Месец: февруари 2015

Приятели (:

Продължаваме да подготвяме новото издание на „Последният еднорог“ – с още по-сресан текст, още повече илюстрации и, за първи път, електронен вариант.

Целта ни е да се продадат поне 700 бройки – електронни или хартиени. Как да помогнете?

1. Предварителни поръчки: до 22 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.
   Засега не ни пращайте парички; ориентировъчно, електронното издание ще струва 3 лв., а цената на хартиеното ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс… но не сега; ние ще ви потърсим, като наближим заветните 300).
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме новите еднорози преди края на февруари. 🙂

~

Из „Последният еднорог“

Питър С. Бийгъл
Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева
Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев
Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев

Принц Лир се прибра три дни след като бе потеглил да погуби людоеда с вкус към девици; Могъщата секира на херцог Албан се подаваше над рамото му, а главата на великана се полюшваше от седлото. Той не положи нито един от двата трофея пред лейди Амалтея, нито се втурна да я открие с още кафяви от кръвта на чудовището ръце. Вечерта обясни на Моли Гру в кухнята, че е решил никога вече да не безпокои лейди Амалтея с вниманието си, а смирено да живее с мисълта за нея и да ù служи пламенно до самотната си смърт, без да се стреми към компанията, възхищението или любовта ù.

– Ще бъда безименен като въздуха, който диша – рече той. – Невидим като силата, която я държи на земята.

След това помисли малко и добави:

– Сегиз-тогиз може да пиша по някое стихотворение за нея и да го пускам пред вратата ù или просто да го оставям някъде, където тя ще го намери. Но никога няма да сложа името си отдолу.

– Това е много благородно – каза Моли. Чувстваше се облекчена, че принцът се отказва от ухажването си, и развеселена, и мъничко тъжна. – Момичетата обичат поезията повече от мъртвите дракони и магическите мечове. Поне с мен беше така. Причината да избягам с Къли…

Принц Лир я прекъсна твърдо:

– Не, не ми давай надежда. Трябва да се науча да живея без надежда, като баща ми, и тъй може би най-сетне ще се разберем един друг.

Продължете четенето на “В подготовка за „Последният еднорог“: Малкото четене”

Наблюдаващи, свързващи и пишещи приятели (:

През ноември обявихме първия си Копнеж за зелени разкази (ама наистина). Търсихме текстове – в миналото, настоящето или бъдещето; без значение от жанра – които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечечеството. Че и да се задействаме, за да я заздравим.

До края на Копнежа получихме почти 100 разказа от 60 автори. Журито ни – в състав Христина Димитрова, Стоян Пешев, Невена Стоянова, Калин М. Ненов, Елена Павлова и Валентина Димова – ги чете, мисли, чувства, обяснява и защитава помежду си… и в крайна сметка По-жела следните:

(пауза да си поемем дъх)

Продължете четенето на “Копнеж за зелени разкази (ама _наистина_): резултати”

Приятели (:

„Последният еднорог“ (The Last Unicorn) е книгата, която вдъхна живот на поредица „Човешката библиотека“. Също като рога на еднорогата, тя сияеше със седефената си светлина и в най-дълбоките тъми, през които сме газили оттогава. Напомняше ни, че великите герои се нуждаят от велика скръб, иначе половината им величие остава незабелязано. Усмихваше се, че не можем да сътворим истинска магия, ако жертваме нечий чужд дроб – трябва да изтръгнем собствения си и да не чакаме да си го получим пак…

Сега, девет години по-късно, към българските читатели препуска ново издание: с още по-сресан текст, още повече илюстрации (от този Копнеж) и първи електронен вариант – без дигитални защити и с одобрението на автора, Питър С. Бийгъл. 🙂

Както и за „Песента на ханджията“, целта ни е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронни или хартиени. Само така можем да оправдаем вложените усилия и средства; и да открием смисъл да включваме нови преводни заглавия в поредицата.

Как да помогнете вие?

1. Предварителни поръчки: до 22 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.
   Засега не ни пращайте парички; ориентировъчно, електронното издание ще струва 3 лв., а цената на хартиеното ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс… но не сега; ние ще ви потърсим, като наближим заветните 300).
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви.

А електронното издание го очакваме преди края на февруари.

И тръпнем, потропвайки. 🙂

~

Из „Последният еднорог“

Питър С. Бийгъл
Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева
Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев
Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев

Шмендрик се върна малко преди зазоряване, плъзгайки се между клетките тихо като вода. Единствено харпията издаде звук, докато минаваше край нея.

– Не можах да се измъкна по-рано – каза на еднорогата. – Накарала е Рук да ме наблюдава, а той почти не спи. Но аз му зададох гатанка, а на него винаги му отнема цяла нощ да ги отгатне. Следващия път ще му кажа някой виц и ще има занимавка за седмица напред.

Еднорогата стоеше посивяла и тиха.

– Направена ми е магия – рече тя. – Защо не ми каза?

– Мислех, че знаеш – отвърна ù той ласкаво. – В края на краищата, не се ли учуди как така те разпознават?

След това се усмихна, което леко го състари.

– Не, разбира се, че не. Ти не би се учудила на това. Продължете четенето на “В подготовка за „Последният еднорог“: Малкото четене”