Година: 2008

Имало едно време една Юнакиня…

 

…Но преди него време, преди името Юна да се запее в Конфед’ия, имало една конфед’ска девойка. Тя намерила Юна, разказват конфед’ските мъдреци, щом загубила наведнъж двама обични люде.

И са прави, само че бъркат как се случило…

 

Имало едно време една конфед’ска девойка на име Джоан. Джоан била като другите дъщери на Конфед’ия: хем чувствителна, хем практична в девичите си дела, наглед по-крехка от конфед’ските момци, а вътрешно – по-корава. Само гласът й я откроявал. Чудно хубав глас бил; а станал хубав, понеже Джоан обичала да си пее. Пеела при пробуждане, пеела, плакнейки коси или месейки, пеела си и когато разгръщала свитъци в конфед’ските библиотеки, едва чуто, да не я пъдят вардяните. И пеейки, чувствала как расте. Не навън: тя останала дребничка външно; растяла отвътре.

Имало и един конфед’ски Юнак. Той вече бил особен Юнак – на служба понякога, понякога неоткриваем по никоя от двайсет и седемте земи на Конфед’ия; див, непокорен, каквито отдавна не ги правят. И очите му такива, особени. Умни очи – което се срещало; но и нежни – а това си е рядкост. И пръстите му: на двете пламтящи ръце, които умеели да прогарят стени, пръстите били като жарещи вейки. С едно докосване изпарявали сълза.

Джоан и Юнакът се срещнали – намерили се. Не им трябвало много: две нейни песни, две сълзи, изпарени от него.

(Вие какво – като пеела, да не би да не плачела? Вие какво – да не би само от мъка да плачем?)

И почнали да се учат да живеят един с друга. Заедно правели всичко: калявали телата си с древните бойни умения на тейтите и надийците, въздигали гласовете си в нови хармонии, обличали поривите на чувството си в одежди, които сам човек не може да носи. Той бил див, непокорен; само край нея очите му гледали нежно и се смирявал. Джоан пък, край него, месела песните си в сладкиши. И от тия сладкиши пръстите му ставали още по-огнени, още по-жарещи… като снежна милувка по скулите.

Имало и трети – Рогатош. С Джоан се познавали от мъничета – бил й най-старият, най-довереният приятел. Много мъдър човек бил – почти колкото бил висок. Как побирал толкова мъдрост, никой не знаел; както и как толкова дълъг човек не се чупи, докато крачи. Някои разказват, че обичал Джоан като повече от приятел. Някои се смеят – какво е то да обичаш като повече от приятел? Някой разказват, че завидял на радостта им. Някои се смеят – що за приятел би бил? Тъй или инак, Джоан споделяла с него, както споделяме със стар, най-доверен приятел. И го слушала, слушала мъдрите му, спокойни слова; и сравнявала с другия, мерела Роги и своя Юнак, дори без да ще.

Един ден Юнакът си дошъл у дома, а в очите му, в пръстите нямало огън. Счупен изглеждал, или утихнал. Същия тоя ден Джоан не пеела. В нейните пък очи се мъгляла умисленост. Тук мъдреците се двоумят, триумят, стоумят… Кое е това, дето кара човек, роден с песен, да спре да пее, даже за ден? Кое угася плама на горенето, дето ни движи?

Той се прибрал счупен, тя го посрещнала тиха. Прегърнали се, притиснали се, държали се.

– Има ли смисъл? – прошепнал й, след миг или вечност. – Това, дето правя, има ли смисъл от него?

Тя само издишала.

– Пак ме пращаха да… налагам доброто. Реда на Конфед’ия да налагам… И аз пак… по моя си начин. За трети път тоя месец заповед нарушавам. За трети път пускам човек, дето не бива да пускам. После се карам. С ония със заповедите. Има ли смисъл да бъда… слуга? Има ли смисъл да… кова от идеали дела? Има ли смисъл да гоня човеци, за… доброто, за реда на Конфед’ия?

Джоан вдишала и след миг (или вечност) прошепнала:

– А защо… не се сети по-рано? Какво, мислиш, ми е на мен… когато те няма?

Той се стегнал в ръцете й.

– Какво, мислиш, ми е, когато се питам – ще убиеш ли тоя път? Теб ще убият ли? Кого ще убиеш? Докога тъй?

И тъй, без да знае, пробола Юнака си.

Е. Юна, когато станала Юна, била всеизвестна със слушането си. Умеела камък да чуе, че го боли за притиснато охлювче, да знае как да го донамести, та охлювчето да се спаси. Ала Джоан била млада – още се учела.

Тя усетила стяга в стомаха му, видяла как очите му се затръшват, разбрала, че нещо, дето не бива да става, е станало. Ала била млада – още боляла заради себе си повече от за друг. И последният мъничък глас, който напявал у нея, сега млъкнал. А с другия казала:

– Как решаваш кого да пожалиш, кого да затриеш? Мигар мислиш, че не те виждам как се сгърчваш насън, че не чувствам как дланта ти стиска дланта ми, аха да я смаже? Може ли тия злини да не те изменят, да не те отдръпват от мен… да не ни разделят? Защо – взряла се в него немигащо, – защо това си избра да правиш, любов моя?

Той също ще да е бил глупав, също ще да е бил млад – защото тогава на свой ред я ръгнал. Стиснал зъби и процедил:

– А ти защо не ме пита по-рано? И защо ми го казваш сега, така?

И се почнало.

– Чак днес набрах смелост да споделя… С Роги споделях.

– С… Рогатош…

– Пита ме дали си толкова потаен и с мен. И не ставаш ли по-жесток с времето – гледала го, а устната й потръпвала. – И какво ще се случи, ако някой ден твоите произволи омръзнат на Мъдрите и те пратят на заточение – или по-лошо…

– А не можеше ли… мене да пита?

– …с мен какво ще се случи.

– С тебе… – изохкал. – Рогатош е питал какво ще се случи с тебе…

– Да, любов моя – насреща го гледали кремъци, – за Роги съм важна. Знаеш го много добре.

Той мълчал, после продумал през стиснати клепки:

– А защо избра мене за спътник, Джуне?

Сега ахнала тя, а прегръдката им се скъсала неусетено.

– И щом аз съм ти спътник, кому вярваш повече?

– Престани!

– Не ми стига да ме съди в Съвета, къде разбрал, къде – не, а сега и от тебе… чрез тебе…

– Стига! Роги ме знае от по-рано! И ме мисли повече, отколкото ти! А ти… ти винаги си желал да ни разделиш!

В очите му нямало нищо нежно, за първи път от години, когато зейнали срещу нея.

– Да разделя, значи… Джоан, защо изобщо си с мен? И защо – пак те питам, наистина – защо сега, защо не ми каза по-рано?

Тя замижала срещу толкова много болка и ударила в мрака.

– Ти сляп ли си, та сам не видя? Глупав ли си? Роги разбира и от половин вдигната вежда…

И улучила, както улучва кама след финалния финт на Коремната роза – улучила. Разбрала по тишината. В тишината клепките й подскочили, а когато видяла Юнака си, поискала цяла да скочи към него. Бил се свлякъл на пода, безшумно. С две ръце стискал главата си, досами лявото си ухо, а очите му…

Джоан не успяла да направи и крачка.

Разказват, че той, който я учел на убиващите изкуства, в оня ден я научил на погледа, който убива. Юна с неназовимия поглед, Юна с погледа, с който сразявала, щом не й стигал гласът.

Изправил се бавно, привел глава, сляпо търсейки твърда опора наоколо. Спрял се за миг, полюлял се, после посегнал, с главата си, не с ръце, и се хласнал в стената. А когато вадите алено прокапали през брадичката му, отметнал коси и я посякъл. През зениците му изригнал огън и я хвърлил сред мрак… пронизал я в сплита, попарил сърцето й, прогорил очите й, тя се люшнала и се срутила – дори не усетила как главата й среща ръб.

Когато дошла на себе си, него го нямало. Оставил й бил само левия си ръкав, от любимата бяла дантелена риза, за превръзка през слепоочието. Оставил й бил и болката, която се връщала в ненадейни моменти на сриваща ярост, и й припомняла.

За него говорят, че поел към Отвъдното кралство.

За нея се знае, че изчезнала и се върнала след година, друга. Гласът й звънче сега блъскал като камбанария пред Свършека. Сълзите й се били вледенили в кристали, режещи и разсичащи. Но най-страшни били очите й. Помни се, до Свършека ще се помни, че били страшни тия очи, макар никой да не знае как точно – в тях никой не смеел да гледа.

След година се върнала друга, казват, и се родила легендата за Рогатош Безкръвни.

Но това вече е друга приказка.

Имало едно време един Юнак…

 

Всъщност не – Юнакиня била; а в разбързаните ни времена „едно време“ не е като едно време, затова разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси правда и мир, и не се скъпи да раздава надежда и обич…

…Ала, за да стане такава, ето какво й се случило…

 

Имало едно време една Юнакиня. Наричали я Юна и възпявали младостта й в легенди: как сразила Рогатош Безкръвни; как оставила Бладен и Бягащите бандити с по два здрави пръста, да не трябва друг да ги храни; как първа сред всички конфед’ски жени получила чин Юнакиня; как издирила и предала на конфед’ските стражи сам Нейсюх Неусетния…

В нея тлеело нещо – дали била тъй родена, или животът така я направил, никой врач не поискал да каже, – що изригвало в ненадейни моменти като буря от сриваща ярост. Тогава гласът й смразявал, а който не рухвал пред него, рухвал, щом видел очите й. Казват, че така побеждавала враговете си. Ала с времето се смирила и започнала да превръща гнева си на песни; и, лека-полека, се отказала от Юначните си дела. Още се чувала, тук и там, и в Отвъдното кралство дори: как си пее, да не стресне без време живинките по пътя си, да излее събиращата се мъка и радост. Ала все по-малко били вестите за появата й в света, и все повече – легендите и лъжите.

Имало, пак по онуй време, и един злодей. Цяла Конфед’ия пропищяла от злодеянията му. Хвърлял отрова в конфед’ските извори, та людете, пили вода, три дни не можели да се трудят по людски, а топлели седалата на едните места. Отвличал конфед’ските вестоносци и ги оставял в несвяст и без памет, през седем провинции в осма. Веднъж дори ползвал таен прах, за да срути с гръм незапомнен съкровищницата на конфед’ско пристанище. Тъмна доба било и погинали само двамина: окъснял висш сановник и местен джебчия, който търсел подслон от дъжда. Но злочинството го отприщило сякаш: почнал да граби кервани, да насилва девойки, цяло село затрил в планините, говорят, изнамерил най-черна магия, що изпразнила за една нощ две големи хазни… Пропищяла Конфед’ия, пратила подир него потери Юнаци. Всуе: потерите дирели тук, конфед’атите пропищявали там; потерите дирели там, а той се изгубвал за дълго. И после, едва ги разпуснели, за два дена три пъти удрял, в три различни конфед’ски земи. Съвещали се конфед’ските власти, решили: ще пращат Юнаци сами, да проникнат по родните му места, сред далечната Дупкия, да разпитат местните хора, да открият следите му, да го хванат. Пратили, един подир друг, осем Юнака, кой от кой по-Юначни. Първият не се върнал; не се върнал и осмият.

Вместо тях се завърнала Юна. Чула била за безлюдното село и сама се предложила за Юнак-Преследвач. Властите, волю-неволю, склонили – не обичали гласовитата Юнакиня, дето все им задавала неуместни въпроси, нелепи такива, мъчни за отговор, и не спазвала заръките точно, ами по-инак, според неин някакъв ред – все едно по-добре преценявала що е право от сбраните мъдри мъже на Конфед’ия. Ала нямало що да сторят, нямали други Юнаци да жертват – пък и някои от тях затаили надежда да не я видят вече, непокорната дева Юнак.

За да бъде прикритието й пълно – и понеже из Дупкия можело да се случат лоши неща на самичка жена, – тръгнала в мъжки одежди. Ала тръгнала чак след две зими; две зими първо учела дупкската реч и говорела със свои другари от оня край на света, и четяла книги за Дупкия и такива, написани от дупкейци, и попивала дупкско изкуство. Дупкия, научила тя, всъщност се казвала Дъщия – „земята“ на дъщки език. Да протегнеш на дъщ ръка в поздрав значело да си тръгнеш безрък: дъщите се докосвали едва щом имали пълно доверие в другия, понякога – месеци след първата среща. И още, и още… Две зими й трябвали да се готви; ала тя не бързала, нито значела нещо за нея насмешката в погледите на братята й Юнаци – знаела, че това ще й бъде последна задача, и й се отдала с цяло сърце. После, една зимна утрин, излязла от Конфед’ската библиотека, вдишала острия въздух дълбоко, дълбоко, и потеглила към съдбата си.

Щом пристигнала в Дъщия, си потърсила дом, и нови приятели, и прехрана. Учела дъщите на конфед’ски език и порядки, по-лесно да се оправят, когато са на гурбет. Учела ги да яздят на кон, за да смогват овреме да стигат от място на място в ширналите се градове на Конфед’ия. И участвала рамо до рамо с тях в делничния им труд и в празнуването: учела се от тях. Три години отминали, за да я приемат за своя; и три още да попадне на диря от Дей. (Така казвали на злодея – истинското му име никой не знаел, затова го били кръстили на дъщкия бог на разрухата и градежа.)

Била зимна вечер, насред равно поле, догдето ти стигат очите. И сняг – бял, чак синеещ от бяло; като вечер от приказка. Юна, сгушила шия до шията на жребеца си, се носела накъдето я били упътили старейшините от близкото село, все доверени хора на Дей. Белите, чак сини снежинки милвали скулите й и я връщали към отдавнашни мигове нежност, и я карали да забравя къде се е устремила.

Изведнъж една пряспа изсвирила и жребецът на Юна замръзнал, ей така, сред галопа си. Юнакинята се търкулнала през врата му, оттласнала се от преспите още докато се въргаляла и стъпила на крака, с учестен дъх, но ясни очи.

На десет крачки от нея стоял възрастен мъж, с черти нито остри, нито меки, ами изсечени, от скулптор, що не повтаря, и с умни очи – навярно някога нежни, само горящи сега. Щом ги видяла, Юна трепнала с болка. Спомнила си отдавна загубен човек, онзи, чиято загуба я направила Юна. Трепнала с болка – а болката е врата към гнева.

Той също се взирал в нея през парцалите сняг, и хем се намръщил, хем се засмял.

– Хубава стойка имаш… но не се бия с жени.

Юна нямала време за изненада, че я познал толкова лесно; заглушил я гневът й, истинският й гняв.

(Пренебрежението е път пред гнева.)

– Защо – рекла му, – те сами ли ти се отдават, преди да им вземеш честта?

Мъжът трепнал, но не отвърнал нищо. Обърнал се и закрачил през преспите.

– Чакай – настигнал го тихият глас. – Тук съм за теб, Дей. Аз съм деветият…

Миг по-насетне той връхлитал връз нея.

– Няма – издишал – да има – посегнал сърце да изтръгне – десети…

Тя се дръпнала край ръцете му, като житен клас мека, нежна като повей през лятото, ядна като младата Юна, и светът изведнъж оставил Дей без опора: снегът се надигнал, препънал го, проснал го по корем. Дей се намерил завързан, от своите си ръце и двата й крака, и болка… и болка… и болка…

– Няма да има – казала тя върху него. – Аз съм последният. А ти, щом не се биеш с жени, с кой се биеш? С деца, старци? С разни сановници из хазните?

Той потръпнал отново и изохкал в железния ключ.

– Оня наместник… той тършувал по разни работи негови, не за ушите на простите хора. Нито време му е било, нито мястото там.

После прехапал устни.

– Но какво ти разправям… Нали си деветият…

– Тършувал в хазната, казваш… А другият? А джебчията?

Дей помълчал малко и едва чуто рекъл:

– За него… не знаех…

Друго не казал, но Юна умеела да слуша и чула нещо в гласа му, което смекчило гнева й и стяга на коленете.

– А обирите? Отвличанията? Клането в Каел?

– И до Каел ли съм стигнал? – въздъхнал той. – Стига, девета. Приключвай с това. Мислех те по-умна – а и след малко ще почне наистина да боли.

В следващия миг тя стояла права до него и му казала:

– Разкажи ми.

В следващия миг той я притискал в снега, но не стягал пръстите си на шията й, а я гледал в очите.

– …Разкажи ми – преглътнала с мъка – … как е било…

Дей отпуснал ръка, после бавно се вдигнал от нея – тя за пръв път видяла с колко болка се движи.

– Ти си по-умна… А на мен много не ми остава. Е, разбрах, че можеш да слушаш – но виж първо.

И запретнал ръкави и показал моравите вадички, що пълзели от мишниците към китките му.

– Гладната чума – издишала тя.

– И за нея си чувала, значи?… Не зная какво ми остава, утре или още година. Жреците казаха, че живея девети живот… А семейните ми ги няма вече десет лета.

Тя го слушала, и само черните й зеници говорели какво й се случва отвътре.

– От храната, приказват жреците – новата, евтината, излъсканата, дето идва от ваш’те земи… Само че не тя погуби моите – тях ги погуби гладът… Дойдоха ония, които са те пратили тебе, донесоха тяхната храна, евтината, излъсканата, донесоха тяхното злато, многото, лъскавото. Не им стигна да купят всичките най-хубави ниви – забрана издадоха, да не гледаме друга храна освен тяхната, да не вземем да ги изтровим. А пък житото им – купиш му семето, изкласи веднъж, засееш го пак – и в новата пролет нищо не никне. Така било безопасно, разправяха. Елате да купите ново.

Тя го слушала, и само бръчката между веждите й издавала какво се надига отвътре.

– А когато не смогвахме повече тук, опитахме в града, като другите. Градът не ни искаше. Не искаше езика ни – признаваше го уж, но хората се отдръпваха, щом ни чуеха. Нищо – ние научихме езика му, волю-неволю. – Последното казал на конфед’ския, що говорел всеки цивилизован човек. – И се оказа, че пак не ни иска… Не искаше обичаите ни… връстниците на сестра ми започнаха да странят от нея в мига, в който върза коси с лико от върба. Не искаше и уменията ни. Грешно било хората да цериш с древни илачи, можело човек да убиеш – така казваха врачовете ви. Грешно било да им казваш къде да копаят за кладенец – така казваха вододайниците ви. И хвърлиха баща ми в тъмница за едно лято; а той, щом се върна вкъщи, не продума и дума за там, доугасна безмълвно…

Тя го слушала; и сълзите не й пречели, само я разтваряли по-цяла за думите.

– И лицата ни не искаше, вашият град. Виж…

Дей разперил криви пръсти на лява ръка.

– Тук ме ритаха. Тука с нож – посочил лявата буза. – „Махай се, смугъл придошлек“ – отново говорел конфед’ски, в дъщкия тая дума я нямало, – „връщай се в блатото, дето ти е местото!“… И когато умря и сестра ми… радост бе туй, след седмици на бълнуване и огнени гърчове – се върнах. В блатото. С максимум още година живот… Десет години, девета – десет години така.

Помълчал, дълбаел снега с поглед.

– Казвали ли са ти – и тук потръпването едва не хвърлило тялото му обратно в снега – и че крада? Не ония чутовни обири, не… Крада, за да не погина от глад, и заради хората в онова село, дето не дават никой да купува овес или грънци от тях, понеже старейшините им призовавали към война с Конфед’ия…

Гласът му най-сетне секнал, Дей вдигнал глава, видял я. И я гледал ли гледал ли гледал, дордето се побояла да не би да е онемял вовеки (и помислила, че – аха! – в ума й ще проговори). Доближил я тогава, едва уловимо накуцвайки, и попил с показалец влагата по едната й скула.

– Когато ми рече, че си деветият, исках да те погубя, заклевам се в Дей. И щях да сторя нечувано зло… Ала кажи ми – престрашил се и пак се взрял в нея, – що щеше да сториш, ако беше на мен?

В тишината Юна отронила:

– Аз… не зная…

А помислила: „Много по-лошо, приятелю Дей… много по-лошо. Нямаше само ръце и крака да съм чупила; нямаше само с гласа ми да плашат децата…“

Нямало нужда да пита за жените, за старците, за приписваното. Разбрала била. И дори не се разгневила на лъжите, що делят хората на „нас“ и „онези“. В сърцето й имало само мъка, а мъката е врата от гнева.

– Слушай – вдигнала поглед към него, незнайно колко по-късно, и се смутила, че още е там. – …Какво мога да сторя за теб? Миналото не мога да променя; нито ще ми повярват и ще те опростят…

Той се взрял в нея втори път.

– Деца имаш ли?

Този път тръпката едва не разкъсала нея.

– Брат ми е жив още – той свел глава, – и за него крадях…

Тогава видяла, че е по-млад от нея, а изглеждал като света стар, сякаш свят бил понесъл на плещите си.

– Не умее нищо полезно – говорел Дей, – конфед’ски дори не успя да научи… Трудно приказва с другите хора въобще. Ала съм му предал всичко, което назнайвам – и за илачите, и за водата, и…

– Ще го взема… ще се грижа за него.

Дей отстъпил назад, поклонил се сковано и рекъл:

– Аз съм Деян.

– Аз съм Джоан – рекла му, и преметнала ръката му през рамото си, и го повела през преспите, сякаш уж той я водел.

Три дни по-късно стигнали до землянката. Посрещнал ги брат му. “Пей… Пеяне – това е Джоан”. Гостил ги с бульон от корени на неяда – най-вкусното ястие в живота на Юна. Не казвал и дума, само ги гледал с топлите си очи.

– Не… приказва – закашлял се Дей.

На другия ден преминал. Казват, че снегът, под който легнало тялото му, е по-мек на допир и никога не се стапя докрай.

Юна взела Пей със себе си, да се грижи като за свой. С времето го научила на конфед’ската знакова реч и на слушане със сърце… колко му трябвало – нежност, обичане и желание да го разберат. Той пък я учел на древни илачи, вода да открива, да рисува вълшебните дъщки картини. Сякаш Дей живеел чрез двамата; все едно целият дъщки народ оживявал чрез тях. Тя показвала как да вижда нощем през магическите й стъкълца. Той на нея – как да вижда без тях. И сравнявали, и откривали нови неща за света, заедно. Излъгала се била Юна: откриването на Дей не било последната й задача. Имала си задача за доживот – да расте редом до друг.

Пей й станал пръв помощник и най-верен спътник. А ги чакал дълъг път сред света – да се вслушват в шума на дърветата, в песните на делфините, в невъздъхнатите въздишки и неизболяната болка; да се учат как да лекуват, с тревите на дъщите, с бодливите камъни на надийците, с дъха и дланта си по тейтски; да записват преданията и поговорките, приказките и песните, откъдето преминели, да не се изгуби вековната мъдрост безследно; на хората да разказват, големи и малки, за причините, що ги правят различни, и за еднаквото, дето ги свързва; да дадат много надежда, утеха и помирение – безспир себе си да раздават. Благодарни, хората ги нарекли Юна и Пей Меди Атор, що значи „сред людете действащи“.

Разказват, че и днес вървят по света. Ако чуеш песен зад следващия завой, ако зърнеш усмихващ се спътник до пееща спътница, спри и се вгледай: те ли са?

Ще ги познаеш ли, щом ги срещнеш?

Ние, човеците, си правим едни планове. Космосът – съвсем други…

Приятели,

Прочетете тази вчерашна публикация на Николай Теллалов, заедно с коментарите отдолу.

Прочетете двата откъса от “Слънце недосегаемо”, неиздадената четвърта (завършваща) част на цикъла му за змеицата Верена, Радослав и българите-такива-каквито-бихме-могли-да-бъдем.

Ако имате възможност – намерете “Ваяния 2007” (изд. “ЕГИ”) и прочетете още откъси от “Слънцето”.

Питайте всичко, което остава неясно.

И ни кажете:

Как (и дали) да помогнем за издаването на “Слънце недосегаемо”?

Предлагам варианти, които ми хрумват сега – вие със сигурност ще се сетите и други:

• Човешката библиотека го издава и разпространява със собствени средства (…и вие сте ни разпространители, така че не е толкова самотно, колкото може би звучи ;))
• Човешката библиотека го издава на принципа, на който издадохме “Играта” – с предварителни поръчки от читатели; после го разпространяваме заедно
• издава го друго издателство (вече имаме едно, което е принципно съгласно), а Човешката библиотека го разпространява(ме :))
• Ники го пуска като електронна книга; всеки от нас, читателите, му плаща каквато сума прецени, на ръка или онлайн
• такава книга не си заслужава да бъде издадена – освен ако … (тук допълвате вие)
• друго

Аз тъкмо обобщавам отговорите за следващия алманах “ФантАstika”… и чакам новите ви отговори с – ами, нетърпение и копнеж.

Като сме Човешка библиотека, да не би пък да сме си надмогнали напълно човещинката…

Смеейки се ранноутринно,
Кал:)н

…”Бленуващите кристали” са тук!!!

*поемам си дъх*

И ние, техните прещастливи майки и татковци, ви каним на първа среща с тях:

на 21 декември (тази неделя), от 18 до 19:30 часа
в Апартамента (ул. Неофит Рилски 68 – до малките Пет кьошета/пл. Славейков)

Входът е свободен, мястото – наистина уютно, цената на една книжка – 6 лева.

Внимание! Човешката библиотека вече не приема дарения! Ако ви изпълни желание за добри дела и спомоществователствуване…

*развързвам си езика*

вземете повече книги, и сами ги подарете на онези, които ще им се зарадват. (Дааа, Коледа наближава… :D) Можете да си изберете от списъка с наши или посестрими. Само ни предупредете (с имейл или коментар тук) кои книги да ви носим – най-късно утре (петък).

Тези от вас, които вече имат “Кристали” – носете си ги, ще им добавим нещо. 😉

И – Бъдете! Настават времена на промяна, нужни сте ни всичките Човеци…

Калин, Габи, Човешката