Приятели (:
Иде декември – месец на чудесата, по света и в ЧоБи. Едно от нашите е ново заглавие в поредица „Човешката библиотека“.
„Нощта на скорпиона“ е дебютният роман на Мария Гюзелева, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Време е да го споделим и с вас. 🙂
До 29 ноември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:
– хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Нощта на скорпиона“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.
По-долу ви предлагаме откъси от романа.
Чудодейно четене!
~
„Дани, май трябва да се промениш отново“, рече веднъж в съзнанието му Андреа и Даниел, залегнал на леглото си над поредната порция задачи, разтърка слепоочията си.
„Ами аз се промених достатъчно. Ето, вчера Галин дори се извини на Павел Диска за боя, който му дръпна в петък.“
„Да, ама и ти се би с Галин. Дори го преби. Ако трябва да сме точни. Сам ми се похвали. И те викаха при директора“, обвинително рече гласчето и Даниел съжали, че почти всичко споделя с нея.
„Ама аз се бия само с побойниците, дето тормозят по-неоправните.“
„Но това не те прави по-добър от тях. Пък и Диска не е света вода ненапита.“
Даниел изскърца със зъби. Защо тя винаги разваляше удоволствието от развитието му?
„Ега ти развитието. Защо ти трябва да се правиш на Батман? Той е само един филмов герой и нищо повече, не разбираш ли?“
„На никой не се правя. И ме остави на мира, защото решавам задачи. След два месеца и половина съм на кандидатстудентски изпити.“
„Тъй е то, като си взимал няколко класа наведнъж. Вместо да си поживееш още някоя и друга година, ти ще ми кандидатстваш. А аз няма да те оставя на мира, докато не ми обясниш защо реши да се промениш. Лошо ли ти беше, когато бе прост математик?“
„Просто математик. Но няма да се оставям да ме правят на будала.“
„Те са тъпи. Защо се принизяваш до тях?… А, и чакай да те питам. Какви са тия жени от тебе? За мен не щеш да се жениш нито сега, нито по-късно, но ходиш с някакви… никакви.“
Даниел не отговори веднага, а с интерес взе да я наблюдава как включва телевизора на баба си и успоредно започва да учи уроците си.
„Дани? През очите ми ли гледаш?“
Даниел изхъмка. „Да, бе, през очите ти ще гледам. Просто… Обмислям отговора си.“
„Няма какво да му обмисляш. При теб освен задачите друго не трябва да има. Предната мадама не ставаше, тази пък хич. Чудя се каква ли ще е следващата? И ще има ли следваща? И изобщо какво правиш с тая?“
„Ти да не ревнуваш?“ – изстреля той и се загледа отново в задачите си. „Ама и ти се извъди капацитет, детко…“
„Не, не ревнувам. Пък и тя не може да ми стъпи на малкия пръст. Защо да се тревожа?“
Той изви вежди и не ѝ отговори. Естествено, тя се включи отново с пълна пара.
„Просто ти се чудя на акъла. Тая, ако има и една мозъчна гънка, ѝ е много.“
„Е, не могат всички да са умни като теб.“
„Е, не могат. Ама аз какво съм виновна? И каква ще е тая, дето заради едни задачи ще реши, че може да си ѝ гадже за пред хората? Честно казано, не я разбирам.“
„А кой те кара изобщо да я разбираш?“ Даниел сви рамене. Предполагаше, че Андреа е добре осведомена относно особата му, ама чак пък толкова… И… защо не решава задачи, ами ѝ се връзва в момента? „Ей, да му се не види! Ама че досада е станала напоследък! Ама кога ли не е била?“
„Кой ме кара ли? Ама че си и ти! Малко ти остава до кандидатстването и вече трупаш всякакъв опит? И как беше?“
„Кое? – шашардиса се тотално Даниел и изведнъж се ядоса. – Детко, ако обичаш, гледай си детството и не се меси в живота ми.“
„Ами обърквай си го още. Ама ти ми харесваше повече, когато ми четеше книжки. Сега си се забил в тези задачи. И мадами. Вярно, имаш изпити, но не те са най-важното. Мадамите пък изобщо. Тоест мадамата…“
„А кое е важно?“
„И аз не знам вече. А аз имам да пиша съчинение по картина и нищо не ми идва наум“, оплака му се Андреа и той я видя как с досада задрасква няколко изречения.
„Защо го направи?“ – сащисано попита той и затвори тетрадката, в която пишеше.
„А ти защо се биеш?“
„За да съм най и в това“, изстреля първото хрумнало му нещо момчето и взе книгата, оставена върху нощното шкафче. Мина му през ума, че Ира не отбира нищо от книги, като ѝ говори чат-пат за тях… и се запита дали Андреа е прочела и тази му мисъл. „Искаш ли да ти почета малко от „Виновните умират“?“ – добави бързо.
„Не ща. Поне не в момента. Но след като си напиша домашното – може.“
„А домашното не може ли да остане за после?“
„Не. Искам да съм най-добрата в класа. Макар че и без това съм… А ти от такава кифла какво очакваш? Да ти говори за класици ли?“ Продължете четенето на “В подготовка за „Нощта на скорпиона“: Малкото четене”
