Знаете ли: Как подбираме книги за поредица „Човешката библиотека“ или Посестримяване

Приятели,

Ето как (:

Когато участници в екипа на ЧоБи имат предложение за книга, която да четем за поредица „Човешката библиотека“ (или да я Посестримим – впрочем знаете ли разликата?), те ѝ правят представяне и го пращат към всички ни (Ядро и Сподвижници). Представянето е изцяло по техен вкус и тертип. Важното е да покаже как книгата ги е завладяла. Или променила. Или… с какво им е важна на тях. 🙂

(В работния си подфорум имаме две теми с такива предложения – „Попрепоръчани“ и „Почти препоръчани“.)

После другите Чобити вкусват от предложената книга. Коментираме по пощенските листи и във форума. И ако се натрупа критична маса (размито понятие; всъщност един горещо убеден Чобит, че книгата трябва да влезе в поредицата, е „критична маса“ :D) – включваме книгата в месечната ни програма за четене-с-По-желаване.

(Която в момента е пълна поне до другия април. ;))

ВАЖНО съображение за преводните книги: Понеже за издаването им се искат повече усилия (преговори с агенти, превод, отчети) + пари (особено ако агентът/авторът настояват да правим хартиено издание), за момента не знаем дали имаме сили за тях. (За себе си знам: за момента нямам. :/) Тоест: който предлага ново преводно ЧоБиздание, трябва да предложи и хора, които ще движат целия процес впоследствие.

(Това е пример и как се създават „ядърца“ в ЧоБи: в случая, Чобитите, които ще отговарят за съответната книга и съпровождащите процеси, сформират работна групичка и движат основните дейности. А когато им потрябва помощ – искат си я от всички останали.)

Посестримяването е лесно:

Някой въодушевен Чобит (или външен – но все така въодушевен – читател :)) прави представяне (възползвайки се – или не – от примера на предишните). Качваме го в блога (в момент, в който не се блъска с по-спешни неща – гледаме повече от две вести седмично да не пускаме). Другите Чобити си добавят имената в „Препоръчват ви я и“, ако да. Като бонус – стараем се да заредим бройки от х-нигата при нас и да я предлагаме (стараем се: с максимална отстъпка) на изкушените читатели.

А как можете да се включите вие в подбора и Посестримяването?

Посестримяването е лесно:

Пратете ни представянето (на poslednorog -в- gmail-точка-com). С радост ще го публикуваме – но все пак първо ще поговорим доколко новата кандидат-Посестрима отговаря на критериите ни.

Подборът е лесен :D:

Включете се в ЧоБи. А после прочетете тези указания отначало.

Кога да ви чакаме? 🙂

Kаним ви на: 21.12.2012 – Тържествен край на света

Наближава знаменателната дата 21.12.2012 г., за която множество пророци и проповедници ни обещаваха край на света. И ето: един по един, пророците оттеглят обещанията си и ги отлагат… А датата си остава. И тъй като масовото съзнание счита, че Краят е тема, с която се занимават фантастите; и тъй като масовото съзнание ражда масовата реалност (… тук Наско просто ще ме пребие – бел. Кал :D) – ние, творците на фантастика, не можем да не ви сътворим обещания край.

Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“, Човешката библиотека и Националния музей „Земята и хората“ ви канят на:

ТЪРЖЕСТВЕНА ЗАРЯ:

ПОСРЕЩАНЕ

И ИЗПРАЩАНЕ

НА КРАЯ НА СВЕТА!!!

На 21.12. 2012 г. (петък) от 18 ч. във видеозалата на музей „Земята и хората (бул. Черни връх 4, София; задният вход на музея) заповядайте на среща с членовете на „Тера Фантазия“, Човешката библиотека, клуб „Светлини сред сенките“ и приятели.

Очакват ви фрагменти от избрани пророчества и други фантасмагории: включая прожекция на тематично-подбран-зрелищен-но-и-размислящ-филм. (Запазваме си правото да ви изненадаме кой ще е. ;)) Според непроверени слухове лично участие ще вземе планетата Нибиру, а зад кадъра – духовете на Светослав Минков, Станислав Лем, Иван Ефремов, Рей Бредбъри и Робърт Шекли. Ще връчим награди и отличия на заслужили фантастични дейци. Както миналата година, един от творците ще получи „Аметистовата роза на въображението“. Клуб „Светлини сред сенките“ ще представи новите си книги – „Непоискано добро“, „Дупка в небето“ и още една, която дори ние не ѝ знаем името. Човешката библиотека гордо ще размаха новите хартиени издания на „Докосвания“ и „Да пробудиш драконче“ (ако въобще са останали бройки…).

А накрая – но преди края – ще бъде премиерата на новия алманах „ФантАstika 2012“, в който като истинско дежавю е описано случващото се в този миг събитие.

Ние, фантастите и творците, ви чакаме.

Елате вие при края, за да не дойде…

Ама това си го знаете. 😉

Представяме: „Дупка в небето“ – Светлини сред сенките

Дупка в небето

клуб „Светлини сред сенките

корица на _Дупка в небето_

Представя: Калин Ненов

Слънцето спускаше сребърни игли през пердето на прозореца. Бъртрам седеше на трикракото столче пред камината. Косата му, стегната в конска опашка, тежеше върху гърба му. Орловият му поглед не изпускаше пурпурните балончета на отварата, къкреща в гърнето. Магьосникът почесваше напрегнато тънката си брадичка, хапеше устни и се чудеше какво се е объркало.

– Трябваше да е оранжево… Оранжево към червено – мърмореше той.

Балончетата ставаха все по-малки и все повече, когато нещо отвън изтрещя. Магьосникът скочи, обърна гърнето и разля отварата. Лепкавата смес се плисна по пода и бързо изпъпли до книгата, която бе изпаднала под масата.

– Какво направих?! – Бъртрам се втурна да спаси книгата. – Ще вземе да се роди нещо уродливо…

илюстрация към _Дупка в небето_

– Това остави на мен – каза старият По. – Подготви се за дълъг път, а утре сутрин ела тук, на площада. Ние ще помислим, ще съберем хората и на сутринта заедно ще изберем кой да те води.

– Видя ли? – изпъчи се Ико. – Не излъгах!

– Я стига. – Елоки вирна брадичка. – Сутринта мисли по-добре от нощта… или как беше. Аз се прибирам вкъщи.

– И аз! Отивам да изкова меч за магьосника! – изпрати я радостният вик на детето. – Сутринта мисли, вечерта спи… Ха-ха-ха! Чао, Ели!

Докато всички спореха, никой не забеляза малкото, опърпано момче, което се промуши в тълпата и тикна в ръцете на Бъртрам нещо, увито в кафяв плат.

– Ето – рече то. – Ще ти помогне! Сам го направих… Първият!

Всички на площада видяха как магьосникът разви плата и извади от него един обикновен меч.

– За к‘во му е тоя меч! – извика младеж с бяла риза.

– Аз съм Ико, синът на ковача. Не е обикновен. Това е магически меч! Името му е Магорог! – възрази момченцето. – Направих го, за да пази Бъртрам от всички беди.

Селяните избухнаха в смях. Може би всички се питаха как това кльощаво хлапе ще изкове меч, било то и с магия. Ико наистина беше съвсем мъничък в очите им. Лицето му бе черно от сажди, по ризата му имаше петна и дупки от изгаряне, а косата му беше рошава и отдавна немита. Всички сочеха детето и му се смееха. Изглежда само По и Бъртрам бяха заинтригувани от меча. Мъдрецът прокарваше пръст по гладката повърхност и мърмореше нещо на магьосника, който кимаше в знак на съгласие.

– Момчето може да е малко, но владее силите си – рече По на тълпата. Когато подигравките и смехът секнаха, Бъртрам добави:

– Малкият Ико е вложил своя огън в меча и го е изковал с магия. – Хората го гледаха недоумяващо. – Аз вярвам, че това оръжие ще ми помогне много. Никой възрастен няма сърцето на малко момче, а именно такова сърце ще ми е нужно, за да премина изпитанието.

Кин ги водеше по горската пътека със свито сърце. Щеше да е трудно да обясни какво е правил, ако не се прибере цялата нощ. До него вървеше Елоки с приведена глава. Страхуваше се, но трябваше да осветява пътя.

– Мисията ви е по-важна от… – Кин се запъна. – От всичко, така че няма значение.

– Сигурно ще ти се карат вкъщи – разобличи го Елоки.

– Ахъ, често се запилявам някъде.

– Постъпи много смело, Кин! – намеси се Бъртрам. – Не ни познаваш. Можеше да ни изоставиш, но избра да ни помогнеш.

– Познавам Стрейк – възрази момчето. – Има нещо, което крие от хората. Знам, че само се прави на добър. Един приятел, синът на дърваря, каза, че го е видял вдън гората. Говорел с гоблини.

– Ах! – Елоки се спъна, но Кин успя да хване ръката ѝ.

– Млекшейфът му е омагьосан – напомни Ювана. – Той искаше да ни спре.

– Пострадал е от хората – каза Бъртрам. – Никой не би намразил толкова много света, че да се съгласи да участва в гибелта му. Никой, освен някой много нещастен човек. Тези са най-опасни.

илюстрация към _Дупка в небето_

– Тук е! – Рия спря до бяла, каменна чешма. Коритото и чучурът бяха гравирани с цветя и птици. Жълтата билка, която растеше и виеше стъбла навсякъде по чешмата, привлече вниманието на всички. Риа огледа пътешествениците. Не изглеждаха добре, още като ги бе срещнала, но сега дишаха така, сякаш спяха, докато вървяха. – Поседнете! – каза им, посочвайки старата, дървена скамейка край пътя, после изтича до чешмата. Приседна на ръба на каменното ѝ корито.

– Ще се справя! – каза си, поемайки дълбоко дъх. – Черният смрак се лекува… лекува се!

Тя откъсна цветчето жълтоглав, което надничаше до десния ѝ крак, и го поднесе към ноздрите си. Вдиша отново. Прашецът от тичинките на цветето вля в душата ѝ енергия и надежда. Рия извади шишенце с отвара от джоба си, постави го на плочките пред себе си и клекна. Трябваше да стрие жълтоглава внимателно. Притисна го с показалци и започна бавно да го върти между тях, докато отрони едра капка.

– Така, още един! – Тя говореше и работеше, поддържайки спокойствието си с усилие. Докато не изцеди необходимия брой капки, не погледна нито веднъж към спътниците си. Усещаше, че са по-зле отколкото бе очаквала, но не позволи на страха да я завладее. Запуши шишенцето, разклати го и едва тогава потърси с поглед дружината. Децата бяха притихнали в полусън. Магьосникът се прозяваше лениво.

– Хей, не заспивайте! – Рия изтича до скамейката. – Ще ви дам отвара, която ще прогони умората ви. Само не заспивайте, моля ви!

– Черен смрак е, нали? – Бъртрам пое шишенцето.

– Отпий само глътка, много е силна – предупреди го Рия.

Той пи, даде и на другите.

– По пътя си сте убили елен – каза Рия. – Тези, които са яли повече от месото му, ще се оправят по-бавно. Еленът е бил отровен от гоблините. Нарочно са го пуснали на пътя ви, а предводителят им е разбъркал мислите ви с някакво питие. Не сте разбрали какво правите.

– Ах… Стопанинът на „Лексондер”… Той е сторил това… – Бъртрам наклони глава наляво и надясно. Явно вратът му се беше схванал.

– Не останахме у дома, защото не е безопасно – продължи Рия. – Всички знаят за дарбата на дядо, а и за моята. Ще се наложи да отседнете в странноприемницата, поне за тази вечер.

– Чудесно – промърмори Леахим.

– Убедена ли си, че ще се оправим? – уморено я погледна Бъртрам. – Знам, че няма лек за черен смрак.

– Така се говори, но за всяка болест има лек – усмихна се Рия. – Понякога е нужна малко магия, понякога повече вяра. Вие ще се оправите, повярвайте ми!

След около час, стигнаха до пещера, затулена с каменна плоча.

“За да откриеш, що желаеш, нещо трябва да узнаеш” – пишеше на нея. Малко по-долу имаше гатанка.

“Кое е туй що мислим, че владеем, ала без него няма да живеем?”

– Ха така! – Бъртрам седна пред плочата и подкани децата да помислят с него. Поседяха, поспориха, но умората ги надви и скоро всички се умълчаха.

– Няма да стане така! – каза магьосникът. – Уморени и гладни сме. Ще си починем, ще похапнем, после ще помислим пак.

– Но гоблините… – възрази Леахим. – Ами Клобльо?

– Срещу тях имаме Магорог, а и ще направя магическо перде, което да ни пази. Вече нямаме време и сили за битки и премеждия.

Близо до пещерата имаше круша. Жълтите ѝ плодове привлякоха вниманието му и той отиде да си откъсне една. Отхапа и устата му се изпълни със сладост. Прииска му се дори плодовете да могат да говорят, но това го натъжи. Беше причинил достатъчно зло на хората.

– Кое е туй що мислим, че владеем, ала без него няма да живеем? – промърмори той и разбра, че знае отговора. – Природата!

Бъртрам отиде до плочата и извика силно:

– Отговорът е ПРИРОДАТА!

илюстрация към _Дупка в небето_

Още любими откъси – тук. Както и трейлър.

Книгата е подходяща за читатели на: 3 – 13 години (и родителите им 😉 )

Може да си поръчате „Дупка в небето“ от нас или от самите автори в Казанлък. Книгата е 76 страници и струва 5 лв.

Представяме: „Искрици Божии – 2“

Искрици Божии – 2
сбрани от Искра Христова

корица на стихосбирката

Представя: Калин Ненов

Там, над бориките

Някъде там, над бориките, чанове пеят!
Щедрите звуци в гръдта ми камбана люлеят.
Бърза нататък пътечка една тънкоснага
и на нозете ми морни със радост помага.

Като кошута, внезапно, изскача поляна.
Дъхави билки заклинат ме там да остана.
Но над бориките приказни чанове пеят!
Бърза пътечката. Тичам задъхана с нея.

Опиянена от звуци, от билки и радост,
сред планината омайна и винаги млада,
бързам натам, гдето щедро небето синее,
гдето отдавна жадувани чанове пеят…

Пролетен зов

Зовът на гургулицата
в душата ми отеква.
В душата, както в птицата,
копнежът не пресеква.

Във утрини, изпълнени
с усещане за полет,
се сливаме, пробудени,
с избликващата пролет.

И изгревът във нас блести,
и птичките в нас пеят.
Тъй всеки, пролетно-честит,
благословен копнее.

На гургулицата гласът
надмогва шум моторен.
И тук, на прага на деня,
с душата ми говори.

Този миг в тази точка

Аз стоя в този миг от незнайната вечност
в тази точка пресечна на всички посоки всемирни –
необятност във форма и близка безбрежност –
не пътувам, не бързам, не искам и нищо не диря.

Имам мир и любов – всичко ценно и трайно.
Всички пътища идват сами във дома на душата,
скъпи дарове – късчета свята безкрайност –
ми оставят, преди да поемат отново нататък.

Аз самата съм този миг вечна безбрежност,
уговорена среща на всички посоки незнайни,
в мен Небето докосва Земята със нежност.
Аз съм просто животът – пулсиращ,

творящ и

безкраен.

Храмът

Храмът, в който всеки е благословен,
е неръкотворен.
Призивно сияе в теб, във нея, в мен –
винаги отворен.

Той си е отдавна там, от вечността,
чака търпеливо
да открием тази дивна красота,
за да сме щастливи.

Без врата, без порта той е сътворен –
в чуден миг проглеждаш –
вярата вълшебна с порив вдъхновен
в него те отвежда.

Ти си му и жрецът, и олтар свещен –
нищо друго няма.
В светлината свята си благословен.
Просто ти си Храмът.

А Учителят рече

Бях неспокойна и нетърпелива,
все бързах исканото да се случи.
Във устрема ту падах, ту разливах…
Пропусках щастието да получа.

А Учителят кротичко вметна:
„Не бери плодовете зелени.
Търпеливо изчакай момента
да узреят. Не късай без време.“

Сега мига изчаквам да узрее.
От клонката на времето самичък
да се отрони сладък във ръцете
и да ми подари блага обични.

Със усмивка Учителят рече:
„На търпението плодовете
съвършени дела са, далече,
във света с чудесата просветват.“

Мига ако изпусна, той отлита
с благата си, за мене отредени.
Напразни ще са сълзи, болка скрита…
Подготвям се за следващ шанс безценен.

А Учителят каза ми благо:
„Влакът тръгва във точното време.
Щом готов си, се качваш сред радост.
Будност нужна е всеки миг земен.“

снимка на хартиената стихосбирка

Новата стихосбирка на Искра Христова поема факлата от „Искрици Божии“, още една наша Посестрима книга. Новите „Искрици“ са близо деветдесет, а книжката струва 4 лв. Може да я поръчате от нас. Ще имаме хартиени бройки в края на ноември.

Искрейте!

Представяме: „Малки богове“

Малки богове
Тери Пратчет

Представя: Васил Станев

Авторът

Терънс Дейвид Джон Пратчет е известен по цял свят британски автор, създал поредица от тридесетина книги, които започнаха като пародии на фентъзи жанра “Меч и магия”, докато постепенно еволюират до сложни, многопластови къси романи за “Свят Диск – свят на отражения и огледало на светове, носен от Вселенската костенурка през бездните на Мултивселената”. Този свят-огледало е сцената, на която Тери постави своите своеобразни коментари за нашия свят, коментари върху обществото и науката, рационализма, вечните въпроси. Пародията израсна пред очите ни до голяма литература.

Многоликият Тери (или още “Авторът”, “Майсторът”, както го наричат феновете му) беше брайтист от ранга на Хичинс и Докинс, автор на литература, значима както по количество, така и по качество, обществена фигура със световна популярност. През 2007-а обаче в пъстрия карнавал на живота му започнаха да се появяват сиви тонове. Тери беше диагностициран с рядка форма на Алцхаймер.

Сега, когато болестта все повече изтъпява перото му, но неизбежното още не го е прибрало в лоното си, сега аз се връщам към моето лично общуване с Майстора чрез книгите му, за да отсея по-доброто от доброто и вечното от по-доброто. Защото, в крайна сметка, след години, когато Пратчет отдавна е придобил почетното си членство в Клуба на английските мъртви класици, идните хора няма да се занимават с цялото му творчество, част от което вече лека-полека започва да става трудно за разбиране без бележки под линия, а ще запазят една негова книга, която носи духа му най-пълно и немимолетно.

За разлика от повечето останали книги на Пратчет, които се групират по поредици – за Ринсуинд, за Баба Вихронрав, за Стражата – тази няма своя поредица, тя е сама за себе си. Омния се среща и в по-късните книги на Пратчет, но действието повече не се води там. Косвено може да се заключи по книгата “Захапи за врата” ( ИК “Вузев” – “Архонт – В” ООД, 2002 г. ), където е споменат Брута, че действието на “Малки богове” се води в по-ранно време от основната нишка на поредиците.

 

Техническа информация

Както всички книги на Пратчет, издадени от Вузев в този период (1996-a година), книгата има меки корици, които бързо се претриват по ръбчетата и имат склонност да се отделят от книжното тяло. Моят екземпляр все още стои цял – на добра дума.

Преводът не е особено коректен, срещат се неточности като “господари мои” или “милорде мой” вместо “господа”, “господине” например, срещат се и откровени безсмислици от сорта на “високата пустиня” вм. “дълбоката пустиня” или “вдън – пустинни племена”. Тези преводачески грешки все пак допринасят в известна степен за очарованието на книгата, придават й самобитен характер.

 

Историята

Теокрацията Омния се готви за война с близките и далечните си съседи по брега на Кръглото море. В гр. Кум, столицата на страната, в църковната Цитадела, послушникът Брута прекопава градинката си. Брута е олигофрен, надарен с извънредна памет – той не знае как да забравя каквото и да е. На свят Диск, съдбата на боговете напомня играта “стълби и змии” – боговете се зараждат спонтанно като малки богове (оттам и името на книгата), съществуват като безплътни джинове без усещане за време, и ако някой човек повярва в такъв малък бог, той расте от вярата и постепенно става Голям бог. Ако вярата обаче постепенно изчезне, има опасност богът да се смали и отново да стане малък бог. Това се случва на Ом. Богът на Омния възнамерява да се върне на земята, но се оказва без вярващи и е хванат в тялото на едноока костенурка. В това състояние той прекарва три години, докато един орел го хваща с намерение да го разбие в скалите, за да се добере до месото му. По някаква космическа шега Ом пада в купчината тор в градината на Брута, където усеща вярата му. Ограниченото момче Брута се оказва единственият човек в цялата Църковна империя, който реално Вярва в своя бог. Оттук започват перипетиите на героите – на Брута като Осмия пророк, на наставника му дякон Ворбис, бивш инквизитор с претенции за кървава върховна власт, на Ом с опита му да си възвърне миналото могъщество. Империи ще падат, войни ще се водят, ще има много смях и много тъга, а под всичко това все така неотменно Костенурката се движи.

 

В заключение

Всеки от феновете на Пратчет има своя любима книга, обикновено първата, която е прочел. Тери стана емблема на нашето поколение, ние израснахме с неговите книги, първата от които на българския пазар беше четвъртата в поредицата – богато илюстрираната “Ерик”. Бъдещето ще хербаризира и обобщи настоящето; Пратчет ще се споменава наред с авторите, които в момента са засенчени от успеха му (но имат своето място под слънцето), ще бъде сравняван с тях и с други автори, ще са противоречиви мненията и анализите за него, мнозина ще тълкуват и търсят в книгите му несъществуващи неща – процес, който вече е започнал. Самият Тери признава в едно интервю, че се опасява от сериозното тълкуване на книгите си, които са били замислени и написани в чисто сатиричен дух. Може би след две хилядолетия хората ще преписват в скрипториите “Евангелие от Брута”, може би не. Докато сме в настоящето, ще помним Тери с добрината, човечността и терапевтичния смях, отличаващи голямата литература. Или, както казваше знаемнитият му предшественик, “Сбогом и благодаря за рибата”.

 

Книгата е подходяща за читатели на: 10+ години

Препоръчват ви я и: Калин Ненов, Атанас П. Славов, Силвия Радева

Заповядайте в Stanev Reviews, новия блог на Васил Станев, за още представяния на книги и филми.

Може да заемете „Малки богове“  за четене от Общественото крило на Човешката библиотека.

Към началото