По случай започващия утре Фестивал на българското образование (и нашата писателска работилница) – малък поздрав:
Питър С. Бийгъл говори за редакторите с Конър Кокран
(приятел, ежедневно изпитание и настоящ главен редактор)
март 2009
Представяме ви разговор между Питър С. Бийгъл и Конър Кокран, който се проведе в Хилдегард Силвърстоун Мемориал – част от читалнята в библиотеката на Робърт Грейвс Мемориал в офисите на списание „Грийн Ман“. Времето навън беше ужасно, но вътре атмосферата определено беше приятна: с тежките кувертюри, мебелите от ракита, дънерите в огъня и топлия, ухаещ на подправки сайдер в чашите. Някой бе забравил да каже на пролетта, че трябва да дойде… Въпреки това обстановката беше перфектна за обсъждане на всяко неизменно проклятие или благодат за писателя (извън самото писане).
Конър: Една дума, за да запалим фитила: „редактори“.
Питър: Редакторите са, общо взето, хубаво нещо. Някои от тях са професионалисти, други не. Могат да бъдат и проблем – по мое време съм имал някои много лоши редактори – но един истински добър, професионален редактор струва колкото теглото си в злато. Всъщност дори и лошите могат да бъдат полезни. Можеш да говориш с тях за това, което искаш да постигнеш, и понякога те правят нещата както трябва.
Конър: Или те предизвикват да защитаваш работата си по начини, които помагат тя да стане възможно най-добра.
Питър: Има по-неприятни категории от просто добри и лоши. Например когато изобщо няма редактор. А от време на време попадаш на такъв, който наистина иска да е написал книгата ти. И ще я напише, ако му позволиш. Това ми се случи веднъж, и за пръв и единствен път трябваше да се карам с издателя си и да му кажа в писмен вид, че „Искам тази жена далеч от моята книга, да се маха от главата ми и – ако е възможно – да нахрани рибите“.
Конър: Какво правеше тя?
Питър: Буквално пренаписваше цели изречения и параграфи, умишлено насочвайки книгата в съвсем различна посока от това, което имах предвид.
Конър: Ами… Аз съм сигурен, че също съм правил това, когато спорим. Понякога доста агресивно…
Питър: Не, ти си го правил с предложения, които и аз бих дал, ако разполагах с малко повече време и перспектива. Тя буквално се опитваше да превърне книгата в нещо, което не трябваше, а и в действителност не можеше да бъде. Различно е.
Конър: Ти си започнал писателската си кариера с наистина велик редактор.
Питър: Може би имах повече късмет, отколкото заслужавам, с първата си книга A Fine and Private Place („Прекрасно и усамотено място“), и много повече, отколкото ми даваше право моето поведение. Бях на 19 и ме редактираше Маршал Бест, светла му памет. Той е запомнен като забележителен редактор не само от мен, но и от други писатели, които срещнах по-късно. Ако не беше направил каквото направи с „Прекрасно и усамотено място“, не мисля, че книгата щеше да бъде отпечатана. За него нямаше запетайка, за която да не си струва да се спори. Не отстъпи дори пред моя 19-годишен гняв, когато бях толкова ядосан, че искаше да махне красивата мистерия във второстепенната сюжетна линия, над която бях работил толкова много. Но той беше абсолютно прав. Дори намери заглавие за книгата – четял стихове на жена си една вечер и попаднал на тези два реда от Андрю Марвъл: The grave’s a fine and private place / But none, I think, do there embrace. Това прекрасно улавяше духа на романа, докато собственото ми предложение Dark City („Мрачен град“) – никак. Маршал отдавна си отиде, но аз все се надявам, че успях да му благодаря подобаващо приживе.
Конър: Срещали ли сте се някога лице в лице?
Питър: Да, в офисите на издателство „Викинг“, в самото начало, но само веднъж. През повечето време работихме през еквивалента на Интернет от 60-те на миналия век – телефонни разговори, писма и телеграми, – защото бях или на училище в Питсбърг, или извън страната, пътувайки из Европа, около една година след като завърших. Хората имаха връзки в онези дни и той по някакъв начин успя да ме засече на една гара в Италия, помня това.
Конър: Споровете за запетаите.
Питър: Според него нямаше нищо твърде малко, за да се спори за него, което беше много добър принцип. Той обичаше книгите. Обичаше да прави книгите както трябва.
Конър: Карал ли те е да пренапишеш нещо?
Питър: О, да. Нищо кой знае колко драстично, но имаше някои пасажи и епизоди, които ме накара да преправя. Голямата промяна, както споменах, беше, че той изряза четири глави, обхващащи цяла второстепенна сюжетна линия за смъртта на героя ми Майкъл и включващи много театрална парти вечеря и Тайн, адвокат с пиперлив език, който упорито разпитва хора и проследява улики. Бях вложил толкова време, за да напиша най-добрата съвременна фантастика в стил Ню Йоркър, толкова се потих над нея, а той искаше да я изреже. 32 000 думи от моето прекрасно писание, четвърт от целия ръкопис – пуф! Той написа дълга редакционна бележка за това, която беше изпратена първо до „Викинг“, а след това и до мен, заедно с конкретни преписки, и тя наистина показа какъв редактор беше той. Трябва да е тук някъде…
ВИКИНГ ПРЕС
28 септември 1959 г.
МЕМОРАНДУМ
(ТЪМЕН ГРАД) от Питър Бийгъл
Тази бележка е опит да се представи на хартия цялостното ни мнение за романа. Повторното пълно прочитане на ръкописа изостря и ентусиазма, и възхищението ми, както и чувството за отговорността ни да помогнем на автора да завърши книгата в окончателния й вид. Погледнато от най-добрата си страна, това е едно творческо, оригинално и зряло произведение, наистина забележително за първи роман, и вероятно ще се помни дълго време от симпатизиращите му читатели. Писането е на много високо ниво, изпълнено с остроумия и поезия; авторът има феноменален слух за диалог.
И все пак книгата продължава да страда от два художествени недостатъка, свързани един с друг, които й пречат да е всичко, което се надявахме да бъде и което може бъде, ако авторът поработи още върху нея. Искрено съжалявам, че нямаме възможност за дискусия лице в лице, в сравнение с която това, което казвам тук, най-вероятно ще звучи наставнически и догматично. Той трябва да се опита да направи компромис и търпеливо да обмисли съображенията ни, а после, ако иска, да спори относно тях. Ние знаем, че има неизяснени неща. Вероятно има повече от един начин за усъвършенстване, но в тази бележка трябва да се концентрирам върху този, който ми изглежда най-добър и който ще послужи за предпоставка на всичко, което ще кажа. Ако авторът не може да приеме това предварително условие, ще трябва да започнем всичко отначало. Но ще поема този риск и се надявам, че той ще може да го приеме.
Виждаш ли какво имам предвид? Искрена загриженост за чувствата на автора и ясно изразени становища, без да избягва факта, че сме изправени пред сериозни проблеми. После слиза до същината на проблема, както той го вижда…
За историята, която разказва, книгата е много дълга – може би с 40 % по-дълга от необходимото. Тя има още един сериозен недостатък: има два напълно различни нюанса или „принципа“, по които е написана. Тези два нюанса никак не си подхождат, неприятни са заедно. Първият и основен от тях – с който книгата започва и свършва, същият, с който авторът ни очарова с особената си изобретателност – това е жанрът фентъзи. Труден е за овладяване, но той го прави без напрежение, защото помни една основна особеност на фентъзито: след като установиш своите произволни правила (че има призраци, че те се държат в съответствие с определени закони и че г-н Ребек може да се говори с тях), всичко останало трябва да бъде убедително от гледна точка на ежедневния реализъм. В това отношение работата на автора е майсторска. Жизнената г-жа Клапър е съвършено реалистичен персонаж, а главата за живота й извън гробището е превъзходна. Тъй като тя е един от двата основни образа, естествено е да я последваме и в дома й, а главата е не само напълно убедителна, но и дава добра представа за света, от който Ребек е избягал и към който ще се върне, вече променен. Това е неделима част от историята.
От друга страна, главите за живия Майкъл, Сандра, Муни и Тайн са написани по съвсем различен начин. Нека го наречем психологически реализъм. Това е много по-конвенционален тип литература и като такъв, е реализиран много добре. Всъщност, диалогът е чудесен и главата с партито сама по себе си демонстрира зрялост и блестяща ирония. (Навярно би могла да бъде публикувана като разказ.) Но елементът на мистерия изглежда малко изфабрикуван и не е съвсем убедителен – от разследването на адвоката и влиянието му върху случая би могло да се получи поносимо криминале, но те не са съвсем правдоподобни, ако ги анализираме внимателно. Законовата процедура също е доста съмнителна.
Това обаче не е основното. Моето най-важно възражение е, че всичко това, освен че е в различен дух, не е свързано по никакъв начин с историята на г-н Ребек. Това не е светът на Ребек по нито един показател; в действителност той дори не научава цялата история. След като приемем, че Майкъл е второстепенен, а не основен персонаж, всичко, което има значение за нашата история, е фактът, че се е наложило тялото му да бъде изнесено от гробището. Причината за това трябва да бъде установена, но личността му в живота и борбата с жена му не е от значение за Ребек или за нас. Разбира се, искаме той да бъде завършен образ заради призрачната му връзка с Лора, и авторът трябва да знае всичко за него, за да бъде сигурен, че прави героя си реалистичен. Но трябва да даде на читателя само толкова, че поведението на Майкъл като призрак да изглежда правдоподобно. Много по-добре е да не е много ясно – ние първоначално сме поставени пред предизвикателството да приемем призрака и не бихме могли да възприемем твърде много усложнения и подробности около него. Читателите, които харесват историята за г-н Ребек, ще бъдат отблъснати от тези почти мелодраматични отклонения; читатели, които не обичат фентъзи, но може би им допада историята на Майкъл сама по себе си, така или иначе никога няма да стигнат до глава 8.
Затова предполагаме, както и авторът вероятно се е досетил, че читателят ще пропусне целите глави 8, 9, 10 и 14. Това е драстично. Той е положил огромно количество качествена работа върху тях. Включил ги е по причина, която разбирам, но мисля, че тя е погрешна. Авторът мисли за Майкъл като за основен, а не второстепенен персонаж. Ако може да приеме факта, че това е историята на Ребек, а не на Майкъл, може би ще се съгласи с тази значителна корекция. Надявам се. Това ще поправи и двата недостатъка наведнъж – ще намали обема и ще премахне конфликта между стиловете.
Това се казва голям редактор. Това е нежно внимание и целенасочена загриженост за литературните качества на книгата. Спомням си, че бях много разстроен, когато за пръв път прочетох бележката, но работата е там, че той беше прав. Ако бях спечелил спора – аз наистина спорих – и тези глави бяха останали, съм сигурен, че книгата нямаше да получи признанието, което има, нито пък щеше да продължи успешно да се издава почти 50 години по-късно. Така че наистина съм му задължен.
За още – свалете си целия текст. (Отваря се с Open Office, безплатната алтернатива на MS Office.)
За превода благодарим на Преслава Кирова, за редакцията – на Сияна Иванова. Критиките мятайте по моя милост.
К;)
