Човешката библиотека

1. 419 страница започваше с думи за слугите на Дионис във „Вакханки“ на Еврипид. Хорът на менадите пее орфически текстове:
„О, как обичам на поляната,
когато във бесен свой бяг
дружината леко напред е,
да падна аз уморена,
със свещена небрида облечена.
Към върховете фригийски понесена,
на хищник храната жадувах
и свежата кръв от козел
преследвах по склона на хълма…“
Танцът на менадите по планинските склонове се считал за бягство от бремето на цивилизация в света на нечовешката красота и свобода, на вятъра и звездите.

2. Б искаше да се заяжда. Не харесваше стаята, която деляха със В. Не одобряваше изражението, с което брат ù следеше босите ù стъпала по пода…
„Как беше? Ти идваш от Земята, нали? Там са перели с прах и вода… в някакви глупави машини. А този шкаф е измислен от студенти. Просто струя въздух и отрицателно заредени йони… Какво ще измислим ние, В? Проблеми?!“
– Това наистина не се търпи! Ако ти е забавно, трябва да знаеш, че на мен хич не ми е… Променил си настройките за осветлението – мърмореше момичето, докато подреждаше мръсните дрехи върху активната пластина в почистващия шкаф.
– Знаеш, че се дразня от това, и не преставаш да го правиш – продължи да мърмори Б. – Защо непрекъснато променяш всякакви кодове, пароли и настройки?! Някой ден няма да мога да се прибера. Доскоро дори Г влизаше, без да звъни… Мозъкът ми е претъпкан с букви и цифри! Вече не знам кое за какво е…
– Свърши ли? – иронично подхвърли В и се изпъна в леглото си, с ръце под главата.

3. „И благодаря Ти, Господи, че не си ме направил жена.“ Ама че молитва си имат тия евреи!
Мда… как ли бих се чувствал като жена? Обзалагам се – прескверно. Не можеш да раздрусаш някого, както например моя милост успя. Е, и какво спечелих? Заради едно нищожно спречкване с тоя Б – голям певец, лауреат и прочие – останах без работа. И заточен обратно „там към нас“. Къде остана „шумният град“, както са писали едно време по картичките? Намерих цял вързоп в сандъка на дядо. Дядо ми е бил палавник. През двайсет и шеста година се сгодява за баба ми, двайсет и седма се жени за нея, а чак до трийсет и осма получава картички от някаква Льоля, която, бидейки учителка в затънтено селце, му изразява отдалече светлите си чувства, с примирение завижда на живота му в шумния град и го моли да й праща книги и ноти за китара. Представям си как бедната Льоля свири тъжни романси и гледа през прозореца дали няма да мине пощальонът. А в това време любимият В  танцува по вечеринките с хубавата Г. Ох, ох… И други картички има. И на техните гърбове са татуирани тъжни излияния. Какво толкова са харесвали в дядо ми? Пълничък, веселяк, майстор на танци и малко нещо развейпрах?Защо хубавата Г е отхвърлила заради него разни майори и търговци?

4. За да разхлабим напрежението, нощем обикаляхме с Б по заведенията и се забавлявахме с весели компании. Една вечер бяхме прекалили с алкохола, а в компанията имаше само една мацка, с която не бяхме спали. Предложихме й да я изпратим, тя се съгласи и вече бяхме пред вратата на апартамента й, когато Б поиска целувчица за лека нощ. Точно тъй го каза: „целувчица за лека нощ“. Мадамата отказа, пожела ни лека нощ и се обърна да отключи, а Б изведнъж взе, че я награби изотзад. Тя понечи да изпищи, ама той й запуши устата и ме срита в кокалчетата. Аз веднага разбрах какво трябва да направим – изтръгнах ключовете от ръцете на момичето и отключих вратата. Б внесе вътре ритащата пичка, а аз влязох след него и заключих. Тръшнахме я на леглото, натикахме й един парцал в устата, разкъсахме й дрехите и я почнахме… Много яка пичка беше, направо страшна мадама! На нея също й хареса, спря да се съпротивлява и даже взе да стене, да охка… Абе, купон за всички, дето има една дума. Оставихме я накрая, тръгнахме си и си легнахме уморени да спим, ама каква стана тя? След има-няма два-три часа милицията цъфна на вратата ни и ни арестуваха. Оная да вземе да подаде сигнал за изнасилване! К’во ти изнасилване бе, братоци… пардон, рагаци… Нали я чух как стенеше и охкаше… ама работата се развоня и хоп – осъдиха ни по бързата процедура, без да зачетат германските ни заслуги…

5. Като срещнах погледа й, направо закрещях:
– Така значи, следене, подслушване, информация! Да не си наела частен детектив да ме следи? А ако си наела, защо той не ти е докладвал, че съм резервирал два билета в Бритиш Еъруей за полет от София през Лондон та чак до тук? Или защо преведох 1200 долара на скапания ти братовчед – педерастчето Б, а? И ако още веднъж… – не можах да завърша тирадата си. Явно последната сума стресна В и тя ме блъсна с двете си кльощави ръце в рамената.
– Сядай, садист такъв! Как така си превел 1200 долара на Б? Защо и какви са тези резервации? – явно сумата я беше впечатлила, макар да беше нищо и половина за любимата ми годеница.
– Виж какво – викам, – я се стигни и да поговорим като нормални хора, а не като… Първо питай, а тогава викай и нареждай! Ха де, ха!
– Да, ама ти… ох! – явно бузата й пареше от шамара ми, защото се беше доста позачервила, а май попадението ми беше и към окото – то започна да се подува.
– Ох… – и се разплака. Чак сега. Сви се на канапето и стана съвсем мъничка, а на мене нещо ми дожаля, та седнах до нея и я прегърнах.
– Виж какво, Хъни! Ти непрекъснато се оплакваш и си недоволна от нещо, ама си тук у дома си и наоколо ти е пълно с бащи, майки, братя, снахи, племенници и разни други, които, макар и да не харесваш, са си тук. А аз никого си нямам и съм по-зле от кръгло сираче, при живи родители, и брат, и братовчеди… Мъка ми е, В, и ще се пукна от мъка, а ти знаеш, че аз не обичам да пукам, от мъка най-малко.

6. – Знам да пазя тайна, да не съм малък! Освен това нямам майка.
– Така ли? Значи баща ти ходи по жени?
– Ами, ходи, вкъщи ги води.
– Да, де. А голи снимки, има ли?
– Цял един дебел албум.
– Аха… Искаш ли още въздушна пушка.
– И още как!
– Глей сега. Можем да трампим мадамите за оръжието. Ти ми носиш албума, аз моята си пушка.
Б никак нямаше да хареса идеята. Но не беше нужно да му казвам.
– Кога?
– След два дни съм дежурен отново.
– Добре. Айде.
– Айде.

7. Колко мъка се изисква да отвориш уста…
– Не знам – изпъшка Б. – Не знам дали разбирам. Не знам дали приемам. По дяволите! Одеве говорихме за нефилимите, тия изверги, а сега се оказа… За една нощ сте унищожили… стотици хиляди хора…
– Около три жълти дузини – сурово уточни змеят В. – Малко над сто и седем милиона души. Отвлякохме точно две жълти дузини невръстни атлантчета, които да продължат вида хомо сапиенс.
– Боже!… Но това… е престъпление, В. Геноцид!
– По-лошо. Беше грешка.
> Дълбоко съжаляваме, побратиме – отвори уста и Г.
Б местеше трескаво поглед от единия шаркан към другия.
– Поне… осъзнавате колко… колко ужасно сте постъпили…
– Да, така е. В операцията загина едно дете.

8. – И това ще стане. Ще оздравееш…
– Може би… Или ще умра. Не искам да умирам!
– Няма! – отвърнах, но в топлия ден усетих как кожата ми настръхна. – Когато почнеш да се храниш и теглото ти се нормализира, отново ще започне да ти идва мензисът и ще можеш да забременееш някой ден. Ще си намериш подходящ приятел, ще се ожените… Има ли някого, когото да харесваш?
Едва след като изрекох въпроса, си дадох сметка колко тъпо изказване съм направила. Да харесва някого? Ами че тя не ходеше никъде и не се срещаше с когото и да било. Освен да се влюби в продавача в хранителния магазин, откъдето купува хляб… Аз седях сконфузена, но Б отговори, сякаш всичко е наред:
– Ами не. Разбира се, че не! Мъжете са боклуци! Знаеш ли…? Мислех си… Иска ми се в бъдеще да си направя изкуствено оплождане и да си имам мое собствено дете – само мое си.
– И да го отгледаш без баща?
– За какво му е баща? Сякаш моят направи нещо за мен, когато бях малка. Мотаеше се наоколо и винаги е вършил разни неподходящи работи. Не работеше, караше се с майка ми и я тормозеше за пари. За него най-важното беше аз и братята ми да не му се пречкаме и да харчим, колкото се може по-малко. Не мисля, че липсата му би се усетила. Макар че… Той трябваше да се грижи за нас, да ни пази!
Б силно натърти на последното изречение, като специално подчерта глагола, „пази“. След това се замисли. Сякаш се опитваше да ми каже нещо, но не смееше.

9. – Вече си платих членския внос за месеца. Знаете, че нямам средства. Подписката задължителна ли е?
Смаяна от този въпрос, който никой никога не й е задавал, другарката Б отстъпва крачка назад.
– Ами… Предполагам, че да.
– Предполагате или сте сигурна? Мислех, че членството в Офето е доброволно – казва той, използвайки нарочно съкращението, за да говори като тях.
– Така е – потвърждава Б все по-объркана. – Но си казах, понеже става дума за бащата на нацията…
– Осведомете се, другарко Б. Ако не е задължително, не държа да си дам приноса.
Тя слиза по стълбите съкрушена. За първи път не е изпълнила поръчението. Как ще обясни на следващото събрание на ОФ отговорниците в квартала, че не е събрала една вноска? Как ще се оправдае? Ще я накажат. С какво ли? Въображението и страхът на Б трепват влудено като стрелката на компас, доближен до магнит.

10. Б прекара остатъка от следобеда си приятно; ходи при „мамма“, занесе й подарък, пийнаха по чашка с тъста, подремна докъм три и половина и към четири си тръгна пеша. Зяпаше витрините, добре облечените жени, беше му радостно, топло и леко на душата. Нова година – нов живот! Сети се за В – ще има какво да разправя довечера на жена си. Макар че, като си помислиш, какво смешно има? В е нещастник и Б благородно постъпи, като се направи, че му вярва. Бедният В! Навярно наистина работеше в болница, я като санитар, я като товарач в кухнята. Как ли живее, къде спи? Ако не беше онази болест, от В сигурно щеше да излезе нещо. Сто на сто. Е, едва ли щеше да завърши консерватория като Б. С чинел! Но поне не му липсваше желание да учи. И фантазия, каза си с тъга той. Фантазия. Неговото беше истинско нещастие!

11. „Времето никога не се обърква самò, най-напред се объркват нещата в него. Начевайки втората част от животоописанието на моя герой, аз съм изпълнен както с задоволство от постигнатото в предишния роман, така и с напрежение, закономерно обусловено от тежестта на задачата, с която недотам силните ми рамене, рамене в напреднала възраст, рамене във влошено здраве, се осмелиха да се нагърбят. Задача, чието правилно изпълнение, без излишна скромност, смея да се надявам, би дало нов ход на Всемирната история. Задача, която може най-правилно да бъде формулирана ето така: Даване на читателя на ясно и осъществимо предписание за постигане на Свръхчовека.“
Още щом прочете първото изречение, Б почувства, че нещо с тази книга съвсем не е окей. Загледа се през прозореца на купето в пасторалния пейзаж, шеметно отсвистяващ встрани на свръхзвуковия влак.

Приятели 🙂

Тъй като следващата седмица се задават празници, няма да насрочваме мини-работилници за нея. Вие обаче продължавайте да пращате текстове за участие (припомнете си условията) – и да следите този блог за новости.

Ако сте изтървали вчерашната работилница *заканително размахване на пръст :D* – запишете се наново.

Оттук нататък ще се стараем да правим работилниците “тематични”: отделно за проза, отделно за поезия, отделно за сценарии и пиеси, и така.

До среща!
К)

1. Оказа се също, че лицето му, което Б, коленичила в топлата вода, държеше сега в шепите си, изобщо не беше наядено от морската гад, както изглежда не беше наръфана и останалата част от тялото му. Една определена част от него дори весело подаде спаруженото си от солта хоботче на повърхността, сякаш за да поздрави най-красивата двайсет и девет годишна жена, раждала се някога в която и да е Вселена.
– Щеше ли да ни предадеш, В? Щеше ли? Щеше ли да му кажеш как да се добере до нас?
– Нали не ви предадох, Б?
– Не ни, но както изглежда, беше на косъм. (…) А защо нямаше да ни предадеш, В, за да се правиш на голям мъж ли? Само и само за да не се поддадеш на страха, щеше да ни пазиш докрай, така ли? Самоцелна някаква смелост, смелост заради самата смелост, която в крайна сметка ти коства живота?
– Страхът няма нищо общо, Б. Нямаше да те предам, просто защото те обичам.
И тогава Б му се усмихна широко и гушна мократа му глава в ослепителния си скут…

2. Нахлупи си едно обрулено бомбе и в началото на лятото се добра през тълпата до някаква влажна и студена изба, където продаваха вино и други напитки. „Вие от погребението ли сте? – попита млада келнерка, почти момиче, но с уверен и предразполагащ вид. – Пийнете, защото нямате много време…“. „Така ли?“ – многозначително се позаинтересува той, разкопча потната й блузка и я притегли след себе си в склада. Там те се въргаляха сред лимонадени шишета направо върху дъските с дъх на подово масло и мерудия. Гредоредът се тресеше от гласовете на пияниците и той разтваряше момичето като полска трева. После й чете стихове, от които тя нищо не разбра, или поне не го показа. Беше ги купил някъде по пътя, в някоя от ония неочаквани книжарнички, за да си поплачат и двамата, може би, обещавайки й, че никога, никога няма да я напусне! Но на сутринта, вече изтрезнял, сложи няколко бутилки в джобовете си и като истински мъж се измъкна на пръсти и се спусна да догони шествието с едно такси, което хвана пред Халите. „Всички сте един дол дренки“ – спомни си думите й в таксито, ръцете й, притискащи раздраните дрехи, но се засмя и, отдалечавайки се в бъдещето, се почувства животински гладен, млад и силен…

3. – От него, от проклетия ми брат научих за… за таковата… отношенията между мъжете и жените. Той беше на петнайсет-шестнайсет и водеше тъпите си, пияни и пропаднали приятели вкъщи. Никой не ми обръщаше внимание и си говореха. Обсъждаха момичета и… части от тялото им и… нещата, които искат да правят с тях… Звучеше толкова грозно! Разбрах, че тези неща са гадни, и си припомних приятеля на мама… И тогава…
Тя закърши ръце, а след това внезапно замахна и с рязък жест помете чинията, в която беше наредила стройна редица от залъчета.
(…)
Беше достатъчно да затворя очи и виждах брат й заедно с компанията му – младежи, в чиито глави се върти една мисъл и могат да я изразят единствено по най-грубия възможен начин. Почти долових миризмата на пот, бира и евтин одеколон. Представих си пренебрежителния тон. Думите отекнаха в съзнанието ми – думи, които са създадени, за да бъдат обидни за жените и да ги принизят. Думи, които не бих желала да повторя. Някои мъже сякаш изпитват потребност да се изразяват за момичетата като за предмет, задоволяващ сексуални фантазии. Свеждат ги до няколко части от тялото им и изискват да получат единствено удоволствие. Не всички са такива, но откъде можеше Б да знае това. Тя се беше отвратила веднъж завинаги. Беше слушала приказки за груб секс и мислеше, че това е любовта…

4. Една вечер – защото Б не се страхувала от древните суеверия и се оглеждала в огледалото на тъмно – то й проговорило. Какво точно й е казало, не се знае, но тя решила, че това ще бъде нощта. Измила внимателно огненочервените си коси със специална настройка от коприва, липови кори и зехтин. Не сплела гривата си, а оставила къдриците свободни и закачливи. Докато се възхищавала на водопада върху почти бялата си кожа, измила подмишниците си. После с много вода и пъргави пръсти се опитала да угаси огъня между краката си. Безуспешно. Само В можел да го угаси и тя се подготвяла за него. Леко почервенила със стрит кармин зърната на гърдите си лисички. Натрила цялото си тяло първо с палмово масло, а после с ароматен талк, за да не се плъзга като пъстърва на кукичка в задушната нощ, когато я пожелае любимия. Нагледала започнала да оглежда бедния си, все още детски гардероб. Все пак и в него имало проблясъци. Кое да съблече за любимия? Нощничката от избелен фин лен, поръбена с фина дантела? Шемизетата от сатен, обточена с ширит от пресукана коприна? Изглежда, че огледалото пак й прошепнало нещо, защото тя излязла навън гола, като не броим обгръщащото я виене на монахините – тях тя прогонила с нокти, и медальона с родовия герб, който заради изобразения на него дракон, заобиколен от грифони, приемала за вълшебен амулет. А може и да е бил такъв – как иначе замълвяват огледалата? Пък и само най-вещите магьосници знаят защо и кога някои предмети придобиват по-особени свойства, такива, за които човеците ще има да се чудят и да не намират обяснение. Б се покатерила като котка на покрива и даже, както твърдели по-късно (вече като вдъхващи уважение перачки и домакини, ковачи и обущари, сред тях и единственият в историята на Острова наемен войник) децата от сиропиталището, с едната си ръка – лявата – се издърпвала за косата. Магията ли вилнеела тази нощ, лудостта ли? На покрива, както всеки път, когато луната се зъбела, танцувала Г. Къде бил В по това време? Разбира се – на своя прозорец, където бягал от отеснелия си свят и очаквал самума, за да се поблъскат гърди в гърди, по мъжки. Б блъснала Г и онази се стоварила като стон на погребение върху каменния плочник на двора. Малката гръцка принцеса от германски произход изобщо не погледнала надолу, не погледнал и В – резултатът от подобен полет му бил ясен, а развълнуван, заинтригуван и определено възбуден, си завил в парче вестник малко гръсти, запалил и се втренчил в странния танц на Б. Тя сякаш държала луната в изпънатите си към небето ръце. Извивала се, въртяла таза си, червените косми по тялото й блестели, поръсени от лунен прах, а тя непрекъснато увеличавала ритъма, за да избяга от онзи на поетата от забрадените погребална песен. В се засилил и прескочил на покрива отсреща. Фасът полетял към плочника долу, някой от струпалото се множество изврещял, а след няколко мига тялото на Б онези три капки кръв, които се дават в жертва веднъж.
На другия ден двамата напуснали сиропиталището. Ръка за ръка. Не взели нищичко от мизерните си притежания, за да не отнесат някоя лоша съдба от отеснелия им свят. Но не знаели, че има багаж, който се носи в сърцето… Заселили се на десетина минути път пеша от Сминдоло – в една изоставена вятърна мелница, крилете на която отдавна ги нямало, но била от градеж, който си плаче за векове живот.
В искал да отведе до олтара своята Б.
Тя пък го водела с едно убийство.

5. Този път грешки нямаше, но аз не можах да разгледам спалнята, а само се запознах с качествата на водното легло, в което Б ме замъкна, без много да се церемони. Преливащ от щастие, дадох пълна газ и мисля, че проведох акцията успешно, защото моята любов спа като заклана до обяда на следващия ден. После започна да се разхожда из апартамента напълно гола и да телефонира в службата, че е нещо болна и ще отсъства за два-три дни.
То не е хубаво да разправям за качествата на тази жена, която и до ден днешен дълбоко уважавам. Но всичко, което е минало досега през ръцете ми, „ряпа да яде“, както се казва. Така след три нощи и два пълни дни аз не можеш да ходя от изтощение и, което е по-лошото, бях истински и дълбоко влюбен.
– Миличко – загука Б, докато се обличаше за работа. – Ей ти ключа за апартамента. Почивай си, в хладилника май остана нещо… Но внимавай с мацките, защото съм страшно ревнива и ще ти изпия кръвчицата…

6. Някой ми лази по гърба и ми дърпа ухото. Б:
– Ще се видим ли довечера? След девет – вкъщи.
Ясно и просто. За Б съществуват едни-единствени отношения мъж-жена. Харесват се – спят заедно. Не се харесват – не спят. Разговори? Че с мъж какво да говориш? Той не разбира от моди. Клюки? А, не! Всеки да живее, както ще, не ме интересуват. Бъдеще? Друг път ще мислим. Дай сега да се налюбим и да ни е хубаво. Хлътнал си по някоя? Ти си луд. Жените, както и мъжете, са за еднократна употреба. Е, ако ти е добре с мен, може и друг път, но без ангажимент.

7. Нищо не мога да си представя за любовта между майка ми и баща ми: за първите мигове, когато се забелязват, когато околният свят изчезва и душите се поглъщат. За първите им нежни или страстни целувки, разходките им, хванати за ръка или прегърнати, купоните, тайните им любовни игри, първия им пикник на Витоша, първото им пътуване с нощен влак до морето. Целия този път на любовта, нейната устременост и изобретателност, магистралите и заобиколните отсечки, които водят до зараждането на родителската двойка, не съм способна да го измисля.
Невъзможно ми е да си представя нещо интимно, когато разположа хронологично тяхната среща, през пролетта на 1964-а. В този свят интимното се смяташе за престъпление, лирическите произведения бяха забранени, авторите им преследвани. Цели полета от литературата бяха зачеркнати, защото възпяваха индивида, неговите желания, съмнения и противоречия. Любовта – срамна останка от похотливия капитализъм – беше сведена до почтено ръкостискане между герои и героини в безбройните съветски филми, които разказваха сталинградската битка или борбата срещу кулаците. Но нежните чувства, разкъсващите страсти, отчаянието на ревността, благородната и сложна трайна любов бяха забранени.
Местната или вносната кинематографична продукция се гледаше под лупа от комисии на сиви номенклатурчици, дърти и похотливи, които старателно премахваха и най-беглия кадър от разголена женска гръд. Понякога сцените бяха орязани така грубо, че обърканият, свит в тъмната зала зрител се опитваше дълго да разбере развитието на интригата – а бе се учил в продължение на години да я възстановява от разпокъсани и непълни елементи.
Липсващите сцени запълвахме с някаква разюздана, животинска, свръхчовешка еротика, която дори не можехме да си представим, тъй като бяхме невежи за тялото и неговите удоволствия. След падането на режима, водена от любопитството си да открия „избраните откъси“ на цензурите, изгледах отново някои оригинални версии. Кадрите показваха обикновена чувственост, детински невинна в сравнение с порнографията, която нахлу след падането на комунизма.
Само те гледаха тези сцени, толкова опасни за пролетарския дух, само те имаха достъп до тях. Тези тлъсти бюрократи, зализали пет сиви косъма върху плешивото си теме, си наместваха щръкналия член в панталона, вторачени в еротичните сцени; същите те изпращаха в трудововъзпитателните лагери момичетата, дръзнали да сложат минижуп. Тези покварени номенклатурчици, които си поръчваха проститутки в хотелските стаи с меки килими (това го научихме след падането на режима), насаждаха сред обществото крайна свенливост и срам от чувствата и така задушиха тяхното изразяване. Принуден да обича в мълчание, страх и срам, социалистическият човек се отучи да обича. Загуби сексуалната си идентичност, скрита под унифицираните работнически дрехи.
През комунизма, когато се споменеше думата „любов“, се говореше за „отклонения“ или за „леки нрави“. „Битово-морално разложение“, това пишеха другарите в личните характеристики на момичетата от буржоазни семейства. Този документ, своеобразна биография на политическата благонадеждност, съставена от многобройните обществени организации за индивидуален контрол, ни преследваше навсякъде: изискваха я от учебните заведения, от държавните учреждения и предприятия, а тя набъбваше с годините. Забележката „битово-морално разложение“ препречваше пътя към порядъчен живот.
Защо не пишеха направо „момиче от буржоазно семейство“, а се нуждаеха да прибягват до сексуалната поквара? Защото бяха фини психолози и познаваха слабостите на човешкия дух.

8. – Хайде да отидем в мегаклуба – спонтанно предложи Б.
– Защо не? В ме викаше там преди час. Тъкмо ще планираме следващия „купон“. Като се махнем от Академията, всичкото време на света ще е наше! – Г се усмихна кисело.
– Знам, че това не е важно, но искам да ти кажа… – Б поруменя, но продължи. – Благодаря ти, че ме повика тази вечер, Г.
– Аз ти благодаря, че дойде. – Той сведе поглед и тръгна по коридора, който щеше да ги отведе до въздушния ескалатор към мегаклуба. – Не исках да се видя с някой, който ще ми дрънка глупости… „Всичко ще се оправи.“ „Не е свършил светът.“ Такива ги слушам вече цял месец и все още ме вбесяват всеки път, когато някой ми ги пробута. Все пак само ние ще напуснем Академията! Макар че за теб все още има шанс, ако си оправиш успеха…
– Не! – изплашено извика Б. – За нищо на света не бих останала тук!
От кръглите ù тъмни очи изплува паника, а сърцето на Г се сви като юмрук. Той стисна рамото ù и каза тихо:
– Ще се оправим… обещавам!
Усети горещина около шията си и побърза да разкопчее яката на униформата.
Б се умълча. Свободно разпуснатата ù коса почти скриваше лицето, но това, което се виждаше от него, сивееше от тревога. Г изведнъж се почувства привлечен от уязвимостта ù. Прииска му се да зарови пръсти в косите ù и с този единствен жест да прекърши всяко страдание.
– Б… – Той ù подаде ръка и се усмихна гузно.
– Да. – Тя стисна пръстите му и топлината от дланта ù се разля по тях. Втурна се през вените му и се взриви в стомаха.
– Ето че открих и една добра страна. – Г пое дъх и успя да задържи погледа си на лицето ù. – Младежката организация, която ще се появи на следващите избори, няма да е чисто студентска. Ние двамата ще представляваме трошачите. Можем да убедим и някои от тях да се включат!
Б потопи поглед в синевата на очите му.
– Ще ми позволиш ли да те целуна?
Г я дръпна към себе си, впи светкавично устни в нейните, а когато я пусна, отговори развеселено:
– Не се пита за такива неща.

9. Б се сниши в листата на лилиите и подгони изквакало от уплаха нещо. Опита се да го хване… Проклетото жабче скочи не натам, накъдето в крайна сметка му трябваше да отиде… Той обаче тръгна крадешком, все едно го виждаше на друго място…
…и се втурна право към камъшите, за да събори непознатото същество, да осуети възможното му бягство!…
Дъното пропадна под него и Б като оръдейно гюле бухна в дълбокото пред самите тръстики. Шумният воден фонтан вдигна от тръстиките ято птици. Но през мощния плясък и крясък той дочу тихо, сребристо чисто кикотене.
Смееше се самодива.
Тя изплува пред носа му, докато той плюеше попадналите в устата му водорасли. Девойката изви гъвкаво мокро тяло. Сякаш светкавица блесна пред мъжките очи – видя съвсем човешки форми, бледа, като че прозирна кожа… Дъхът му секна от клъбцата на стегнатите гърди. Под тях, между изпъкналите ребра, тъмнееха хрилни процепи. Мярна се плоско коремче, съвсем човешки пъп, светъл пух по слабините. Стори му се, че под коленете, отстрани по пищяла до глезените, речната самодива има къси рибешки перки.
Русалката се гмурна гладко по гръб, а под петите ù пръсна вода – право в лицето на Б.
Засрамен и смутен, той задраска към брега, където тичешком събра вещите си. Заоблича се трескаво, борейки се с лепнещите по тялото му дрехи.
Откъм тръстиките отново екна смях. Но сега някак тъжно.
Приклекнал на едно коляно, Б сплиташе ремъците на чизмите и тръскаше мокра глава. От брадата му капеше вода.
Тя се появи – тихо и неусетно – на няколко крачки от него. Той я разпозна.
Беше момичето от единайсета дружина. Нямаше ризница, но бе в същата дълга рокля, която в тоя нощен час изглеждаща гранатово черна. Този път не криеше лицето си.
В някаква моментна игра на въображението, провокирана от здрача, Б съзря в чертите ù прилика с В. Той даже пристъпи към нея… но спря. Не, самодивата нямаше нищо общо с милото му драконче. Може би само големината на очите.
Спомни си, че русалските очи, поне у това момиче, са тъмнозелени.
През рамото ù бе преметнат калъф с чудновато извити рамене на самодивски двутетивен лък. В свободно отпуснатата ù ръка се поклащаше украсен с мъниста колчан.
Девойката мълчеше. Дори не се усмихваше по присъщия си закачлив и фин начин. Но от нея определено се носеше призивен аромат.
– Съжалявам – рече ù Б, без да иска на български. – Бях много груб миналата седмица. Аз такова… Много си хубава, обаче… Не, наистина. Направо си мечта, ама… не съвсем моя…
Самодивата наклони глава настрани и продължи да го гледа без звук, без удивление.
– Ми… по-добре е да си тръгвам. Не ми се сърди… Чао.
Той притеснено се оттегли заднешком, полута се, докато намери пътеката, и без повече да се бави, тръгна към Лагера. Чудеше се дали отхвърлената отново русалка няма да му пусне стрела в гърба.

10. Когато Б усети желание мъжът да я погледне, се засрами. Самотата имаше навика да прави хората зависими от чуждото внимание. Но самота ли бе, когато ние сме я потърсили? Може би само във физическия смисъл? Защото в единия случай бе жалка, а в другия тъжна и възраждаща. Б харесваше да чува мислите си в пристана на тишината. Дори нарочно избягваше шумните компании, в които изпъкваше неспособността й да се забавлява по общоприетия начин. Тя все бе различната и винаги забелязваната, но когато нямаше други, това не личеше.
Тежестта в гърдите й отслабваше и намаляваше белега на разочарованието. Може би от поредната изгубена илюзия. Времето ще го измие. Проблемът обаче бе, че Б все по-трудно вярваше в началото…
Когато се запозна с В, той изглеждаше човек, с когото може да живее. Докато не знаеше нищо за него, реши, че отговаря на повечето й критерии. Тогава още вярваше, че нещата в живота имат определен ред, за да стигнеш накъдето си тръгнал. И тя го следваше. Опознаването и сближаването с В трябваше да е задължителна част от него. А днес може би най-сетне бе пораснала, щом я опари страхът, че планът е бил грешка. Че единственият ред съществуваше само в главата й. И колкото пъти го пренареждаше, той оставаше правилен.
С времето Б и В се разпознаха в детайлите, а ежедневието се просмука в навиците. И прашинка по прашинка те разядоха грижливо построения макет на бъдещето. Магията неусетно се изгуби в дните, месеците, досадните привички и чорапите, заучените фрази, повтаряните наставления. И любовта към образите на въображението се разложи в реалността.
Връзката им стигна до момент, когато всичко в него я дразнеше до степен, в която единствено се опитваше да го избегне.
Той не й липсваше. Само изгубената илюзия за вечна взаимност. Защото този път осъзна нейната абсолютна невъзможност. Но възраждащия трепет бе мимолетен. Затова трябва да се ползва мъдро, пестеливо и никога да не се впримчва в човешката нужда за вечност.
Хората много искат да вярват, че любовта и копнежът не са подвластни на времето, но исканията не променят фактите.

11. Б се прозина и разпери мускулестите си ръце, при което всяка от дланите му срещна непреодолимото препятствие на млада женска гръд. В същия миг нежните създания, полегнали от двете му страни, измъркаха изкусително и той отвори очи.
Октомврийското слънце обсипваше с позлата плътните завеси на спалнята му, гледаща към полите на Витоша, и сякаш му нашепваше обещания за един чудесен ден.
Ох… дали?
Б се обърна надясно и погледът му сканира пищните бакъреночервени къдрици, разстлани върху възглавницата, чипото носле, плътните устни, изваяните рамене и налетия бюст, където си почиваше ръката му. Сетне се завъртя наляво и зърна сребристоруси кичури, ангелско личице и нежно като перце тяло, до чиито едва напъпили гърди се докосваше другата му ръка. Контекст, в който всеки хетеросексуален мъж в разцвета на силите си би искал да се събуди.
Как ли се казваха? Магдалена и Ирина?
Александра и Даниела?
А може би Силвия и Гергана?
Нямаше никаква представа.
Със сигурност не се казваха Гошо и Младен.

Приятели 🙂

Припомняме, че следващата младежка писателска мини-работилница е в събота, 1 май, от 18 до 20 часа на ул. „Ангиста“ 8 (София). В нея ще участват Десислава Темелкова с разказа „Цена“, Дина Сиракова с откъс от романа „Хамеликс“ и Крис Гачев с откъс от „Грешник“. Водещи ще бъдат Калин Ненов и Димитър Манолов.

Ако има поне двама желаещи (но не повече от трима – иначе не можем да ви обърнем достатъчно внимание 🙂 ) – ще проведем още една мини-работилница в неделя, 2 май, в същите часове и на същото място. За целта моля да ни пишете (тук или на мейла) най-късно до събота. Припомнете си условията.

Ако искате само да слушате – добре сте ни дошли още в събота.

До среща!
К)

1. Погледите на Б, В и Г бяха приковани в умиращия Д, който обаче явно изобщо не се притесняваше от това.
– Това на нищо не прилича! Ще се оплача на Е! – нареждаше ядно той. – Уж щяхте само да ме дърпате за хобота, пък накрая свърших с куршум в черепа! Как ще ходя сега с тая дупка в тиквоча, а? Все едно на челото ми да пише, че съм гърмян? Че това ще ми съсипе бизнеса! Мислите ли, че клиентите ми ще останат при мен? Ма много ясно, че няма да останат! Всеки ще си каже: „Охо, тоя са го гърмяли, значи не му е чиста работатата… Я да си намерим друг човек, че току-виж опаткали Д и ни завлекли с две-три милиончета…“
В този миг милостивата съдба най-накрая сложи край на предсмъртните мъки на Д и той напусна този свят насред разпаления си монолог пред три мутри (едната от които бивш попфолк изпълнител) и един окабелител (с голямо бъдеще в занаята). Е, монологът му не можеше да се сравнява с този на Хамлет, ала от друга страна беше къде-къде по-реалистичен.

2. „Всеки трябва да живее дълго, но никой не бива да бъде стар.“ Оскар Уайлд отива по-далече: „Любимците на боговете с годините стават все по-млади.“ Оскар Уайлд. Само с деветнайсет години по-млад от Б. Съвременници. Какво е било това време, та е създало такива съвременници? Гарибалди, Бисмарк, Достоевски, Толстой, Дизраели, Зола, Дюма, Ибсен, Вагенр, Лист, Верди, Менделеев, Жул Верн, Дега, Реноар… Ако биха могли да се съберат заедно…
А може би някой от тях е чул, че виенският вестник „Neue Freie Presse” е писал за обесването на някакъв си Б и за обир в Арабаконак, извършен от руски и панславистически агенти, и за заловените архиви на Б, същите онези, които В скрил в сръбското посолство в Букурещ, а турски агенти ги получили чрез подкуп? И е обърнал внимание толкова, колкото аз на съобщенията за безредици из Африка и че били застреляни двайсет души.
Понякога ми идва наум: моят любим съвременник, човекът, който ще ме разбере напълно, може би живее в Сидни или умира от глад някъде в щата Пенджаб?
А пък жената, с която бих искал да свърша дните си – моят двойник по ум и дух, моята Принцеса, моята велика любов, се намира през девет земи в десета и от нея ми е останала една глупава записка в едно глупаво тефтерче.
Защо я помня? Защо сънувам уличка край стара черква и жена в бяло, която отминава без да ме види?
Ако ти, В, начаса не скочиш от леглото, ще те накарам да изхвърлиш сметта, да нахраниш котарака на Г, да опържиш…
А, не, ставам, ставам.

3. В малкото си свободни моменти Б беше доста отнесен и необщителен и макар видимо да се радваше на посещенията на В, не успяваше да му обърне кой знае какво внимание. В сметна за подходящо да му спести разкритията за наличието на друг, отвратителен Б в едно шлякано паралелно измерение. Не виждаше причина да го притеснява, при това именно сега. Не така обаче стояха нещата с Г. С нея героят ни прекарваше всеки път все повече време, доколкото, разбира се, приличието и моралът на епохата, в която се срещаха, позволяваха това по отношение на двама неженени и несгодени млади човека. На нея В сподели всичко относно шлякания Б, при това, не на части и постепенно, а наведнъж, цялото накуп, както му беше стоварено на самия него от немилостивите обстоятелства. Г прояви почти пълно разбиране спрямо описаните събития, като се въздържа да приеме единствено съществуването на интелигентни газообразни форми на живот, но тази нейна сдържаност се дължеше не толкова на дълбоката й привързаност към източноправославната традиция, а най-вече на факта, че бе отрасла в епоха, в която научната фантастика все още не бе дала своя принос в развитието на човешкото въображение.

4. – Не мога! – A се облегна на стената. Главата му се удари в ръба на илюминатора. Заболя го, но не се ядоса. Опитваше се да пренебрегне болката и всяко чувство. Ако отидеше на свиждане на Б, можеха да побъбрят, но какво щяха да си кажат?…
„Трябваше да те следя.“
„Знам, но винаги можеше да измислиш нещо.“
„Можех да измисля нещо… Да замажа положението. Идиот съм! Не исках да замазвам. Исках да им го начукам… с истински. И написах, че си най-големият! Най-добър пилот за курса, отличен ученик, студент с принципи и морал… Ха, на кой му пука за някакъв морал?“
„Добре, A, както кажеш.“
„Какво да кажа? К’во да кажа?“
A се откъсна от стената и тръгна решително към стаята на В. Искаше да говори и мисли за друго. Да спре да си внушава, че не може да се справи навсякъде, че не може да оцелее тук. Знаеше, че може. След ден-два проблемът щеше да избледнее и A не само нямаше да се разстройва от него, ами щеше и да го обърне на майтап. Можеше да изчезне още тази вечер. След втората чашка…
„Идиот съм!“

5. – Б, археолог.
Тя подаде ръка на господина с изпъкнали лупи на очилата, които придаваха неестествена големина на очите му, но не променяха благия израз. Челото му се сбърчи, издавайки напрежение. А венецът коса на темето му се раздвижи.
– Доктор В – заяви той. – Работя като историк в Боде Музей, в Берлин.
– Каква е специалността ви?
– Ранно християнство и византийски период. А вашата?
– Влекат ме теми за тракийската археология и орфизма.
Докторът замълча за секунди, после възкликна заинтересуван:
– О, виж ти!
В този момент непознатията мъж с татуировката се върна на масата и седна до Б. Тя усети мириса му, но не се обърна. Не искаше да покаже, че е разбрала за присъствието му.
– Запознат ли сте с темата?
– Частично… Дори днес имах малък досег с нея…
– Какво имате предвид? Нещо за изложбата?
– Може да се каже…. Един от най-дискутираните артефакти с образа на Орфей, но… Не е редно да говоря за това. По какъв повод сте тук – разкопки или конференцията?
– Конференцията. Събирам материали за документалната си книга.
– О! – възкликна той почти разочаровано. – Изглеждате млада и хубава жена.
– Не е ли редно младите жени да пишат?
– Случва се рядко…

6. – Говорих с Б! Обади ми се по телефона вчера, цял ден се опитвам да се свържа с теб, за да ти разкажа.
– И какво?
– Връща се в началото на октомври. Ще показва много снимки и обеща, че ще ми донесе някаква изненада.
– Страхотно.
– Има нещо още по-хубаво! Той не ме е забравил и каза, че непрекъснато си е мислел за мен. Нарече ме „моето момиче“. Никой никога не ме е наричал така – не можах да спя от вълнение, че най-сетне ми се случва.
– Тогава приготви се за още много безсънни нощи, защото тепърва предстои да ти се случват всякакви подобни неща – засмях се аз.

7. Печалбите на баща ми едва успяваха да покрият разходите по поддръжката на таксито. Вече имаше ток, но не можехме да си плащаме сметката. Започнахме да се храним оскъдно. Разделяхме пилето, както правеха Б и В в зората на комунизма: една част за супа, друга за каша. Имахме хиляди рецепти за ястия от картофи. Майки ми постоянно се извиняваше, че ни готви ястия като за бедни.
Дълбоко объркване обзе родителите ми. Цял живот бяха мразили комунистическия режим, бяха се надявали един ден да падне. Познаваха само него. В неговия терор бяха преминали най-хубавите им години. Гледаха безпомощно как се разпада декорът на комунистическата трагикомедия, за чието изфабрикуване и те бяха допринесли. В известен смисъл страдаха. Свободата, за която имаха кристално чиста, романтична представа, им се разкри дива и жестока. Поколението на четирийсет- и петдесетгодишните още не беше на възраст за пенсия, но не им оставаше много време да се нагодят. Някои се адаптираха, повечето останаха извън играта. За две години родителите ми сякаш се смалиха, помръкнаха и напълняха. Нещо като разгром се четеше по лицата им.

8. – За какво да идвам, мамо? Всеки път ме бърка с друг. Няма смисъл…
Б изпъшка в слушалката и се отпусна тежко назад. Захвърли бележника на бюрото, затвори очи: „Сто и петдесет, още триста на В, двеста – ремонт“.
– Как така, ти си й внук!
– Да – въздъхна той. Колко добре познаваше властта на този горчив контраалт. „Дотук – деветстотин.“ – Ти как си?
– Не питай!
– Татко?
– Направи й стол. С дупка. За гърнето.
– Сама се обслужва? – учуди се той.
– Ох! Аз й помагам…
– Последния път изглеждаше много зле.
– Оттогава много се е променила… – колебливо каза тя.
Б долови първите нотки на раздразнение в гласа на майка си. Пръстите му неволно се свиха върху слушалката, за да не затреперят.
– В какъв смисъл?
– Имам чувството, че се е подмладила. След твоето посещение.

9. Онези четири месеца между покера в Монте Карло и последната нощ в парижкия „Риц“ бяха най-прекрасните в живота ми. Въпреки че беше зима, а този сезон ме съсипва.
Спомням си как една привечер, в Царските часове, когато небесата са в най-сивото на Утрильо, Б поиска да й обясня любовта. Не можех, не исках да дефинирам онова, което ме прави щастлив. Суеверие някакво… Но след това – и по време на вечерята в Синия салон на къщата, и на полета до София, и на премиерата в Народния театър, и по пътя обратно, и докато притисках топлото й, сънуващо тяло в леглото – търсех възможните назовавания на любовта. „Тя е отвъдност тук, канава на реалността, преобразувател на време в пространство и на пространство във време. Всяка любов е еднократна и окончателна – точно като смъртта.“ Това съм записал.

10. В началото на лятото на 1994 година Б ми се обади внезапно по телефона от Ню Йорк. Събуди ме точно в полунощ, та сънен не можах да реагирам на тази изненада. Но и той бе нещо много разтревожен и започна направо:
– Да, да, батко, всичко е окей, тоест всичко беше така, но с мене се случи нещо много лошо. Значи, открих си случайно на другия тестис бучка колкото лешник. Не, нищо не ме боли, но я напипах и веднага хукнах по доктори. Те се опулиха, като разбраха за моя рак, за операцията и химията, която ми правихте. Казаха, че сега това е същата работа и искат спешно подробно описание за това кое, кога и как е било. Та те моля, прати ми веднага всички документи, ти знаеш кое ще трябва. Това е, такъв ми бил късметът! Сега ще ми отрежат и другото яйце, направо ми го казаха. Тъкмо си оправих живота, след толкова мъки, и ето какво стана…

11. – И това не е всичко. Миналата седмица ме попита колко е дълга една паста за зъби. Викам му, колкото тубичката, скъпи. А той много важно ми отговаря: неее, мамо, не позна! Дълга е колкото от банята, та чак до средата на хола…
Слушалката бълбукаше и цвилеше. Б с удоволствие продължи, напушена и тя от смях:
– Изстискал е пастата, за да види колко е ДЪЛГА! Това момче направо ще ме умори!
– Б… ох… престани! Ще се напишкам! – тъничко молеше за пощада В от другия край на ужасно дългата телефонна линия. През девет планини, поля и реки, та чак… в друго кралство.
В малко се укроти и рече, преди да прекъсне:
– Хайде, аз да затварям вече, понеже сметките никак не са за подценяване. Ох, ще има да разказвам на Г какви ги мъдри Д!… Дочуване, скъпа. Целуни го тоз калпазанчо от мен!
За последно от слушалката се дочу нов изблик на кикот…

Приятели 🙂

с подкрепата на:

организира:

Кой може да участва?

Всеки добротворец на възраст до 25 години, готов да сподели своите незабравими доброволчески мигове, които са го променили или са предизвикали у него бурни емоции, заслужаващи да бъдат разказани.

С какво?

Всеки участник може да изпрати на адрес ngdekcharity -в- abv.bg творби с обем до 6 листа А4 без ограничения във формата (от проза и поезия до хумористични разкази или пътеписи – всичко е позволено!), като единственото задължително условие е текстът по своеобразен начин да описва доброволческия опит на участника.

В едно произведение могат да бъдат описани повече от една любими ситуации на участника. Поощряваме и изпращането на снимков материал, но неизпратилите такъв няма да бъдат ощетявани при оценяването на творбите.

Изпратените творби трябва да са авторски.

В конкурса се допуска участието и на доброволци от чуждестранен произход с условие текстът да е написан на английски език и да представя доброволческия опит на участника на територията на Република България.

Докога?

25 МАЙ 2010 г.

Защо правим това?

• за да насърчим развитието на доброволческия опит;
• за да поощрим литературното изразяване;
• за да се опитаме да повишим активността сред младежите;
• за да насърчим сътрудничеството в младежката сфера и да допринесем за развитието на системите за подкрепа на младежки дейности и гражданските организациии, работещи с доброволци в сферата на младежките дейности;
• резултатите от конкурса ще се използват за популяризиране на доброволческите практики и активизма сред младежите;
• организаторите на конкурса ще изготвят обобщен документ за изводите и впечатленията, които могат да се направят за състоянието на доброволчеството според самите участници и степента на интересите на младите спрямо различните видове доброволчески практики въз основа на предоставените текстове.

Награден фонд:

• всеки участник ще получи сертификат за участие;
• всички изявени участници, които членовете на журито от Човешката библиотека изберат, ще получат книга по избор;
• трима от най-интригуващо изявилите се ще получат творчески комплекти, предоставени от Магазин за художествени материали “Импресия”;
• всички, които ни впечатлят достатъчно, ще получат безплатни билети за театър, предоставени от театър “Възраждане”;
• всички участвали ще получат творчески комплекти “Направи си сам!”, предоставени от Детско арт студио “НИК”, с които да изработят сами различни готини и забавни предмети като хекове, гривни и пр.;
• петима от вас ще получат специално изработените от ShakerADV за целите на дружеството ни комплекти шапка и тениска с рекламни надписи “Усмихни се! Бъди доброволец!”;
• един от всички участвали ще получи голямата ни награда, осигурена благодарение на приятелите ни от НЧ “Бъдеще сега” – участие в летен приключенски лагер за младежи.