадесет години. Интелигентен, доста разсъдлив и зрял за възрастта си. И вече навлязъл в пубертета. Изкушен от разкриващия се пред него свят на възрастните и нетърпелив да пристъпи в него.

Само че единадесетгодишни там не пускат. Ех, да можеше някак да бъде поне двадесетгодишен!…

Бащата на Иванчо, готвач в луксозен ресторант, има компютър. И разбира от него колкото да си набира на файлове рецептите. Иванчо също не е професионалист, но може да инсталира ICQ или офис пакет и помага на баща си при нужда. Срещу това спокойно ползва компютъра вечер, когато таткото е на работа. Взаимна изгода… А компютърът е свързан с Интернет – най-великия бал с маски на света.

Една вечер Иванчо се обзавежда със старателно прикрит ICQ акаунт. В него той е Добромир Христов, двайсет и една годишен студент по плуване в Националната спортна академия. Обича уиндсърфинга и бързите коли, не харесва чалгата и не гледа Биг Брадър, и т.н. Прикрит зад тази маска, Иванчо почва да се появява из форуми за възрастни. Чете каквото се пише там, плямпа си с посетители от различни полове, разменя си ICQ номера с тях. Чати си както за секс, така и за други възрастни неща. Понякога прави детински грешки, които извинява с разсеяност и умора от тренировки. Понеже е приятен за общуване (предпочита да слуша, а повечето чат маниаци – да говорят), му ги прощават, без да им обръщат внимание. Като цяло оставя впечатление за малко инфантилен и глуповат, но симпатичен и без съмнение двайсет и една годишен спортист.

И малко по малко узрява за идеята да се опита да си хване гадже там. Някоя какичка, която не подозира, че той всъщност е само на единайсет… Голям гъдел, а? Хем шега, хем едно такова… Съвсем като големите.

След няколко неуспешни опита симпатичният Добромир среща душа, която откликва на търсенията му. Казва се Лина, на деветнайсет години е. Студентка е по изобразително изкуство, дълго време е играла балет и аеробика, но откакто следва, няма време за тях. Обожава да се катери по планини, но и за това няма време. И също си търси някого, с когото да си плямпа и да се разсейва от ежедневието.

Иванчо е на върха на щастието си. Премисля по няколко пъти всяка своя дума в чата и ICQ-то. Старателно изразява симпатия, интерес и внимание, и с удоволствие вижда, че Лина им откликва.

Известно време трепери дали Лина няма да поиска да се срещнат, примерно да излязат на планина. Повече от месец това не става. Една вечер Иванчо разбира защо. Тя по цял ден е на лекции и упражнения, а вечер трябва да прави компания на старата си пралеля – единствената й роднина в София, при която живее. Пралелята е стара мома, майчински настроена към Лина, но непрекъснато я опекунства и е безмилостна на тема момчета. Лина горещо съжалява за това и е щастлива на всяка минута заедно с Добромир, па макар и виртуално.

Облекчен, Иванчо в първия момент изказва горещи съжаления, че няма как да я срещне. След това се сеща, че е попресолил супата, и добавя извинително, че и с него това е проблем. Добромир е резерва в националния отбор по плуване и три четвърти от времето му минава извън София, по лагер-сборове и тренировъчни школи. Но също е изключително щастлив с Лина, и му е приятна всяка секунда с нея. (Не е лъжа. Допирът до света на големите на равностойни начала е като наркотик.)

Един ден Добромир иска снимка на Лина. Уви, тя няма свои снимки в София, но обещава да помоли някой колега да я снима и да прати снимка. Три дни по-късно от екрана гледа Иванчо истинска красавица – лъчезарно момиче, чиято усмивка сякаш разтапя всичко наоколо. Той се чуди къде да се дене от радост и гордост. Свалил е такова гадже, за което кой да е батко би си изял ботушите!… Нейната ответна молба за снимка на Добромир не се оказва проблем. Изобретателният Иванчо на бърза ръка изрязва от вестник и сканира снимка на някакъв симпатяга спортист, поиграва си малко с PhotoShop, за да понамали приликата с оригинала, и я праща.

Добромир и Лина всеки ден откриват нови съвпадения във вкусовете си. Когато тя скланя да изпрати на файлове някои свои рисунки, реакцията на Иванчо е: „Невероятни са!“ И вероятно наистина го мисли, защото две от тях, разпечатани на принтер, скоро увисват в стаята му. Изглеждат едно към едно като ранни рисунки на някой известен майстор. Лина пък обожава Добромировия вкус за музика и познанията му за коли и мотоциклети. Двамата неведнъж си казват открито, че буквално се чувстват като един човек, като перфектни допълнения. Обикалят заедно сайтове за картини, за музика или за снимки на природа и си представят, че са заедно наистина. И са щастливи.

Една вечер Иванчо събира смелост и предлага на Лина да правят секс по Интернет. Неопитно и несръчно, но Лина се съгласява. Дори споменава, че е мислила от известно време насам да му го предложи тя, но нали е момиче, не върви… Жребият е хвърлен, и от редовете на ICQ-то потичат удоволствие и телесни сокове. Когато свършват, Лина е смаяна: „Толкова хубаво нещо ли бил сексът?! Пък дори и виртуален? Трябва да го правим по-често!“ Добромир се съгласява мъжки: „Никога досега не ми е било и отчасти толкова приятно с момиче! Даже и наистина!“ Двамата вече са не просто приятели, а любовници.

Сексът се повтаря вечер след вечер. Почти всеки път изпробват нови, неопитвани досега неща. (Иванчо с часове разглежда разни еротични и порнографски сайтове, вероятно за идеи.) Добромир е смаян от това колко щастлива е Лина с него и колко добре вкусовете й се съчетават с това, което той й предлага. Лина също е изумена – възможно ли е наистина да има на света мъж, който да е толкова… толкова…! А Иванчо е впечатлен и от това колко свободна и без притеснения е какичката, и как спокойно дискутира всички тези неща около секса. Това е то да си истински възрастен!

Връзката на двамата вече не е тайна и от форума, в който са се запознали. Те с удоволствие споделят колко щастливи са заедно. Околните понякога въздишат завистливо. Намират манталитета и взаимната им привързаност за донякъде детински, но им завиждат.

Един ден обаче бащата на Иванчо абсолютно случайно открива скрития акаунт. Сигурно би го подминал, но отново случайността го насочва да отвори записаните логове със сексуалните подвизи на сина му. Два часа, докато Иванчо е на училище, баща му чете и не може да повярва на очите си.

Първата му идея е да не действа прибързано – мъдър и спокоен човек е, обича сина си и не иска да му нанесе психотравма. Консултира се с юрист и научава, че в тази дейност няма нищо незаконно или подсъдно. Това го успокоява и той решава, че всъщност синът му е открил един добър начин да научи това-онова за птичките и пчеличките. И че няма смисъл да показва, че го е разкрил, за да запази взаимното доверие.

Безпокои го само едно. Коя всъщност е Лина? Неизвестността плаши… И той се обръща към свой познат, когото смята за професионален хакер, с молба да го научи: „Не ме интересува коя е и каква е – просто ми кажи дали тя или родителите й са хора, от които е добре да се боя, или не.“

Познатият всъщност е най-обикновен пишман компютърджия. Но когато са те нарочили за герой, се налага да бъдеш… На следващата сутрин, докато Иванчо е на училище, той старателно разравя компютъра му и си сглобява картинката. С разрешение на бащата пипва това-онова и същата вечер вече следи от своя компютър кога Иванчо ще се превъплъти в Добромир и ще срещне Лина. Когато това става, „хакерът“ разбира коя е машината й и с малко опити успява да влезе вътре в нея. И се заема да търси информация коя и каква е Лина.

Богатството на намерената информация го изумява. На компютъра са не само всички документи на Лина. Там е и дневникът й за последната година, средно по страница на ден, стандартен текстов файл. В него тя е описала абсолютно всичко за връзката си с Добромир. Всъщност е Марийка, връстничка на Иванчо. Любопитна за света на възрастните, умна и изобретателна, тя един ден решила да си създаде измислена възрастна личност в Интернет и така да научи повече…

Прочетох два пъти въпросния дневник, докато повярвам на очите си. След това се смях, докато не ме заболя коремът. Как пък тия двамата уникати се улучиха точно един друг! (По-късно се замислих, че те хич не са уникати. Сума ти деца го правят, с различен успех. И че ако някой такъв тръгне да прави свалки по Интернет, най-вероятно ще успее да свали именно друг такъв… Но въпреки това изглежда като на кино.)

Успокоих бащата и обявих случая за приключен. Но не можех да не продължа да мисля по него.

Какво ли правят сега нашите Иванчо и Марийка? Сигурно продължават да се срещат, като Добромир и Лина, и да са щастливи заедно. Както казва бащата на Иванчо, нещо лошо в това? Ако ще сме възрастни, а не деца?

Дали един ден няма да им писне да са заедно и няма да се разделят? Възможно е. На тяхната възраст годината е век, а вкусовете се менят много бързо. Хубавото е, че дори това да стане, те сигурно още няма да са дори в началната възраст за не-виртуални преживявания. Вече ще имат немалко опит, а животът ще продължава да е пред тях целият.

А може и да не се разделят. Направили са много, за да се нагаждат един към друг и да са щастливи заедно. Да са наистина като един човек, като перфектни допълнения. И продължават да правят още. С гъвкавостта на характерите и вкусовете на деца, и което е още по-важно, с желанието и енергията на деца… И немалко от мъдростта на възрастни.

Затова и си мисля, че не е изключено Лина и Добромир още дълги години да обикалят виртуални галерии, дискотеки или планини, да се прегръщат и сближават все повече и повече, и да продължават да се опознават и да търсят пътища един към друг. И да не искат да се разделят, и да са готови да жертват какво ли не, за да бъдат и занапред заедно.

И когато Иванчо и Марийка пораснат достатъчно, за да вършат същото, нищо чудно да съберат смелост и да свалят маските. За да открият, че са свалили само излишна фалшива външност и че Добромир и Лина всъщност са те, истинските. И да продължават да се обичат и да са щастливи заедно… Да, може би Марийка не е красива като Лина, нито пък Иванчо е симпатяга и спортен тип като Добромир. Но това е само външност. Същността, истинското, е другото. И то ще е останало в тях.

Така че може би ще са открили себе си и тази близост и връзка, за които много хора мечтаят. Дълго и търпеливо са плащали за нея с желанието и борбата да се напасват един към друг, да се приемат и обикват. Заслужават я.

~

Приятели (:

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!

А да свалим маските искате ли? Всеки ден – не само на празник?

… Бъдете! 🙂 Ние ви обичаме каквито сте си избрали да бъдете
– Екипът на Човешката библиотека

Малкото четене: Съществува ли Дядо Коледа?

 

 

Весели празници, приятели!

Това припомняне се появява за първи път в блога на Григор Гачев и е част от неговия сборник „Докосвания“, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“.

 

 

 

Съществува ли Дядо Коледа?


Преди повече от сто години, в навечерието на Коледа, главният редактор на един голям нюйоркски вестник получил следното писмо:
 ~
Господин главен редактор,
Казвам се Вирджиния и съм на осем години. Искам да ви попитам нещо.
Съществува ли наистина Дядо Коледа? Мама и татко казват, че съществува. Децата в училище обаче казват, че не съществува. И че е измислица за деца, които не са достатъчно порасли, за да разберат, че го няма.
Татко всеки ден чете вестника ви, от край до край. Сигурно сте много умен човек, за да пишете всеки ден по толкова много и толкова интересно. Кажете ми, съществува ли наистина Дядо Коледа?
 ~

На първа страница в коледния брой на вестника излязла голяма статия на главния редактор. Под заглавието „Да, Вирджиния, Дядо Коледа съществува“.

Дълго време не успявах да намеря тази статия. Много пъти съм срещал цитати от нея къде ли не. Веднъж ми попадна парченце вестник, което съдържаше няколко думи от нея… Така че с времето си създадох своя представа какво ли вероятно пише вътре.
Мина време и открих статията. Оказа се твърде различна от представата ми. И на принципа „ако никой не може да познае какво си подсвирквате, значи сте композитор“ се обявих за автор на варианта си.
Ето го:
 ~

Да, Вирджиния, Дядо Коледа наистина съществува.
Просто е по-необикновен от повечето хора. Защото не е конкретен човек.
Не живее на точно определена улица и номер. Няма как да бъде арестуван или убит, дори от най-злите тирани. Никога не се разболява. Никога не е сърдит или уморен. И докато на света има дори едно дете, което чака коледен подарък, никога няма да умре.
Да, той може би не е един определен човек. Но това, което често наричаме „човек“, всъщност е тялото му. А ние не сме тялото си, само живеем в него. Ако един прекрасен ден ти смениш старото си, износено вече тяло с ново и по-хубаво, ще значи ли това, че тук е друг човек и ти вече не съществуваш?… По същия начин Дядо Коледа живее в нас. Всеки студент, който по празниците надява червения костюм и брадата, дава на Дядо Коледа за мъничко част от съществуването си. И всеки родител, който заделя пари за подарък на детето си, дава на Дядо Коледа част от средствата и силите си. И това дава на Дядо Коледа не едно, а безброй тела.
И нещо повече. Никой „истински“ човек не би могъл за една нощ да обиколи целия свят и да раздаде подаръци на всички деца. Дядо Коледа обаче го прави с лекота. Той влиза през комини, през които не би могла да мине и котка, и във владенията на управници, които могат да спрат и армия. Без него децата нямаше да получават коледни подаръци, въпреки че пак щяха да имат грижовни мама и татко, които биха могли да им ги купят. Точно както без Доброто, което да ни вдъхновява да помагаме на другите, светът щеше да е ад. Въпреки че всички, които сега ни помагат в труден миг, пак щяха да са тук.
Така че, Вирджиния, Дядо Коледа наистина съществува. Не вярвай на тези, които твърдят другояче. Те просто не са достатъчно порасли, за да разберат, че го има.

 ~

… Години след публикуването на този запис намерих под него следните коментари:

 ~
Дядо Коледа,
аз се казвам Грета. На 10 години съм. Повечето деца смятат, че не съществуваш. Аз мисля обратното. Ти си добър, справедлив и трудолюбив. Обичаш децата и ги радваш всяка година.
Мама и татко смятат, че съществуваш, но в други страни. Това не е вярно! Ти споделяш със всички деца обичта си поравно.
С много обич Грета!
~
И вторият, пуснат двайсетина минути по-късно:
~
Скъпи Дядо Коледа,
като подарък, тази година искам дървен, хубав шах!
С обич Грета!
~
 Дали Дядо Коледа чете блога ми? Сигурно. Той е навсякъде. Но просто за всеки случай, ако съвсем случайно го познавате, ако го срещнете или се чуете с него по телефона, напомнете му за малката Грета. Тя е на 10 годинки, вярва в него и му е писала в Интернет. Вярва, че той е добър, справедлив и трудолюбив. И би се радвала, ако получи тази година като подарък хубав дървен шах.
Сигурно шахът ще я зарадва много. Не само защото е чудесна игра, която развива ума, мисленето и личността. А и защото ще й покаже, че Дядо Коледа наистина съществува, въпреки недоверието на повечето деца. И ще покаже и на нейните мама и татко, че го има и в тази страна.
И че в Дядо Коледа си струва да се вярва. Защото от Дядо Коледа имаме нужда всички – и малката Грета, и мама и татко, и вие и аз. А вярата ни е, която му дава живот. И сили всяка година да раздава на децата подаръци, а на големите – топли спомени, мъдрост и надежда.

 

~

Ако това “Докосване” е стигнало до вас и бихте искали да стопли и други Човеци, може да ви впишем сред По-желалите го – хората, които, помните, вярват със сърце и ум, че „Докосвания“ заслужава да излезе. Искате ли?

Копнеж за стажанти на ЧоБи (зима 2012-а)

Приятели 🙂

Човешката библиотека търси стажанти за три конкретни мисии:

~

Стаж „Помагало“

Това лято осъществихме първия ни стаж, в хода на който нашите трима стажанти се потопиха в цялостния процес по сбъдването на книгите ни: от подбора на текстовете и общуването с автори, преводачи и чуждестранни литературни агенти, през редакцията, коректурата, оформлението, отпечатването на хартиени и електронни книги, разгласата и разпространението им, до спътничещите дейности на Човешката библиотека – организация на Копнежи, живи срещи, нежни революции…

Един резултат от този стаж са девет часа звукозаписи, в които Кал разказва за всяка от горните дейности.

Мисията ви ще бъде да превърнете тези звукозаписи в текстови записки – от които ние ще сглобим общодостъпно и свободно за ползване Помагало с работните процеси и практики на Човешката библиотека.

Очаквана времеемкост: 50-ина часа

~

Стаж „Превод“

Обичате ли да превеждате? А междувременно да усвоявате полезни знания и умения в общуването и творческото мислене?

Ние обичаме и двете 🙂 – затова сме се заели да преведем на български език Po: Beyond Good and Evil на Едуард де Боно. Засега – за вътрешно ползване. (А ако интересът е голям, може да уговорим и права за издаване.)

Мисията ви ще бъде да участвате в превода и редакцията на книгата (която е под 200 страници). Превода правим в онлайн среда, подобна на Уикипедия – тоест могат да го работят няколко души успоредно.

Очаквана времеемкост: 100-150 часа

~

Стаж „Е-книги“

За електронните книги сме разказвали тук и тук. Харесват ли ви като идея? Виждате ли бъдеще в тях?

Мисията ви ще бъде да се научите да форматирате файлове (е-книги) във формат FB2 – и да участвате в създаването на следващите ни е-книги.

Обучението се извършва изцяло онлайн. При ваше желание може да правим и живи срещи.

Очаквана времеемкост: 30+ часа

~

Трите стажа нямат определени срокове, но предпочитаме да започнат още на 9 януари и да приключат до края на февруари. Вие сами ще определяте часовете и дните, които са ви удобни за действие. За живи срещи ще се уговаряме случай по случай.

Ако сме ви спечелили 😉 – пишете ни за кой от стажовете се кандидатирате на poslednorog – в – gmail . com. Представете се накратко и отговорете на въпроса:

Защо ме вълнува избраният стаж/стажове?

Срок: ориентировъчно 7 януари 2012.

Усмивки!
Ваша и вечно отворена ЧоБи

Знаете ли: Дали можем да издадем вашата книга

Пишещи приятели 🙂

Сегиз-тогиз получаваме в пощата си въпроса:

Виждам, че издавате книги. При какви условия бихте издали моята?

По-долу сме сглобили нещо като отговор-алгоритъм. С много любов. Даже да звучим понаострено тук-таме. 😉

null

При какви условия Човешката библиотека би издала ваша книга

Първо, трябва да сме достатъчно свободни от текущи задачи – за да имаме време да обърнем подобаващо внимание на книгата. Попитайте ни. 🙂

(В момента например програмата ни за четене на нови предложения е пълна до края на февруари. Поне.)

Второ, книгата трябва да отговаря на критериите ни за подбор. Прочетете ги, сравнете, помислете.

Ако накрая още се колебаете – пратете ни я. 🙂

Трето, трябва да ни изпратите самата книга. Цялата книга, да. Ако се притеснявате, че ще ви „откраднем“ идеите, ще злоупотребим с ръкописа ви по някакъв начин и прочие – вероятно няма да харесате и принципите ни на работа като цяло. По-добре да не си хабим времето взаимно, да? 🙂

Четвърто, бъдете склонни да видите книгата издадена само в електронна форма.

За да пуснем нова книга на хартия, най-общо трябва да се изпълни онова условие:

Разгледай възможностите. Питай, ако има нужда. Гласувай. И щом се събере трицифрено число желаещи за някоя от книгите – задействаме се да я издадем.

И пак не е сигурно, че ще имаме нервите и упорството да се занимаваме с нящото, наречено „българско книгоразпространение“…

Пето, трябва да проявявате разбиране и търпение. Не забравяйте: 1) Ние сме доброволци. 2) Не ви искаме пари за четенето, обмислянето и последващата обработка на текста, та чак до етапа на представянето му пред широката публика.

(Пари ще поискаме едва когато той започне да се продава – така че всички участници в процеса на подготовката му да получат справедлив дял. Не се стряскайте; това се уговаря много по-лесно и безболезнено, отколкото ви се струва сега. ;))

Дръжте се с нас като с приятели (ама истински) – и ще ви отвърнем с най-доброто, което умеем. Нахалствайте – и ще си отговорим, заедно, на въпроса „Нуждае ли се доброто от юмруци“…

(Хихихи… това си ни е стара вътрешна закачка. ;))

Допълнение: С предимство четем текстовете на хората, които са събрали кураж и търпение да се присъединят към самата Човешка библиотека. Има и плюсове в това да си вътре – а не само задачи, задачи, задачи… 😀

Така че – очакваме ви и като наши съекипници, по всяко време.

С много любов,
Екипът на ЧоБи

Светлини сред сенките – „Играта“, е-издание

Приятели 😀

За да разгреем за днешната вакханалия с е-книги, представяме:

Играта“ – фентъзи клуб „Светлини сред сенките“

корица на _Играта_

Стефан Василев, Маринела Тенева, Анелия Стойкова, Теньо Стойнов, Мая Стойкова, Иоана Йорданова, Боряна Бакалова, Симеон Шопов, Станислава Тонева, Калин Маганджиев, Костадин Първанов, Иво Мандов, Дмитрий Милчев, Диян Илиев, Валентина Димова – автори, 2008, 2011
Боряна Коскина – предговор, 2008, 2011
Калин Ненов, Боряна Коскина – редактори, 2008, 2011
Калин Ненов, Светлана Янева, Евгения Василева – коректори
Маринела Тенева – корица, 2008, 2011
Стефан Василев – рисунка на корицата, 2008, 2011
Александър Василев, Калин Ненов – електронно оформление, 2011
Фондация „Човешката библиотека“ – издател, 2011

Сърдечно благодарим за техническата помощ на Mandor от sfbg.us.

Изданието е във формат FB2.

Искате да го четете? Пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Искате да го платите? Плащането е доброволно, според желанията и възможностите ви :), и става по някой от начините тук. Приходите събираме за следващите книги на „Светлини сред сенките“ – от които в момента се готвят тъкмо четири :D. Ако се колебаете за сумата – препоръчваме 3 лева.

Искате си го на хартия? Поръчайте от нас. Струва 7 лв. – и е на път да свърши. 😉

И авторите, и ние се радваме на всеки ваш отзив – дори да е само един ред. 🙂 Пишете тук, или във форума, или на имейла горе.

До следобед! 🙂

Към началото