Приказка за Стоедин
Габриела Петрова – Светличе
Ранното слънце близнало върхарите на гората и пратило сянката й в пустото поле, обрасло с пелин и сухи храсти. Дочул се далечен, тежък тътен, нараснал, приближил и от гората, като гърмял с копита, се появил красив черен кон с бяла звезда на челото. Загледал се далече-далече, там, където полето и небето се сливали, разтъпкал се, сякаш се подвоумил – и препуснал с все сила към полето; препущал, препущал, докато се строполил, спрян от невидима стена. Скочил, заблъскал я с копита, зацвилил яростно и силно, от устата му покапала пяна… Но стената не го пущала. Накрая утихнал, изпръхтял, отърсил грива… и се превърнал в много стар старец: прегърбен, брадата му като сняг, а лицето по-сбръчкано от печена ябълка. Облегнал длан на таз ми ти невидима стена и пак се загледал в хоризонта – дълго и жадно, с умислени и бистри очи.
От храстите отвъд стената се подал друг старец… Какъв ти друг – същият, досущ; и лицето му същото, и брадата, и толкоз прегърбен. Само ръцете му – с дълги остри нокти. А в очите – злорадо пламъче.
– Блъскаш ли се, брате, блъскаш ли се? – изкискал се Злоокия. – Аз па го това не мога – хем да знам, че няма да мина, хем да се блъскам.
– Пак ли се довлече, брате? – дори не го погледнал Бистроокия. – Е, ако това си дошъл да ми речеш – иди си.
– Харно, ама не разбра ли досега – човек, какъвто чакаш, никога няма да мине. Такъв не се пръква, брате…
Винаги съм харесвала пъстротата на изказа, която струи от българския фолклор, но не съм предполагала, че той може да бъде вплетен и изрисуван по начина, по който го е направил Никола Русев…
От страниците на книгата те гледат и намигат приказни герои, уж типични за българския фолклор, а всъщност – уникални: Принц Пулейко и майка му Параскева, Злоокия, бабите Кина, Костадина и Пана, юнаците с вълшебната кърпица и… Стоедин.
Стоедин се изправил, опитал се да се пребори с тишината – крачел по поляната, вслушвал се да чуе най-сетне нещо, каквото и да е. Напразно. Дори стъпките и дъхът му сякаш не били истински. Замислил се: тече ли времето, или е спряло? А може би лети така шеметно, че човек не може да го осъзнае?
Стоедин… вечният търсещ, неотказващ се, преследващ докрай целта си юнак, воден от любовта, волята и силата на чистото и несломимо сърце. И нещо повече от това… онзи, чието наглед незабележимо присъствие ражда чудеса.
“Приказка за Стоедин” е необикновена за мен, защото е приказка за чудната сила на обичта и подвизите, които правим в нейно име, сбрана в един-едничък човек – в невидимия-видим Стоедин.
Има няколко книги, за които си спомням, докато чета тази приказка, и това са “Приказка за непобедимото Добро” на Николай Светлев и “Последният еднорог” на П. С. Бийгъл – напълно различни и като съдържание, и като смисъл, но изпълващи ме с едно – с мелодия. В “Приказка за Стоедин” всеки един герой, всяко негово чувство, всяка случка се леят…
В тронната одая на палата, застлана с кожи и китеници, гърмяла свирня: десетина свирачи с лъскави тръби, зилове, тамбури, гайди и тъпани се стараели до изнемога. Дирижирал ги с меча си главният капелмайстор и началник на стражата, боляр Вълкашин – нисък и широкогръд, та чак квадратен, с бойни доспехи, с токове на чизмите, вирнал брада като метла, примижал… Болярка Зуна, кокалеста, с хищно лице, държала паница с благовоние и пръскала в такт. Болярка Гергина, тантуреста, с лице като погача и сложна фризура, стискала свитък-пергамент. Главният ковчежник, боляр Мушин – щърб и кьосе, със седефено сметало на пояса и обеца на ухото, уж се бил вторачил в пясъчния часовник, а скрито наблюдавал царица Параскева.
Никола Русев ме спечели дори повече от “Последният еднорог”, защото има по български красив поглед върху нещата и успява да докосне най-фините струни у читателите си. И ни кара да вярваме, че невидимите неща са всъщност най-личните, най-преживените и тези, за които се борим най-много. И са видими със сърцето.
Освен на този роман-приказка, Никола Русев е автор и на редица пиеси. За съжаление сценарият му за многосериен телевизионен филм “Жива вода”, станал основа на “Приказка за Стоедин”, остава неосъществен. Но знаем, че човеците, които така обича, живеят и досега в нас, заради приказката му:
И вече няма да се тревожим нито накъде ще тръгнат, нито къде ще идат, защото навскъде живеят хора – като тях. И който не е знаел, само като ги види ще разбере, че и в него я има, капката-капчица… от море по-голяма… От око по-голяма…
~
Приказка за чистото сърце
Мирослав Моравски – myromorr
Какво би направил…
Ако нищо друго освен истината не може да излезе от устата ти? Ако в една земя, пълна с магии, ти разполагаш само с ръцете и сърцето си? Ако срещнеш Любовта си – да, Любовта с главна буква, Онази, Истинската, дето се чудиш дали тя е част от теб, или ти от нея – и я изгубиш незнайно къде и как? Ако не знаеш кой път да хванеш, за да си я върнеш? Ако светът край теб е пълен хем с чудни вълшебства и странни създания, хем някак родни и познати?
Когато чуем за приказки, вълшебства и магични истории, в представата ни изникват люти змейове и вещици, самодиви и юнаци, летящи килимчета и говорещи риби… Много приказки са пълни с тях. Много приказки са написани и за пътищата на сърцето, за изпитания и проверки, на които то трябва да издържи, за да стигне и сбъдне мечтите си.
Но малко от тях носят такъв заряд от Човечност, която ни грабва и спира дъха ни по-здраво и от най-зловещата магия, и от най-потресаващия специален ефект… Заряд, събран в един човек, който сякаш не съществува.
Такъв не се пръква, брате. Ако е умен – няма да е сиромах. Ако е щедър – няма да е дълголетен. Ако е хитър – няма да е весел.
Заряд, какъвто е побран в „Приказка за Стоедин” на топлия и магичен разказвач Никола Русев.
В нея грее нещо хем по детски топло и замечтано, хем като от възрастен изстрадано и преживяно. Със сурова точност, много хумор и вярно око за човешките, земните и дори много българските на цвят страдания и въжделения, авторът описва-създава един приказен свят, който, макар и пълен с вълшебства и магии, ни носи нещо много познато – дъха на родната земя, омайната красота на нашенската приказка, пълна с чудни образи. Образи по Радичковски криви и смешни, мили и сърцати, подли и устати – злите баби Кина, Дрина и близначките Пана-Кустадина, айдуците Бишо и Фотко, пазачите на пътя към живата вода Проклет Кальо, Фудул Бальо и Лъжлив Лальо; Бистроокия магьосник и орисаната да говори само истината Невянка… Те ни омагьосват и увличат по пътя на Стоедин към избавлението, покрай зли и глупави властници като принц Пулейко и майка му царица Параскева, през чудновати места, ту мрачни и жестоки, ту светлобистри и любящи, сред все по-страшни противници и зловещи магии, за да видим израстването му в мъж и юнак, да участваме в помъдряването му, да ни накарат да се замислим.
Безчет неща не помагат на човека, само защото не знае за тях. И безчет прегради не му пречат, докато не узнае за тях…
На много места ще се усмихнете през сълзи, на други ще кимате съучастнически сред смеха си в едно малко тъжно съгласие с автора.
Мога да сравня „Приказка за Стоедин„ само със заглавия от световна величина – като „Приказка без край” на Михаел Енде тя те кара да вярваш в чудото, като „Звезден прах” на Нийл Геймън те вдъхновява, носи онази тъга от разбирането на света, която срещаме само в „Последният еднорог” на Питър Бийгъл… Но самобитността и въображението на автора не могат да бъдат сравнени, а само прочетени, попити и преболяни със сърцето.
Много магьосничества препречват нелекия път на юнака. И много такива му помагат. Но всяко от тях в даден момент не струва и пукнат грош.
Защото най-силното вълшебство се оказва друго.
Чистото сърце на юнака Стоедин, по-силно и от най-древната магия, по-издръжливо и от най-могъщия жезъл, по-вярно и от драконова броня. За да измине онзи дълъг път в търсене на своята толкова мечтана и също толкова вълшебна любов. Която съвсем не по случайност носи името Невянка.
~
Книгата е подходяща за читатели на: 13+ години
Препоръчват ви я и: Калин Ненов, Невена Стоянова
Ако ви хареса, опитайте и: „Последният еднорог“, „Песента на ханджията“, „Питър Пан в алено“, „Вълкодав“, „Руфо, червенокосия“
Може да намерите „Приказка за Стоедин“ в добрите книжарници или направо от издателство „Жанет 45“. Ние имаме бройка за свободно четене в Общественото крило на Човешката библиотека.