Човешката библиотека

По официалному, Човешката библиотека е фондация. По разбираемо(му?) – нямаме право да залагаме (финансова) печалба в книгите, които издаваме.

(Нямаме и желание, впрочем. Печалбата ни се измерва в човешки ресурс – еле какви хубавци сме се събрали, че и още прииждат… Еле колко ни пълните сърцата и вие, като се открием взаимно. 😀 )

Значи ли това, че не взимаме никакви пари за работата си? (В предната част беше споменато, че сме отбор доброволци – а това предполага работа за без пари.)

Всъщност отговорът е “зависи”. Банално, а? 😀

Една от мисиите, с които започнахме Човешката, беше да осигурим справедливи възнаграждения за всички участници в творческия процес – автори, преводачи, илюстратори, редактори, консултанти, оформители, даже клетите същества, известни като “коректори” (там, където въобще са известни :/).

“Справедливи” в цифри ще рече:

• Ако книгата е българска, поне 20 процента от приходите (корична цена, умножена по тираж) да отиват при авторите.
• Ако е преводна – поне 10 процента да отиват при преводачите, останалите 10 – за авторски права.
• Илюстраторите да получават за всяка илюстрация хонорар, съпоставим с хонорара на авторите/преводачите за сътворения от тях текст за същото време, за което е завършена илюстрацията. Леле какво обяснение се получи… ужасТ! Ще пробвам с пример: Ако една илюстрация в “Последният еднорог” е отнела общо четири часа на художника; и ако за тия четири часа преводачите са сътворили 4 страници превод; и ако за една страница превод сме плащали 5 лева – значи и за илюстрацията ще дадем 4 x 5 = 20 лева. (Ако ви се изправят косите, като видите “такива заплащанийца” – изчакайте до извода най-долу.)
• Редакторите да получават някакъв процент от хонорара на авторите/преводачите – в зависимост от свършената работа. (При добре свършена работа от преводачите/авторите, редакторският хонорар обикновено е 20% от “баш-творческия”.)
• Оформителите и коректорите да взимат по 2-3 хонорарни бройки на 500 тираж. При добре свършена работа от останалите – и това им е много. :PPP
• При консултантите е според качеството и количеството на консултиране. Обикновено авторите директно ги надаряват с бройки, понеже те си ги знаят най-добре кои са. (Да видим сега Ники Теллалов как ще надари Гугъл A.I. с бройка… :D)

Ето един вътрешен поглед към ценообразуването на “Слънце недосегаемо”:

Разходите по печата и транспортирането на романа възлязоха на 5500 лв., при тираж 700. За автора се полагат 20% от (18 x 700) = 2520 лв. Общ разход за “Слънцето” – 8020 лв.

От 700-те бройки: 12 отиват в държавните библиотеки, безплатно (държавата задължава…); 20-ина са хонорарни за редактори, коректори, оформители; още 30-ина раздаваме на “заслужили” – или заслужаващи, но финансово прищафъкнати – човеци и общности: клубове за фантастика, списания и блогове, които насърчават четенето, детски селища SOS…

Значи: остават около 640 бройки за продаване. При разход 8020 лева, производствената цена на едно “Слънце” излиза ~12,60 лв.

Стигаме и до кофти частта: Разпространителите на книги взимат минимум 30 процента от коричната цена. Някои се напъват и за 50. (Няма да кажем кои, понеже материалът е информативен, а не черно-пиарен. 😉 Черно-пиарният се задава в понеделник.)

…Можете ли сами да пресметнете защо ни е най-изгодно, когато си поръчвате книгите направо от нас?

А ето и защо художественият превод в България е ниско платен:

“Последният еднорог” излезе в тираж 1000, при корична цена 7,77 лв. На преводачите му се полагаха 10% от (1000 x 7,77) = 777 лева. “Еднорогът” е около 207 стандартни страници (1800 знака с интервалите) в оригинал. Тоест преводачите са взели по 777/207 = 3,75 лв. на страница.

ОБАЧЕ! Ако пуснем още един тираж от 1000 книги, на корична цена 9 лв., преводачите ще вземат още 900 лева, или по още 900/207 = 4,35 лв. на страница. И общо ще станат 8,10 лв./стр. Това вече бива. 🙂

А ако пуснем още един тираж… Но да не се размечтавам отсега. 😀

Изводът – поне моят извод: Справедливото заплащане, при толкова малък брой читатели, не е равнозначно на достойно заплащане. Ако обаче кръгът читатели се разшири…

Нататък сте вие.

Кал:)н

П.П. Алманахът “ФантАstika” – поне засега – е изключение. Там заплащането не е в пари, а само в хонорарни бройки – една пета (20%) от тиража, разпределени пропорционално на публикуваните текстове. 20% от 500 бройки е 100 алманаха. При петдесетина автори и преводачи, сметнете колко бройки се падат на човек средно…

Докато вие смятате, аз няма да унивам – само ще си припомня горния извод. 😉

На 24 април обявихме Копнеж “Книгите, които ме промениха“.

Време е да обявим и резултатите:

Бранимир Събев впечатли 11-членното ни жури с ноналогията си любими книги. Посетете читателския блог на Бранко, за да видите кои са те (и ноналогия ли са, или не са 😀 ).

Книгите, които Бранимир си избра като награда, са: “Бленуващите кристали“, “Последният еднорог“, “Мигновечност“, “Питър Пан в алено” и “Макс – момчето от реалния свят“.

Извън Копнежа, но не по-малко копняни ;), получихме текстове и от Светломира Солакова и Искра Христова. На Светломира и Искра връчваме по една извънредна награда – книга по техен избор от изданията на Човешката или Посестримите. Какво ще си изберете, дами? 🙂

Извънредна награда получи и Ивайло Иванов (robinofloksli), за споделените си читателски впечатления във форума на клуб “Иван Ефремов”. Откъси от тях публикуваме в нашия форум.

(Иво си избра втора бройка от алманаха “ФантАstika 2008“… понеже родителски елементи заграбили първата и го оставили на сухо. 😉 )

А сега:

Копнежът продължава!

Без краен срок! Добавка от 03.09.2014: Вече не приемаме текстове за Копнежа. Ако го отворим отново, ще обявим тук.

Ето новите условия:

Книгите, които ме промениха

Запитайте се: „Кои са онези книги, благодарение на които станах човекът, който съм сега? Които са ме вдъхновявали, а може би и спасявали в тежки моменти? Които винаги са ми на една ръка разстояние – или дори няма нужда да посягам към тях, понеже са станали част от мен? Които не просто са ме образовали – те са ме образували?“

А после ни разкажете за тях (и за себе си).

Книгите, за които разказвате, могат да бъдат романи, стихосбирки, сборници с разкази или есета, български или чужди, добре известни или непревеждани досега… Единственото условие е да са художествени. Ако се колебаете дали някоя книга е художествена (според разбиранията на журито 😉 ) – попитайте ни.

Текстовете ви трябва да бъдат дълги поне 900 думи. Максимална дължина няма. 😀

Изпращайте ни ги на адрес poslednorog -в- gmail.com, за „Книгите, които ме промениха“. Пишете ни и трите си имена, рождената си дата и електронен адрес, на който да ви отговаряме.

Наградите са:

1) Книги от Човешката библиотека на стойност 50 лева за всеки текст, който впечатли журито, и на стойност 90 лева за всеки текст, който силно впечатли журито. Книгите са по избор на наградения автор и включват Посестримите и всички предстоящи заглавия на Човешката библиотека.

И

2) публикация на отличения текст на сайта на Човешката библиотека.

Постепенно ще започнем да сглобяваме и списък с „лично препоръчани заглавия, способни да ни променят“. Голямото четене свърши, но четенето продължава… 😀

Журито: се състои от читатели, които вярват в силата на книгите да променят. 🙂

Възрастови ограничения за участниците: до 27 години (включително) към датата на пращане на текста

НБ! Смисълът на това ограничение е да насърчаваме по-младите (и вероятно – по-неплатежоспособни 😉 ) читатели да разказват за любимите си книги – и така да си създадат възможност да прочетат още книги. Ако вече сте прехвърлили 27-те, но ви се участва – участвайте! Единствената разлика ще е в наградите – харесаме ли текста ви, ще ви “насърчим” с една книга по ваш избор, както се получи със Светломира и Искра. А… вие всъщност не участвате заради безплатните книги, да? 😉

Ако пък сте от безпаричните, но страстни читатели, независимо от възрастта – възползвайте се от възможностите на Човешката библиотека като библиотека. За тях ще разкажем подробно малко по-нататък. Сега още си оправяме софтуера. 😉

Срок: няма

За всеки текст ще обявяваме резултат до 4 седмици след получаването му.

Молим да следите тази вест за промени. Има вероятност в месеците май-октомври да не обявяваме резултати – но текстове ще приемаме по всяко време.

На вдъхновение! 🙂

През миналия декември отворихме врати широко, за да ви покажем с какво се занимаваме в Човешката и да разберем кое ви е най-интересно.

Сега ги отваряме още по-широко: каним ви да ни покажете с какво се занимавате – или искате да се занимавате – вие. 🙂

В частност – можете да:

• ни задавате всякакви въпроси, свързани с превеждане, редактиране, издаване или разпространяване на книги;
• ни пращате ваше творчество – писано, рисувано, композирано, режисирано, напълно-изненадващо-и-счупващо-рамките – и да ни питате за отзиви. Но ви молим да задавате конкретни въпроси – например “Мога ли да се класирам в “Рекордите на Гинес” с това?” или “Дразни ли ви нещо в ритъма тук?”, или “Това дали отговаря на критериите за включване в Човешката библиотека?” Колкото по-конкретни – толкова по-конкретни ще са отговорите ни ;).
• се запишете в ядрото.

Принципно може да правите всяко от горните неща и през останалото време от годината. Само имайте едно наум: Човешката библиотека е обединение от доброволци. Ако сте ни писали, а не получавате отговор – явно не се е намерил доброволец, който да откликне. Опитайте пак – или направо се присъединете към нас, за да оставаме без доброволци все по-рядко. 😉

И още – не обещаваме бързи отговори. Само смислени. 😀

Добре дошли, отново!

К)

P.P. Току-що създадох специална тема във форума ни, в която може да задавате въпросите си – и да проверявате дали вече сме им отговорили. 😉

…Няма, няма, няма пък да си купя книги от Пазаира на книгата! Пък!

Това беше (и продължава да е) голямата лична болка на някои от вдъхновителите на Човешката библиотека – вие можете да си купите наши книги от започващия днес Панаир на книгата. Всичките заглавия тук ще намерите на щандовете на:

• “Инфодар” (щанд 305, трети етаж – запад)
• “Аделфи” (щанд 243, втори етаж – изток)
• “Оксиарт” (щанд 327, трети етаж – изток)
• “Жанет 45” (щанд 207, втори етаж – запад)
• “Издателска група България” (щанд 315, трети етаж – център)
• “Алтера” (щанд 229, полуетаж – запад)

Направо питайте за нашите книги, защото може да не са изложени (постарали сме се да са изложени и да се виждат :). Каквото няма на един – на другите. 😉  А Слънцето така грее, че направо ви заслепява!… И побързайте – продава се като топъл хляб, а ние зареждаме ли зареждаме 🙂

Държа обаче да предупредя: цените на тези книги ще са си коричните. Отстъпка за книги, купени от самия Панаир, няма да предлагаме. Ако искате да ги вземете с отстъпка – поръчайте си ги направо от нас. 😀

По-интересни са събитията, които ни очакват в рамките на Панаира.
В петък от 18:00 до 19:00, етаж 3 Център е премиерата на книгата на Красимира Стоева – “Уроци по грим и горчив шоколад”.
В събота от 14:00 до 15:00, 3 етаж ще е представянето на двуезичната книга “Щъркеле-Въркеле”, илюстрирана от 12 годишната Яна Ляпова.

Ето пълната програма на Панаира.

Ако искате да се засечем – драснете ни един ред, а ние ще ви пратим покана за Гугъл календарите си. Там си пише къде, кога, как ще бъдем, всеки от нас, заедно или поотделно.

И следете тази вест за промени.

~A~

Чудеса!
Да, чудеса. Понякога ти падат върху главата. Вървя си аз по улицата и изведнъж някой ме замеря с нещо. Кестенът, моля ви се! Изгледал си децата и сега ги гони от къщи, защото догодина щял да си ражда други. На всичко отгоре и лукав. Убеждава ме да си събера колкото искам, да ги пека, да ги варя, но ако може тези трите, най-дебелите, да ги посадя в двора.
– Как ли не? – отвърнах му аз. – Та като пораснат и те, да ме замерят с разни падащи предмети.
И ги посадих в парка пред кметството. Когато пораснат, нека си ръсят децата върху главата на кмета. Ние защо сме го избрали? Да ни пази от неприятности!
А когато някоя приказка ви кацне на прозореца, много внимавайте да не я изпуснете. Тези приказки са много красиви. Някои от тях са дребни, сиви и приличат досущ на врабчета, но вие не се заблуждавайте – това са великолепни приказки! И са много храбри. Чирикат и в студ, и в пек, вият гнезда от някакви си клечки, снасят яйчица и от тях се люпят нови малки приказки. Уверявам ви: приказките, които се люпят от яйца, са най-интересните. Защото от яйце какво ли не излиза! Може – синигерче, може патенце, а може и змийче, и крокодилче. Ами костенурките? Ами рибите? Ако ядете хайвер, трябва да знаете, че като някой великан на една закуска сте излапали хиляди рибешки яйца. Е, какво? Нали и ние трябва да живеем!

– Не съм се изгърбил от старост – заяви мостът, след като го попитах как се чувства. Аз съм си такъв от близо две хиляди години и мисля да си остана такъв поне още толкова време. Аз не се гърбя, а обгръщам пътя, който тече под мен.
– Искаш да кажеш, че тая речица е воден път? Не е ли малко пресилено?
– Ти какво разбираш под „воден път“? – поиска да знае мостът.
– Реки, по които плават кораби или поне лодки и салове.
– И под мен плават разни плавателни съдове. Този върбов лист – виждаш ли го?… Той носи четири много важни водни бълхи.
– Че какво им е важното? Те дори не се виждат!
– А ти да не си по-важна? И те не те виждат.

Третото дръвче го отгледа истински професионалист-растениевъд, по всички правила на науката – в образцов разсадник, при най-подходящи условия. Обгърна го с грижи и внимание. Когато то стигна определения ръст, го извади от земята, подряза корените му и го даде на работници-специалисти. Те го посадиха на булеварда. И дръвчето щеше да стане за чудо и приказ, ако един завеян камион не се беше заплеснал. Ама толкова се заплесна, че се качи на тротоара и прекърши невинното дръвче по най-противен начин. Не се извини дори! Отпраши, без да се обърне, и… аз не ги обичам такива камиони и предлагам да ги заклеймяваме с надпис „у“, което ще рече „убиец“. На пролетта останката от това убито дръвче се съживи, пусна филизи, но какво ще се оформи от тях? Утре ще ида в разсадника и ще помоля да се погрижат за дръвчето – да го подкрепят, да го подкастрят, дано заприлича пак на дръвче, а не на някакъв загадъчен храст. Но дори и да израсне стройно и красиво, аз предварително заявявам на разните автомобили-убийци, че подобни постъпки не им правят чест. Никое дърво не е скочило върху някой камион, за да го троши, нали?

Какво бе, кученце? Май си се изгубило. Я да видим. Взех го аз на ръце, погледнах каишката му, а там пише: „Вит“ 3. (…) Ха, ето и „Вит“. Номер три. Звъня. Излиза една уж мила жена, а почва да ми се кара:
– Лошо момиче! Ако знаеш колко съм ти сърдита!
А аз гледам и мигам.
Жената отключи входната врата, взе кученцето и ми се усмихна. Ох, слава богу, тези думи не били за мен. (…) Влязохме. Лошото момиче рипна от ръцете на стопанката си и се хвърли да ухажва един млад господин, който седеше на килима и майстореше нещо от кубчета. Господинът, на свой ред, почна да се възмущава и дори да заплашва:
– Лиске, ако още веднъж избягаш, ще те вържем, пък ти си плачи колкото щеш. И гледай да не ми бутнеш строежа.
– Това кула ли е? – попитах аз.
– И какво, ако е кула? – беше не особено любезният отговор.
– Как какво? Може в нея да си заточил някоя принцеса. Де да те знам какъв вълшебник си?
Момчето отвори широко очи и ме загледа като че ли съм извънземна. Но много бързо набра кураж и се заинтересува:
– Абе ти наред ли си?
Жената се обади, притеснена:
– Моля ти се, Жорко, така ли се говори? Госпожата ни е гостенка.
– А ти чуваш ли я тя как ми говори? – възрази въпросният Жорко.
– Както искам, така ще си говоря, а ти ако щеш, ме слушай, ако не – реди си тъпия строеж.
Е, явно така трябва да се беседва с младото поколение. Жорко заряза кубчетата и дойде при мен.
– Ти знаеш ли, че си готина?
– Не знам. Не я харесвам тази дума „готина“. Може да съм симпатична.

Ето какви приказки разправя Дани:
– Едно време на хълма живеели едни хора – траки. Те си гледали коне. Да, ама дошли други хора – римляни – и казали: „Дайте тепето!“ На траките не им се давало… и почнали да се бият. Били се, били се, римляните надвили, взели хълма и си направили грамаден театър. Там играели пиеси. Както играели, пристигнали българите и се развикали: „Какви са тия представления? Я да се махате оттук!“ И ги изгонили. После дошли още народи – и славяни, и ромеи, и арменци… И всички почнали да си правят кой каквото иска: черкви, улици, къщи… И взели да се карат на кого е това тепе. Като чули тая работа, турците си рекли: „Двама се карат, третият печели“ – и на бърза ръка превзели хълма. И чак тогава попитали: „Абе как се казва тоя град най-отгоре?“ А пък в града всички били измрели. Останали само един бухал и една коза. Бухалът бухал нощем: „Фи-ли-по-пол, Фи-ли-по-пол“. Пък козата си знаела само едно: „Филибеее, Фили-беее“. Турците помислили: „Бухалът е учена птица, я да го разпитаме по-подробно“. Бухалът им обяснил: „Града го е оградил със стена цар Филип Македонски и го кръстил Филипопол, сиреч – Филиповград.“ Но козата през цялото време повтаряла: „Нее! Фили-беее! Фили-беее, Фили-беее!“ Пък турците не слушали кое е вярно, ами кое се повтаря по-често. И кръстили града Филибе. Хората-българи пък се ядосали по едно време, викнали: „Няма все да е както вие казвате!“, вдигнали въстание, освободили града и му дали името Пловдив. Оттогава тоя град се подголемил и тръгнал да слиза от тепето. Проснал се наляво, надясно, стигнал чак до комплекс „Тракия“.

Сигурно знаете, че хиляди хора по света гонят съня си. Възрастните – с работа, с кафета, с развлечения, а децата просто не искат да заспиват. Да, това е известно на всички, но само аз знам къде отиват прогонените сънища.
Сънищата са крехки и обидчиви. Когато ги изпъдят, не се връщат обратно за нищо на света. Някои се закачват по паяжинките, други се сгушват под паднало листо, трети се настаняват върху прецъфтяло глухарче, люлеят се, докато вятърът отнесе люлчицата им, а след това скитат, бездомни. По-палавите кацат по мустачките на заспалите котета и ги карат да кихат насън или гъделичкат птичетата в гнездата и тогава те писукат нощем тихичко.
Но, съгласете се, това не е живот – все да скиташ и да скиташ! И ето, събраха се веднъж прогонените сънища и си основаха град. И то какъв град!
Той се намира малко отвъд света.
В центъра му се издига дворец, изграден от вкаменени облаци, с прозорци от слънчеви зайчета, врати от лунен блясък и фонтани от звездни лъчи.
Сега в залите на двореца танцуват прогонени сънища, а Сънчо им свири на мандолина.

Още любими откъси – тук.

Книгата е подходяща за читатели на: всяка членоразделна възраст

Препоръчват ви я и: Габриела Петрова; Атанас П. Славов; Мирослав Моравски; Лора Бранева; Валентина Димова; Вяра Крушкова

Коричната цена на “33 приказки и половина” е 4,95 лв. Може да си я вземете от повечето книжарници или направо от издателството.