Злостоик
Максим ровеше съсредоточено в супата си, докато баща му, обикаляйки нервно из стаите, изнасяше дежурната си неделна „проповед“. Всяка неделя едно и също. Едни и същи думи, изречени с една и съща интонация, отправени не към него, а към гузната съвест на вечно заетия татко, който от време на време трябваше да се занимава и с възпитаването на сина си.
– Когато аз бях дете, си знаех мястото. Всеки e длъжен да има точна представа за собственото си място в този живот! – Бащата хвърли един много сърдит поглед откъм гърба на сина си и насочи вниманието си върху разтворения ученически бележник в ръката му. – Дъвче дъвка в час! Сигурно е било жизнено важно да го направиш, защото нямам друго обяснение…
Момчето се престори, че не слуша.
– Говори и разсейва съучениците си в час по български език… Спи и гледа през прозореца в час по математика!
Тук момчето се изсмя.
– О, да! – извиси глас баща му. – Много ти е весело! Три забележки за една седмица, Максим! Осъзнаваш ли какво означава това?
– Смея се, защото не е възможно да спя и да гледам през прозореца в един и същ момент – възрази Макс.
Баба му подвикна още нещо и протътри крака в отбой. В тъмнината на стаята просветваше само зелената лампичка под екрана на монитора. Макс се замисли за момент, но не изпита желание да влезе в интернет. От известно време чатът бе започнал да го отегчава. Струваше му се, че всички стаи са пълни с клонирани неудачници, с които е невъзможно да си поговориш за истински неща. Те (както нерядко постъпваше и самият той) бяха прекалено заети да рисуват измислен образ, който най-добре би пасвал на избрания от тях ник. Макс се подсмихна, спомняйки си, че последния път, под влияние на най-новото DVD в колекцията на баща си, се представяше като Анакин Скайуокър.
– Това беше яко – измърмори през вкисната усмивка. Сега го интересуваше с кого може да поговори като Максим. Без никакви преструвки. Баща му не умееше да слуша. Баба му също предпочиташе да говори, а дядо му беше зает или уморен. Макс не искаше да се оправдава, но може би забележките му за лошо поведение в час бяха провокирани от липсата на внимание у дома. Той се хвърли по гръб в леглото си и отправил взор към тъмнината, се отдаде на отчаянието.
„Не е честно!“
Светът около него беше така безпощадно безразличен към съществуването му, че спокойно можеше да не излиза от стаята си цял живот. Искаше му се да може да го направи – да го намерят след сто години, с посивели коси и брада, дълги колкото него. Пораснал спейки. Остарял и умрял спейки.
„Не е честно!“
Макс имаше енергия за живот. Той не желаеше да спи. Искаше всичко да зависи от него. Да е силен, смел и да побеждава. Не искаше само едно…
– Да съм тук! На това място. С тези хора…
Детето заби нокти в завивките, изливайки цялата страст за промяна в този полугласен протест. Желанието замъгли съзнанието му и даде път на мечтите, в които можеше да бъде където и какъвто пожелае. Толкова искрено, силно и отчаяно поиска да забрави къде се намира, че очите го заболяха от стискане.
– Всъщност дори не знам къде съм – въздъхна той.
– В Мечтирия! – побърза да отговори Хехе.
– Мечтирия? Какво е „мечтирия“, Хехе? Звучи интересно… като нещо, свързано с мечти.
– Това е нереалният свят – обясни жълтуркото. – Правилно се досети! Мечтирия е изградена от мечти.
– Страхотно! – зарадва се момчето.
– Не винаги е страхотно – предупреди го Хехе. – Не всички човешки мечти са добри. Мечтирия е красив, но и опасен свят.
Макс се огледа, в опит да открие опровержение на тези думи, но гигантските дървета и слабата слънчева светлина стопиха ентусиазма му. Не знаеше нищо за този свят! Как му беше хрумнало, че може ей тъй да се гмурне в мечтите си?! И при това сам?
– Имам нужда от приятел. Истински приятел, Хехе!
В огромните тъжни очи за миг проблесна надежда.
– Ще ми станеш приятел?!
Но преди детето да потвърди, Хехе отново се натъжи и поклати кръглата си глава.
– Не бива – каза той с треперещ глас. – Всички в Мечтирия ще ти се подиграват!
– Може би… – Макс въздъхна още веднъж, този път с облекчение – … съм свикнал!
Двамата се погледнаха и спонтанно се прегърнаха. „Приятел!“ – мислеше си всеки от тях. Някой, който искрено се нуждае точно от теб. Иска да бъде точно с теб. И никога няма да ти се подиграва!
– Коя е Далена?
– Бивш човек… Когато дойде в Мечтирия, в реалния свят вещиците били изгаряни на клада.
– Толкова отдавна?! – Макс заглуши с ръка възклицанието и му кимна да продължи.
– Набедили майка ѝ, заради цвета на косата. Изгорили я, но преди да се върнат за детето, то употребило най-силната магия във вашия свят – Очите на Макс се разшириха от любопитство. – Искрено, силно и непреодолимо желание за промяна… Така дойде и ти!
Макс си припомни чувството, което го бе пренесло в Мечтирия. Беше поискал нещо толкова силно, че то бе станало. Не му беше хрумвало, че това би могло да бъде тайнствено магическо заклинание.
„Тя е момиче! Разгневено, малко опасно, но твърде красиво момиче!“
Вероятно варколът ѝ бе преотстъпил само правото на съществуване в Мечтирия, но не и външния си вид. Макс проследи очарован изящната, отдалечаваща се фигурка.
Хехе изчака спотаен, докато шумът утихне, и също надигна глава.
…
– Не ми каза, че е толкова красива – притеснено облиза устни Макс. Никога досега не си бе позволявал да говори така пред някого.
– „Красив“ все още не означава „добър“…
Помисли си, че много скоро ще заобича този свят и ще го приеме като свой. Тук имаше приятели. Беше силен и от него се очакваше нещо голямо и хубаво. Можеше да бъде на страната на добрите, без да му се налага да търпи злобни или обидни подмятания заради това, както често се случваше в реалността. Чувстваше се променен и голям. По-умен и по-отговорен, а това го изпълваше с желание да оправдае очакванията на светлите обитатели на Мечтирия. В реалността никой никога не бе поискал от него нещо повече от шестица по математика.
– Колко си глупав! Не виждаш ли, че мога да те очистя още сега? – извика в лицето му.
– Една баня ще ми дойде добре. – Макс се усмихна измъчено.
Далена възпря яростта си. Беше объркана и изненадана. Това хилаво момче, смазано в “Мъртвешката прегръдка“, се шегуваше. Животът му зависеше от нея, а той се шегуваше. Ако не е магия, каква е силата, която го прави такъв?
– Когато човек е уверен в успеха си, той непременно го постига – подкрепи го един от камолините. – Тъжното е, че повечето хора използват силата на това вълшебство неправилно. Чували сме, че в реалността много често „добър“ и „успял“ са противоположни понятия.
– Мислиш ли, че ще ни нападнат и там? – притеснено попита Макс. – Загинаха толкова невинни съществувания.
– Съществуванията не се делят на невинни и виновни – отговори камолинът. – Кой може да определи тези категории? Мислиш ли, че някой е абсолютно невинен?
– Но те умряха заради мен! – възрази момчето.
– Умряха, защитавайки своята кауза – поправи го камолинът.
Хей-брей, кой е той?
Много странен и различен
наш герой, наш герой…
Той на никой не прилича!Хей-брей, кой е той?
Днес хехетата откриха
истински голям герой…
От забрава се спасиха!„Истинска знаменитост! – подсмихна се момчето. – Не бих желал да съм на негово място. Славата е досадна точно толкова, колкото и пълната неизвестност.“
– Искаш ли да тръгвате? – попита представителят.
Макс кимна утвърдително.
– Грижи се за него. Той е по-особен – добави жълтуркото. – Ако онази сутрин беше срещнал някой друг от вида ни, нямаше да избереш точно него за приятел…
– Приятелите не се избират като играчките – тихо каза момчето.
Хралупата на Далена беше по-специално място. Тя живееше в нея. Слънце ѝ бе подарил голямо хралупесто дърво, което предоставяше просторно жилище с три изхода. С помощта на дистите, Малката вещица го беше обзавела с плетени от суха трева постелки, разноцветни възглавнички от пух и майсторски изработени съдове и прибори за хранене. Хехе често казваше, че Макс би се чувствал добре в това жилище. Според Далена, Макс би се чувствал добре на всяко място. Той не чакаше нещата да му се случват. Сам изграждаше своя свят.
– Злостоик не дойде по свое желание – тихо продължи Ле Фейт. – Далена и Хехе потвърдиха предположението ми, че нашият свят го обърква и плаши! Видът на съществуванията, битът и порядките, грауата и хелтето… Тук всичко му изглежда чуждо, враждебно, непонятно. Не е нужно да си Злостоик, за да намразиш такъв свят, ако не идваш по своя воля.
– Далена е бивш човек. Външно по нищо не се различава от него, затова не ѝ е сторил зло. В неговите очи тя е единственото нормално съществуване тук! – Туту приблиза устни, а козината му настръхна.
– Засега! – Ле Фейт избледня. – Когато си безпомощен или паникьосан, не те интересува какво причиняваш на тези, които срещаш по пътя си. Нещастието кара слабите духом съществувания да търсят възмездие за неприятностите си. Идва момент, в който всички им изглеждат лично виновни за сполетелите ги беди.
– Може би точно това е Злостоик! – проговори Драгорон Ли.
Тя хвърли още един поглед на принсуз Йокин и кой знае защо си спомни за Макс. Той я спасяваше винаги когато я намереше в беда. Правеше го спонтанно. Дори когато тя го дебнеше, за да го убие.
„Ако правиш добро само на добрите…“ – казваше майка ѝ.
– Ако правиш добро само на тези, от които очакваш същото, тогава с какво се различаваш от злодеите – тихо отрониха устните на момичето.
…дори в Мечтирия няма пряк път дотам, където си струва да отидеш.
Още любими откъси – тук.
Книгите са подходящи за читатели на: 7–14 год.
Препоръчват ви ги и: Габриела Петрова; Владимир Венков (с уговорката: за млади и “пресни” читатели); Ангел Петров
Коричната цена на “Макс – момчето от реалния свят” е 7 лв., на “Злостоик” – 8,50 лв. Приятелските им цени (ако ги поръчате от нас) са съответно 6 и 7 лв.
