Детска работа
Имената в тази случка са сменени и тук-там съм си позволил да попрочета „между редовете“, но останалото е автентично.
С удоволствие бих я написал като разказ, но животът ме е изпреварил. Той обича такива шеги.
Иванчо е на единадесет години. Интелигентен, доста разсъдлив и зрял за възрастта си. И вече навлязъл в пубертета. Изкушен от разкриващия се пред него свят на възрастните и нетърпелив да пристъпи в него.
Само че единадесетгодишни там не пускат. Ех, да можеше някак да бъде поне двадесетгодишен!…
Бащата на Иванчо, готвач в луксозен ресторант, има компютър. И разбира от него колкото да си набира на файлове рецептите. Иванчо също не е професионалист, но може да инсталира ICQ или офис пакет и помага на баща си при нужда. Срещу това спокойно ползва компютъра вечер, когато таткото е на работа. Взаимна изгода… А компютърът е свързан с Интернет – най-великия бал с маски на света.
Една вечер Иванчо се обзавежда със старателно прикрит ICQ акаунт. В него той е Добромир Христов, двайсет и една годишен студент по плуване в Националната спортна академия. Обича уиндсърфинга и бързите коли, не харесва чалгата и не гледа Биг Брадър, и т.н. Прикрит зад тази маска, Иванчо почва да се появява из форуми за възрастни. Чете каквото се пише там, плямпа си с посетители от различни полове, разменя си ICQ номера с тях. Чати си както за секс, така и за други възрастни неща. Понякога прави детински грешки, които извинява с разсеяност и умора от тренировки. Понеже е приятен за общуване (предпочита да слуша, а повечето чат маниаци – да говорят), му ги прощават, без да им обръщат внимание. Като цяло оставя впечатление за малко инфантилен и глуповат, но симпатичен и без съмнение двайсет и една годишен спортист.
И малко по малко узрява за идеята да се опита да си хване гадже там. Някоя какичка, която не подозира, че той всъщност е само на единайсет… Голям гъдел, а? Хем шега, хем едно такова… Съвсем като големите.
След няколко неуспешни опита симпатичният Добромир среща душа, която откликва на търсенията му. Казва се Лина, на деветнайсет години е. Студентка е по изобразително изкуство, дълго време е играла балет и аеробика, но откакто следва, няма време за тях. Обожава да се катери по планини, но и за това няма време. И също си търси някого, с когото да си плямпа и да се разсейва от ежедневието.
Иванчо е на върха на щастието си. Премисля по няколко пъти всяка своя дума в чата и ICQ-то. Старателно изразява симпатия, интерес и внимание, и с удоволствие вижда, че Лина им откликва.
Известно време трепери дали Лина няма да поиска да се срещнат, примерно да излязат на планина. Повече от месец това не става. Една вечер Иванчо разбира защо. Тя по цял ден е на лекции и упражнения, а вечер трябва да прави компания на старата си пралеля – единствената й роднина в София, при която живее. Пралелята е стара мома, майчински настроена към Лина, но непрекъснато я опекунства и е безмилостна на тема момчета. Лина горещо съжалява за това и е щастлива на всяка минута заедно с Добромир, па макар и виртуално.
Облекчен, Иванчо в първия момент изказва горещи съжаления, че няма как да я срещне. След това се сеща, че е попресолил супата, и добавя извинително, че и с него това е проблем. Добромир е резерва в националния отбор по плуване и три четвърти от времето му минава извън София, по лагер-сборове и тренировъчни школи. Но също е изключително щастлив с Лина, и му е приятна всяка секунда с нея. (Не е лъжа. Допирът до света на големите на равностойни начала е като наркотик.)
Един ден Добромир иска снимка на Лина. Уви, тя няма свои снимки в София, но обещава да помоли някой колега да я снима и да прати снимка. Три дни по-късно от екрана гледа Иванчо истинска красавица – лъчезарно момиче, чиято усмивка сякаш разтапя всичко наоколо. Той се чуди къде да се дене от радост и гордост. Свалил е такова гадже, за което кой да е батко би си изял ботушите!… Нейната ответна молба за снимка на Добромир не се оказва проблем. Изобретателният Иванчо на бърза ръка изрязва от вестник и сканира снимка на някакъв симпатяга спортист, поиграва си малко с PhotoShop, за да понамали приликата с оригинала, и я праща.
Добромир и Лина всеки ден откриват нови съвпадения във вкусовете си. Когато тя скланя да изпрати на файлове някои свои рисунки, реакцията на Иванчо е: „Невероятни са!“ И вероятно наистина го мисли, защото две от тях, разпечатани на принтер, скоро увисват в стаята му. Изглеждат едно към едно като ранни рисунки на някой известен майстор. Лина пък обожава Добромировия вкус за музика и познанията му за коли и мотоциклети. Двамата неведнъж си казват открито, че буквално се чувстват като един човек, като перфектни допълнения. Обикалят заедно сайтове за картини, за музика или за снимки на природа и си представят, че са заедно наистина. И са щастливи.
Една вечер Иванчо събира смелост и предлага на Лина да правят секс по Интернет. Неопитно и несръчно, но Лина се съгласява. Дори споменава, че е мислила от известно време насам да му го предложи тя, но нали е момиче, не върви… Жребият е хвърлен, и от редовете на ICQ-то потичат удоволствие и телесни сокове. Когато свършват, Лина е смаяна: „Толкова хубаво нещо ли бил сексът?! Пък дори и виртуален? Трябва да го правим по-често!“ Добромир се съгласява мъжки: „Никога досега не ми е било и отчасти толкова приятно с момиче! Даже и наистина!“ Двамата вече са не просто приятели, а любовници.
Сексът се повтаря вечер след вечер. Почти всеки път изпробват нови, неопитвани досега неща. (Иванчо с часове разглежда разни еротични и порнографски сайтове, вероятно за идеи.) Добромир е смаян от това колко щастлива е Лина с него и колко добре вкусовете й се съчетават с това, което той й предлага. Лина също е изумена – възможно ли е наистина да има на света мъж, който да е толкова… толкова…! А Иванчо е впечатлен и от това колко свободна и без притеснения е какичката, и как спокойно дискутира всички тези неща около секса. Това е то да си истински възрастен!
Връзката на двамата вече не е тайна и от форума, в който са се запознали. Те с удоволствие споделят колко щастливи са заедно. Околните понякога въздишат завистливо. Намират манталитета и взаимната им привързаност за донякъде детински, но им завиждат.
Един ден обаче бащата на Иванчо абсолютно случайно открива скрития акаунт. Сигурно би го подминал, но отново случайността го насочва да отвори записаните логове със сексуалните подвизи на сина му. Два часа, докато Иванчо е на училище, баща му чете и не може да повярва на очите си.
Първата му идея е да не действа прибързано – мъдър и спокоен човек е, обича сина си и не иска да му нанесе психотравма. Консултира се с юрист и научава, че в тази дейност няма нищо незаконно или подсъдно. Това го успокоява и той решава, че всъщност синът му е открил един добър начин да научи това-онова за птичките и пчеличките. И че няма смисъл да показва, че го е разкрил, за да запази взаимното доверие.
Безпокои го само едно. Коя всъщност е Лина? Неизвестността плаши… И той се обръща към свой познат, когото смята за професионален хакер, с молба да го научи: „Не ме интересува коя е и каква е – просто ми кажи дали тя или родителите й са хора, от които е добре да се боя, или не.“
Познатият всъщност е най-обикновен пишман компютърджия. Но когато са те нарочили за герой, се налага да бъдеш… На следващата сутрин, докато Иванчо е на училище, той старателно разравя компютъра му и си сглобява картинката. С разрешение на бащата пипва това-онова и същата вечер вече следи от своя компютър кога Иванчо ще се превъплъти в Добромир и ще срещне Лина. Когато това става, „хакерът“ разбира коя е машината й и с малко опити успява да влезе вътре в нея. И се заема да търси информация коя и каква е Лина.
Богатството на намерената информация го изумява. На компютъра са не само всички документи на Лина. Там е и дневникът й за последната година, средно по страница на ден, стандартен текстов файл. В него тя е описала абсолютно всичко за връзката си с Добромир. Всъщност е Марийка, връстничка на Иванчо. Любопитна за света на възрастните, умна и изобретателна, тя един ден решила да си създаде измислена възрастна личност в Интернет и така да научи повече…
Прочетох два пъти въпросния дневник, докато повярвам на очите си. След това се смях, докато не ме заболя коремът. Как пък тия двамата уникати се улучиха точно един друг! (По-късно се замислих, че те хич не са уникати. Сума ти деца го правят, с различен успех. И че ако някой такъв тръгне да прави свалки по Интернет, най-вероятно ще успее да свали именно друг такъв… Но въпреки това изглежда като на кино.)
Успокоих бащата и обявих случая за приключен. Но не можех да не продължа да мисля по него.
Какво ли правят сега нашите Иванчо и Марийка? Сигурно продължават да се срещат, като Добромир и Лина, и да са щастливи заедно. Както казва бащата на Иванчо, нещо лошо в това? Ако ще сме възрастни, а не деца?
Дали един ден няма да им писне да са заедно и няма да се разделят? Възможно е. На тяхната възраст годината е век, а вкусовете се менят много бързо. Хубавото е, че дори това да стане, те сигурно още няма да са дори в началната възраст за не-виртуални преживявания. Вече ще имат немалко опит, а животът ще продължава да е пред тях целият.
А може и да не се разделят. Направили са много, за да се нагаждат един към друг и да са щастливи заедно. Да са наистина като един човек, като перфектни допълнения. И продължават да правят още. С гъвкавостта на характерите и вкусовете на деца, и което е още по-важно, с желанието и енергията на деца… И немалко от мъдростта на възрастни.
Затова и си мисля, че не е изключено Лина и Добромир още дълги години да обикалят виртуални галерии, дискотеки или планини, да се прегръщат и сближават все повече и повече, и да продължават да се опознават и да търсят пътища един към друг. И да не искат да се разделят, и да са готови да жертват какво ли не, за да бъдат и занапред заедно.
И когато Иванчо и Марийка пораснат достатъчно, за да вършат същото, нищо чудно да съберат смелост и да свалят маските. За да открият, че са свалили само излишна фалшива външност и че Добромир и Лина всъщност са те, истинските. И да продължават да се обичат и да са щастливи заедно… Да, може би Марийка не е красива като Лина, нито пък Иванчо е симпатяга и спортен тип като Добромир. Но това е само външност. Същността, истинското, е другото. И то ще е останало в тях.
Така че може би ще са открили себе си и тази близост и връзка, за които много хора мечтаят. Дълго и търпеливо са плащали за нея с желанието и борбата да се напасват един към друг, да се приемат и обикват. Заслужават я.
~
Приятели (:
Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!
А да свалим маските искате ли? Всеки ден – не само на празник?
… Бъдете! 🙂 Ние ви обичаме каквито сте си избрали да бъдете
– Екипът на Човешката библиотека
