Месец: юли 2011

Приятели,

Преди… срам 🙁 на брой месеци в пощата ни се появи следното писъмце:

Здравейте, приятели!

Поздравления за страхотния сайт!

Изпращам ви една книжка: “Малката Тайк”, истинската история на една лъвица вегетарианка. Преводът е абсолютно любителски, но все пак се надявам да ви хареса. Ако я намирате за подходяща, можете да я качите на вашата страница.

Поздрави!
Ма-ти

По-надолу ви предлагаме лична среща с Тайк. А ако искате да се свържете с Калоян Димитров, един от преводачите, потърсете го на vanuatu -в- abv.bg или скайп: koki_dimitrov.

Калоян добавя:

За съжаление Тайк си няма сайт. Всъщност за нея няма нищо в Интернет, дори на английски, освен една статия, в която не всичко е вярно. Аз научих за нея от сайта: ecovege.org

~ ~ ~

Да отгледаш малко лъвче

Уредникът на зоологическата градина и помощникът му стояха с опънати ръце, нервно вкопчени в големите железни решетки на изхода на клетката. Те осъзнаваха своята неспособност да се справят с този яростен, гневен звяр, който се разхождаше напред-назад. Нейните изпълнени с болка кехлибарени очи не им позволяваха да се приближат на по-малко от ярд (бел. на пр. 1 ярд = 0.9 метра) разстояние. С оголени нокти и лъщящи зъби, тя ревеше, нахвърляше се към тях и дращеше решетките, които ги защитаваха от сигурна смърт.
Докато уредникът на зоологическата градина  стоеше и тревожно чакаше в сградата на лъвовете, неговите страхове изведнъж преминаха в състрадание, защото осъзна, че тази объркана и разстроена лъвица има определен план за своите бебета, след като се родят. Тя щеше да повтори това, което беше направила в миналото. Когато малките лъвчета се появиха на бял свят, тя ги смачка в мощните си челюсти, метна ги във въздуха и ги запрати към твърдите железни решетки, където те паднаха сгърчени и безжизнени. Да, тя имаше план!
Тази яростна лъвица, на път да стане майка за пети път през последните седем години, водеше фанатична борба със затворническите решетки, зад които бе пленена, така че човешките същества можеха да надничат любопитно към нея само от „безопасна дистанция”. Шперплатна стена беше набързо поставена около клетката й, за да й осигури някаква сигурност, но тя не беше цялостна и се появи твърде късно. Очевидно тази майка не се чувстваше сигурна зад  студените железни решетки. Човешките същества я бяха вкарали там. Те я дразнеха и мъчеха, наблюдавайки нейната агония, а също така бяха способни да я унищожат.
Някой би казал, че тази лъвица е роден убиец, но уредникът и неговият помощник не мислеха така. Те бяха виждали майки на свобода, седящи над мъртвите си новородени и надаващи сърцераздирателни празни стенания, както си мислеха, опитвайки се да извикат малките си обратно към живота. Тази майка може би си имаше свои „причини” да унищожи малките си. Имаше някаква вероятност те да се родят сакати; животните понякога убиват сакатите.
Изведнъж настана смут, когато едно новородено малко беше запратено към двамата чакащи мъже. Бързите и мощни челюсти на майката бяха оставили отпечатък върху мъника – предната му дясна лапа беше наранена. С разцепваща секундата бързина уредникът сграбчи новия повереник, който щеше да промени живота ми и да ме научи на толкова много.
Този уредник ми беше приятел и аз бях запланувал да посетя зоологическата градина през деня след раждането. Когато пристигнах, първите му думи бяха: „Ела, имам нещо да ти покажа.” Заведе ме в задната стая и там в една кутия беше трипаундовото (бел. на пр. 1 паунд = 0,45 кг, 3 паунда = 1,35 кг) наранено лъвче. Много мисли изпълниха ума ми, когато доближих съвсем малкото лъвче до бузата си, но всичко, което можах да кажа, беше: „Ти, бедно малко детенце (бел. на пр. – на английски език Малка Тайк означава малко детенце).”
Да изпълнявам ролята на благодетел на потомък на яростна лъвица беше последното нещо, което ми минаваше през главата. Моята реакция беше просто израз на извиращата необяснима любов към животните, насочена към това ранено лъвче. Тази любов е част от мен, откакто се помня.

Докато карах към къщи с раненото и кървящо „малко детенце”, буен вятър разпръскваше облаците и отнасяше пъстрите листа от клоните. Някой се носеха мързеливо по смарагдовозелените води на прекрасната Зелена река, като бавно се отправяха по пътя си към морето. Повече от две мили блестящите води на реката се носеха покрай Ранчото на Скритата долина. В този ден те бяха спокойни, но аз бях въодушевен и изпълнен с очакване относно отглеждането на това трипаундово (1,35 кг) меко и пухкаво вързопче козинка.

У дома любопитните пауни се бяха подредили на покрива, докато нашите малки котета надзъртаха през белите колчета на оградата. Двете ни кучета териери подскачаха щастливо около нас, докато жена ми Маргарет милваше беззащитното малко същество. Но за тези новородени, замъглени очички, виждащи за първи път дневна светлина, това беше голям свят и – естествено – най-голямата грижа бе бутилката топло мляко.
Като начало, Малката Тайк, лъвчето, трябваше да се научи на свобода без страх и това любовта да е нейната пътеводна светлина. Тук тя щеше да срещне и да бъде част от различните животни в Ранчото на Скритата долина. Тук щеше да порасне, да бъде здрава и силна.
След внимателен преглед ветеринарите предложиха да ампутираме наранения крак. Научихме, че жлезата, която произвежда веществото, смазващо лакътната става, е разкъсана от жестоките майчини зъби и че тази течност изглежда е причината кожата и плътта на предното й краче да се превръщат в мъртва тъкан. Шинирахме крачето на Малката Тайк, третирахме раната с модерни чудотворни лекарства и я превързахме здраво, доколкото беше възможно. Но за това малко подхвърлено дете, родено в този  неприветлив за нея свят, животът беше жесток и тя опита всичко възможно да освободи раненото си краче със зъбките си и ноктите си.
Тогава на жена ми й хрумна гениална идея. Разкрои фланелка с един ръкав за мъничето. Уши я от нов, чист ленен плат и пъхнахме раненото й превързано краче в ръкава. Имаше ефект, но след два дни дренираната рана пропи превръзките и фланелката. Внимателно поставяхме отново лекарство, превръзки, шини и фланелки, но това често упражнение се превърна в тежко мъчение за безпомощното лъвче. Осъзнах, че скоро ще започне да асоциира тази ужасна болка с нас и с времето това ще я озлоби. Нещо трябваше да се направи, трябваше да се подходи психологически. Този въпрос от първостепенна важност стоеше пред мен, докато заспивах на пресекулки по време на тричасовия период за хранене през нощта. Тогава ме осени идея. По-рано бях забелязал моя стара вълнена хавлия, закачена в сутерена. Донесох старата хавлия и бяхме готови за нов подход.
Жена ми и аз станахме много изобретателни с повтарящите се пред нас задачи. Отрязани с подходящия размер подплънки от марля, напоени с чудотворните лекарства, бяха поставяни на лапата. Ленти лейкопласт бяха нарязани и краищата им залепени на удобен рафт над тоалетката. Всичко, което би могло да улесни нещата, беше приготвено предварително, за да съкрати болезнената операция. След това с тихо движение аз хвърлях старата хавлия върху спящото лъвче и нежно го увивах в нея. Изваждах раненото краче през една от дупките от молци в хавлията, докато Маргарет здраво държеше двата края на борещото се и гърчещо се вързопче. С хирургически разрез смъквах старата превръзка и бързо поставях нова. Никога не говорехме, докато поставяхме превръзката, но веднага щом и последното нещо беше поставено на място, започвахме да викаме, „Къде е малкото детенце? Къде е Малката Тайк?”, докато я развивахме и извършвахме „спасяването”. И двамата бяхме нетърпеливи да видим резултатите от новата ни техника. Маргарет и аз стояхме в безмълвна благодарност, докато малкото лъвче ближеше ръцете ни в знак на признателност за „спасението”. Предишното възмущение в нейните изтормозени от болка очи липсваше и ние осъзнахме, че нашият план е проработил.

(продължава)

Превод: Калоян Димитров и Тодорка Халачева

Изтеглете цялата книга.

Спасяването на едно дърво
или началото на една приказна история

Има едно дърво, една върба,  която е много важна за нас.  Тя не е нищо особено за  хората, които са я виждали,  не е някаква забележителност,  но е НАШАТА ВЪРБА! Май е  по-добре да започнем отначало…

Ние сме “малките светлинки”, част от големия клуб по творческо писане “Светлини сред сенките”. Клубът се занимава с писане на фентъзи и фантастика и съществува вече седем години, но ние, “малките светлинки”, сме в него едва от две години. Съвсем наскоро излезе първата ни книга, която разказва фантастична история за спасяването на едно реално дърво.

Събираме се в една бивша детска градина. В нея има голям двор с много храсти и дървета, има полянка и цветя… Там е и нашето дърво. Старата върба. Има дебел ствол и рошава корона, голяма и красива. За нея ние от “малкия” клуб написахме първата си книга “Войната с фафите”. Гледахме я, играхме около нея и изведнъж осъзнахме, че няма нищо по-красиво и могъщо от природата. Няма играчки, които могат да заменят клоните й, нито компютърни игри… Нищо! Лятото играехме „народна топка“ под клоните й, седяхме под сянката й и фантазирахме за светове и същества, които искаме да срещнем. През зимата я гледахме през прозореца на клуба, свити до парното. Гледахме я и пишехме разкази, упражнения… В един момент ни хрумна, че това е нашият най-главен герой. Дървото, което беше свидетел на всичко, което се случваше. Върбата, която пазеше спомените, мечтите и тайните ни.

Нашата върба е цял вълшебен свят. В нея живеят феи и фейни, феериса на феерията и зли фафи, които искат да унищожат природата ни. Това е част от приказката, но върбата е истинска. Слънцето в клоните й е истинско.

Цялата идея за книгата дойде, когато се влюбихме във върбата. Сега за нас тя е приятел, символ на природата и доброто. Тя е вдъхновение и част от нашия живот. За наше голямо съжаление, детският комплекс и дворът му са в плачевно състояние в момента и още не се знае каква ще е съдбата им. Организирахме почистване и освежаване на двора, в които участва целият клуб, но по-важното беше, че клипът и книгата ни станаха популярни в града и общината. Хората разбраха, че искаме да спасим мъничкия си парк, и се включиха с каквото могат, за да ни помогнат. Мечтаем върбата и природата около нея да се запази, дори нашата книга да вдъхнови някой сценарист и да се снима филм за дървото, което е спасено от едно момиченце в детската градина. Така, както сме го направили в клипчето си.

Една обикновена и едновременно с това вълшебна върба!

Тук можете да видите клипа, в който участват авторите на книгата и техните малки братя и сестри. Той е сниман и направен от големите “светлинки” точно в нашия парк.

[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=SBdhmas-sb8[/youtube]

Ето началото на нашата история, вдъхновена от природата.

– Стига си ми обяснявала, Ати! Знаеш, че не обичам дългите истории… Виж, мама идва! Трябва да вървя. – Кати завърза връзките на обувките си и изтича да прибере пантофките в шкафчето. Ати я наблюдаваше от едно листо алое в саксията до вратата. – Хайде, ще се видим утре. Иначе мама пак ще ми се кара, че си говоря сама.
– Кати… – Ати я спря, преди да е отворила входната врата. – Знаеш, че майка ти няма да ти каже нищо. Тя е свикнала, виждала те е… А и трябва да ти кажа, важно е… Трябва да чуеш цялата история, за да я разкажеш на тези, които не могат да ни видят.
– Добре, но побързай. Ела навън. – Кати излезе и с успокоение забеляза, че майка й е спряла пред оградата и говори с майката на Мими.
– Отнася се за голямото дърво в двора на градината – започна феичката, прелитайки над главата й. – В него живее…
В този момент Борко профуча край тях, блъсна Кати с рамо и я събори в лехата.
– Катерина! – Майка й се втурна към нея, но детето бързо се изправи и изтупа длани. – Да не би да имаш проблеми с това момче, бе маме?
– Не той си е такъв – каза Кати. – С всички деца се държи така.
Майка й изтупа рокличката и взе раничката й.
– Хайде! – Тя й подаде свободната си ръка и поеха към изхода. Кати се извърна назад и хвърли един тъжен поглед към Ати.
– Наистина е много важно – изписка феичката и отлетя.

~ ~ ~

С този проект фентъзи клуб “Светлини сред сенките” грабна сърцата на журито в конкурса “Грижата за гората – отговорност за всеки от нас” и спечели 3-дневно приключение в еко-лагер в Копривщица. Пазя си писъмцето от Валя, когато се върнаха от лагера; и си го чета, щом ми дотрябва инжекция ентусиазъм. 😀

Слънчица растящи… думи нямам колко сте ми важни и как ви обичам.

*усмихвам се, замрял  за миг сред галопа си*