Приятели (:
Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.
Целта ни, разказахме ви, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.
Как да помогнете вие?
- Предварителни поръчки: ВНИМАНИЕ! Създадохме специална страница, където лесно да заявите колко и какви бройки (хартиени или електронни) желаете. Използвайте я. Благодарностите – към Елка Парушева, Ана Хелс и Александър Василев. 🙂
(Ако вече сте ни поръчвали бройки, няма нужда да го правите пак – записани сте.)
- Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
- Какво още – вие какво друго бихте предложили?
Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.
Слушаме ви. 🙂
И… вече имаме очаквана дата за електронното издание: 8 ноември.
Тръпнем… 🙂 🙂 🙂
~
Из „Песента на ханджията“
Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова
ТИКАТ
На деветия ден гладът започна да ме убива.
Носех твърде малко храна. И как иначе? Нали бях убеден, че ще ги застигна до първия залез и ще принудя онази черна жена да ми върне Лукаса. И до днес съм изумен, че дори съобразих да взема одеяло за хладната нощ, когато ще яздим, тъй щастливи, заедно към дома. „Тъй дълго лежа под водата, ще е премръзнала до клетото си сърце.“ Това бе единственото, за което мислех, единственото, всичките девет дни.
И, разбира се, сега зная, че щеше да е все същото дори ако бях спрял да открадна цяла дузина коне – сякаш имаше толкова в селото – и бях прекършил гръбнаците им с чували храна и вода, и дрехи. Защото така и не застигнах онези две жени, не ги доближих дори и на половин ден езда, макар кобилата ми да пръсна смелото си сърце, докато се опитваше. Никога не бяха по-близо от хоризонта, никога по-големи от палеца ми, по-плътни от дима над градчетата, които заобикаляха. От време на време се натъквах на остатъците от лагерен огън – внимателно разпилени, – така че трябва да са спали понякога; но и когато почивах, и когато препусках в галоп цяла нощ, на сутринта те винаги бяха отвъд полезрението ми и чак подир пладне долавях най-лекото движение по склона на най-далечния хълм, потрепването на сенки сред камъни, тъй недостижими, че изглеждаха като вода на пътя. Никога не съм бил толкова самотен.
Продължете четенето на “В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене”
