Три дами дойдоха по залез в тоз край:
една кафява, както е кафяв кравай,
една черна, с крачка на моряк жена,
и една бледа като дневната луна.
Бялата носеше пръстен с изумруд,
кафявата водеше лисица на сребърен хамут,
бастун палисандров имаше черната от тях,
с меч в сърцевината му – с очите си видях.
Те взеха мойта стая и залостиха вратата,
те пяха – всяка тяхна песен бе ми непозната.
Унищожиха сиренето ми и овнешкото, без да се помаят,
и повикаха за вино, че и за ратая.
Един път спориха, проляха дваж сълзи –
смехът им цялата околност порази.
Таванът се разтресе, мазилката поддаде,
всички гълъби без два лисицата изяде.
Отяздиха със изгрева на слънцето над тях,
бялата като кралица, черната като монах,
кафявата запяла, на радост глашатай,
а аз ще трябва да потърся нов ратай.
ПРОЛОГ
Някога край една река на юг имало селце. Хората, които живеели там, отглеждали царевица и картофи, и един сорт синьо-зелено зеле, и някакъв жълтеникавокафяв пълзящ плод, чийто вкус бил по-добър от вида му. През дъждовния сезон всички покриви течели – някои повече от други – и повечето деца били слаби, за разлика от кравите и прасетата, но никой не оставал гладен в онова село. Имало хлебар и мелничар, което си било удобство, и тъкмо толкова свободно време, че да се родят достатъчно разногласия и да се появят две отделни църкви. А корените на едно дърво, растящо само в онзи край, успокоявали треска, накиснати в чая, и можели да бъдат обелени и счукани, за да направят боя като зелени сенки.
В селото живеели две деца, момче и момиче, родени с едва часове разлика, които израснали влюбени един в друг и им било обещано да се оженят през пролетта на осемнадесетата им година. Ала дъждовете продължили дълго оная година и пролетта закъсняла, и даже по реката имало лед, нещо, което само най-старите си спомняли. Затова, когато топлото време най-накрая дошло, двамата влюбени излезли на малкия мост под мелницата, където не били ходили почти половин година. Следобедното слънце ги карало да примигват и треперят, и те говорели за тъкане, какъвто бил занаятът на момчето, и за това кого нямало да поканят на сватбата си.
Момичето паднало в реката в онзи ден. Заради зимните дъждове дълга част от перилото, на което тя се облягала със смях, била изгнила и то се сгърчило под тежестта й, а водата се устремила към нея. Имала време да й секне дъхът, но не и да извика.
Малцина в селото можели да плуват, но момчето умеело. То скочило във водата, преди нейната глава да се покаже отгоре, и за момент ръката й го обгръщала, лицето му за последно се притиснало без дъх в нейното. После мятащ се дънер му я отнел, и когато се вкопчил в брега, вече я нямало. Реката я била погълнала също тъй лесно, както камъчетата, които двамата хвърляли от моста преди един живот.
Цялото село тръгнало да я дири. Мъжете взели продълбаните си дънери и сплетените от върбови пръчки лодки и бавно ги тласкали с пръти напред-назад през реката целия ден, като жалеещи водни кончета. Жените се мъчели по двата бряга с рибарски мрежи и, освен най-малките, всички деца газели из плитчините, припявайки всеизвестните стихчета, които биха накарали тялото на удавник да изплува. Но така и не я намерили и когато нощта настъпила, се прибрали по домовете си.
Момчето останало до реката, твърде сковано от скръб, за да забележи студа, твърде ослепяло от сълзи, за да разбере, че е прекалено тъмно за виждане. Плакал, докато от него не останало нищо освен хлипове и потръпване, и слаб, питащ звук, който не секнал дори след като най-накрая заспал в грубата прегръдка на дървесните корени. Искал да умре, и наистина, слаб и мокър като новородено под нощния бриз, може би щял да постигне желанието си преди утрото. Но тогава се издигнала луната, и започнало пеенето.
До ден днешен в онова село старите хора, чиито прадядовци и прабаби били на топло в люлките си онази нощ, говорят за това пеене сякаш самите те се разбудили от песента. Нямало жив човек в селото, която не се събудил, нямало никой, който да не отиде в почуда до вратата – макар че малцина посмели да пристъпят отвъд ,– но е казано, че всеки чул различна музика, идеща от различно място. Синът на обущаря се събудил първи, според всички истории, сънено уверен, че кожите на две блатни кози, окачени и остъргани от баща му на предния ден, пеели горчиво-прелестни приспивни песни в бараката за щавене. Той разтърсил своя старец, който скочил от леглото, кълнящ се, че е чул гласовете на мъртвата си съпруга и брат си, проклинащи го един през друг като войници под прозореца му. На един хълм над града овчар се надигнал, не заради рева на нападащ шекнат, а заради подигравателния мирис на бунт сред овцете му; хлебарят се събудил, но не от звук, а от сладък аромат в ноздрите му, какъвто пръстените му фурни не знаели. Ковачът, който никога не спял, помислил, че чува ужасните Лунни ловци да идват за него на конете си с прасешки зурли, тръбейки името му с гласовете на гладни бебета; а тъкачката, която била учителка на младия момък, сънувала непозната за въображението й шарка и отишла, все още спяща, при своя стан, където тъкала до изгрев с усмивка и затворени очи. Разказва се още, че деца, твърде малки, за да говорят, седнали в люлките си, и проплaкали с копнеж на незнайни езици; че доячки и гъсарки побързали да намерят любимите, за които им се сторило, че чуват да ги зоват от гроздовите асми, и че притихналият пазар гъмжало от тромави прошарени язовци, които танцували ли танцували на задни крака. През оная нощ били зърнати звезди, които не се явили никога вече, както помни всеки, който не е бил там.
А момчето? Какво станало с момчето, плачещо в студения си сън до реката? Е, него го събудил смехът на мъртвата му любима, закачлив и утешителен, толкова близо, че бузата му била все още топла от дъха й, когато се изправил. И онова, което видял и което никой друг не бил толкова глупав да види, било черна жена на кон. Конят стоял сред реката, потънал до пищялите в устремилата се снежна вода и недоволен от това, но черната жена го държала на място без усилие. Момчето било достатъчно близо да види, че тя е облечена както се обличат свирепите мъже от югозападните хълмисти земи, с риза и гамаши от груба кожа, които да изненадат сабите с коравината си. Ала самата тя не носела никакво оръжие, освен бастун, закачен на седлото й. Лицето й било широко и скулесто, тясно при брадичката, а очите й били златни като лунната светлина по водата. Тя пеела, сам-сама. Толкова се казва за нея; но какво наистина пеела, и как в действителност звучал гласът й, дори хората от селото никога няма да се осмелят да разкажат. Не и възрастните, във всеки случай; децата все още припяват в игрите си онова, което наричат „Стиха на Черната жена”, но получават плесници, ако родителите им ги чуят. Ето как звучи:
Мрак до светло, камък до небето, чудо,
и гъсеница, и пеперуда,
спящ, събуждащ се, погребан, сляп дори,
ела и потърси ме, ела и намери…
Сега е безсмислица, разбира се, но може би тогава не било безсмислица, защото момчето видяло водата, където стоял конят й, да става гладка и спокойна като жабешки вир посред лятото, а луната плавала като голяма и тиха лилия в пенещата се река. И скоро от тази втора луна се надигнала неговата любима, мъртва и удавена, застанала пред черната жена с шуртяща коса и зейнали слепи очи, пълни с тъмата на реката. Без да престава да пее, черната жена се навела от седлото, изхлузила пръстен от показалеца си и го поставила на показалеца на мъртвата му любима. И когато го направила, очите на удавеното момиче се разбудили в почуда и момчето я познало и я повикало. Тя не се обърнала, а протегнала ръце към черната жена, която я вдигнала зад себе си на коня. Момчето зовало и зовало – днес в оня край има кафяво-зелена птичка с неговото име и отчаян нощен зов, който звучи почти като „Лукаса! Лукаса!” – но неговият зов му спечелил един-единствен поглед от златните очи на черната жена, преди тя да обърне коня си към другия бряг на реката. Момчето се опитало да ги последва, но в тялото му нямало сила, и то паднало преди дори да достигне водата. Когато отново могъл да стане, за него бил останал едничък зелен проблясък върху пръста на любимата му и далечните гласове на две жени, пеещи заедно. Тогава паднал за втори път и останал така до зората.
Но не заспал, нито пък плакал, дълго, и когато слънцето се заиздигало, носейки на ръцете и краката му малко топлина, той седнал, за да изтрие калното си лице и да помисли. Макар да бил все още дете, с детската слабост към безнадеждната, непоносима мъка, имал и упоритата хитрост на дете в зъбите на безнадеждността. Скоро се изправил и много бавно закрачил към селото. Отишъл право в къщичката на лелята и чичото, с които живеел откакто починали родителите му и по-малкият му брат преди седем години, когато вятърът довял чумата. Никой не бил буден; той сбрал вещите си – одеало, най-хубавата си риза, резервен чифт обувки и нож, за да реже малкото хляб и сирене, които преценил, че е редно да вземе. Бил честно момче, и гордо, и никога през живота си не бил вземал от никого повече от най-нужното. Неговото момиче го закачало за това, наричало го надут, упорит, дори безжалостен – което той никога не успял да разбере – но такъв бил създаден и, осемнадесетгодишен, такъв бил.
От което го заболяло дори повече, когато откраднал дорестата кобилка на ковача, най-добрият кон в селото. Оставил всяка спестена за сватбата си монета в конюшнята, заедно с бележка, и повел тихо кобилата към речния път. Погледнал назад веднъж, тъкмо навреме, за да види дима от комина, под който двамата селски попове живеели в гневна хармония. Те винаги се събуждали рано, та да имат повече време за спор, и техният огън винаги бил пален първи. Това било последното, което момчето на откраднатия кон – името му било Тикат, между другото – някога видяло от своя дом.
………
Напълних две ведра вода от кухненската помпа и тръгнах към банята. В мрака пътеката беше коварна, пресечена от стари корени на дървета – дори като я познавах толкова добре, лесно можех да счупя глезен или разлея ведро, – затова вървях бавно, а и за друго, което дори сега ме е срам да призная. За да вдигна пара в банята, не влизах вътре, а бавно изливах студената вода върху горещите камъни през улей, поставен ниско между дънерите. Но имаше друга пролука, малко под нивото на очите, процеп, дълъг колкото ръката ми и широк колкото палеца ми, през който таях големи надежди да зърна Нятенери, преди парата да прикрие голотата й. Нямам оправдание за поведението си, освен може би това, което произтече от него.
Нощта беше толкова тиха, че с лекота чувах меките стъпки на Нятенери, тъй близо. Пожелах си издигащият се полумесец на небето зад мен да го няма, понеже се боях, че някой толкова схватлив като нея би могъл да забележи как златният блясък изведнъж изчезва, когато главата ми запречи светлината. Като оставих едното ведро, започнах внимателно да накланям другото и същевременно се приведох да надникна през дупчицата в стената на банята.
За миг не виждах нищо освен кора и собствените си мигли. После нещо ярко се стрелна пред полезрението ми и в миг се върна – ляво, дясно – последвано от бързо двойно тупкане на крака, като че ли един танцьор беше изимитирал стъпката или скока на друг. Притиснах лицето си по-близо до дънерите, примижавайки колкото можех, и веднага получих своята бленувана, невъзможна, пресушаваща устата гледка на лявата гърда на Нятенери. Само за момент тя изпълни погледа ми: златно-кафява като летни хълмове, кръгла като кратуните на пиняк, които заливат сергиите на пазара малко по-късно през годината, със същото внезапно изостряне на върха. Тя заговори на език, който никога не бях чувал, а после някой й отвърна по същия начин. Гласът беше мъжки и го познах от първата дума.
Нятенери се отмести от стената, откривайки по-добър изглед на парната стая. Сега стоеше с гръб към мен, дългите й крака бяха широко разтворени и леко сгънати в коленете, в лявата й ръка имаше кинжал, около дясната – хлабаво увит пешкир. Отвъд нея виждах канала с огъня и надушвах горещината на грамадните тъмни камъни. Тя отново проговори, с развеселен и подканващ глас, повика ги с кинжала. Отвърна й друг мъж и след миг Полу-уста се премести пред погледа ми на далечната страна на канала, ухилен като змия, докато приближаваше Нятенери, едва вдигащ крака, и все пак някак танцуващ. Не носеше никакво оръжие.
Когато беше достатъчно наблизо да чуя лекото му, спокойно дишане, Нятенери изведнъж го перна с кърпата по лицето и леко прескочи канала с огъня, за да се приземи от другата му страна полуприклекнала. Сини очи я чакаше там, плъзна се напред да мине под защитата й, преди да си е възвърнала баланса. Но тя не го беше губила: кинжалът трепна твърде бързо, за да го проследи единственото ми око на процепа, и тя бе подминала мъжа, докато той се отдръпваше, устремена към вратата. Зад нея Сини очи облиза лявата си китка и тихичко се изкикоти, без да си прави труда да се обърне.
Не виждах вратата, нито пък Полу-уста – можех само да слушам трополенето на краката му и тези на Нятенери и да съдя по спокойствието на Сини очи, че тя не се бе измъкнала. След миг тя отново бе в полезрението ми, от неговата страна на канала, буквално вихреща се към него, въртяща се толкова бързо, че едничкият й кинжал изглеждаше като дузина. Сини очи я избягна само защото рипна високо във въздуха и се превъртя над удара, който мина на два инча от корема му. Той също удари, докато падаше – наглед само с три пръста, а аз така и не видях удара да улучва. Но Нятенери се прекатури настрани, до стената, а двамата й се нахвърлиха, смеейки се с ужасните си гласове. Тогава чух собствения си глас да виква отчаяно, за разлика от нея. Мисля, че и те ме чуха.
Хубаво би било да мисля, че безполезният ми вопъл ги е разсеял дори мъничко, но това силно ме съмнява. Важното е, че Нятенери се преви, изрита и се превъртя по начин, който не мога да опиша, и прекоси обратно канала, докато Полу-уста и Сини очи още ставаха на крака. Сега Полу-уста дишаше другояче и онова, което й викна, не съдържаше смях, на никой език. Нятенери ликуващо се пошляя, размахвайки кинжала и подигравателно пляскайки по бедрото си. Нека ми бъде простено, че я видях красива, а себе си – позорно похотлив като куче насред страха си за нея.
Така започна и така продължи онзи танц на ловци и плячка, който и до днес виждам стъпка по стъпка. Нятенери явно нямаше желание да се доближи до Сини очи и Полу-уста, невъоръжени или не: целта й беше вратата и нощта отвъд. Те пък не искаха нищо освен да стигнат отвъд кинжала й и достатъчно място да ползват дългите си, тънки ръце. По един от всяка страна на канала, те я притискаха и пришпорваха, уверени, че ще я сломят, склонни да я оставят да се вихри, подиграва и стрелка извън обсега им, наясно, че рано или късно тя ще се спъне, ще сбърка, ще се нуждае от едно вдишване в повече. И в двата случая беше в ръцете им: не можеше да ги убие; и, колкото и да им се изплъзваше, не можеше да избяга от банята. Краят беше сигурен – знаех го тъй добре, колкото тях.
Ах, но Нятенери! Тя нищо не допускаше, нищо не приемаше. Имаше и трети елемент, самият огнен канал, и тя градеше всяка атака, всяко бягство около него, отскачайки напред или назад на сигурно само когато някой чифт ръце я догонваше, опитвайки непрекъснато да примами преследвачите си в огненото пространство, право върху горящите камъни. На два пъти почти успя: веднъж Полу-уста наистина беше във въздуха, вършеейки с ръце и крака в тих, изумен ужас, но Сини очи го дръпна в безопасност с една ръка, весело отдавайки чест на Нятенери с другата. Кинжалът й танцуваше собствения си пеперуден танц, дори когато тя скачаше или се търкаляше, и остави своя белег върху двамата, всеки път тъй бързо, че можеха да минат минути, преди да забележат, че кървят на две нови места. Тя беше първият войн, който съм виждал.
Но не можеше да достигне вратата. В крайна сметка нищо нямаше значение освен това, че не можеше да достигне вратата. Одраскани или не, Сини очи и Полу-уста бяха по-издръжливи от нея и единият можеше да остави на другия почивка, каквато тя сама не смееше да си позволи. Дори сега тя се изплъзваше от повечето им удари; ала когато някой пръст, ръб на длан или лакът дори само я бръснеше, шокът видимо избумтяваше през цялото й тяло и всеки път тя се съвземаше по-бавно, по-бавно се измъкваше към друго моментно убежище на другия край на канала. Половината време гадаех какво става само по звука, но един миг е останал с мен, за да разкаже: тя се е събрала, събрала е цялото си хакаи – о, вие нямате тази дума, нали? Да кажем най-дълбоката й сила, по-добре не мога да го опиша – и полита през рова, извън ъгъла, в който я е притиснал Сини очи, право към гърлото на Полу-уста. Смел, но необмислен риск – Полу-уста прави две стъпки назад, една наляво и я поваля с удар с две ръце, който избива кинжала от ръцете й и го запраща плъзгащ се обратно към огъня. Хвърляйки се замаяно, отчаяно след него, тя самата отчасти увисва над ръба, излиза извън полезрението ми. Кинжалът се върти на земята – червено, сребърно, червено.
А тя все още не издава нито звук. Чувам само тихото, радостно кикотене на Сини очи и Полу-уста; виждам само жадното щастие по лицата им, докато притичват покрай шпионката ми, обграждайки Нятенери. После нищо. Нищо за колко дълго? Пет секунди? Десет? Половин минута? Аз съм с гръб към стената, затворил очи, твърде вцепенен да тъжа – както Тикат, може би – смътно съзнаващ, че трябва да бягам, да бягам, да ида в хана, конюшнята, където и да е, преди онези двамата да излязат и да ме намерят. Но не мога да мръдна, нито да помогна на Нятенери тогава, нито да спася себе си сега – и е било така и преди. Огън, кръв, смеещи се мъже, а аз зная, зная, ала не мога: изгубен и сам, и уплашен отвъд мисъл, отвъд дъх. Било е така и преди. Имаше огромен мъж, който миришеше на хляб и мляко.
Не откривате никакъв смисъл в това, нали? Не. Отворих очи едва щом чух Полу-уста да ръмжи от невярваща ярост, съвсем като шукри, което внезапно е открило, че мишките могат да летят. До ден днешен нямам представа как се е спасила от горящите камъни, но като се наведох пак към шпионката, Нятенери се преметна назад пред погледа ми и застина за миг, сега с кинжал в дясната си ръка, а лявата й висеше странно извита. О, как си я спомням – а не би трябвало, по всевъзможни причини – с рошавата й посивяваща коса, стърчаща на всички страни, устата й, възхитителна от насмешката, и тялото й, носещо пот и капчици кръв както кралица носи кадифе. Да я искам? Дали още я исках? Исках да бъда нея, с цялата си душа, разбирате ли? Разбирате ли?
Това беше краят, виждате ли, и дори аз го знаех. Когато тя отново ги предизвика на собствения си език, в гласа й имаше сянка от хрип; когато приклекна, разтворила ръце, подканваща ги в прегръдката си, едното коляно потрепна – само мъничко, но щом аз забелязах, можете да си представите какво видяха Сини очи и Полу-уста. Лявата й ръка беше видимо безполезна и тя непрекъснато тръскаше леко глава, като да я прочисти от съмнение или остатъчен сън. У нея нямаше страх, нито пък примирение. Сини очи се премести в полезрението ми, усмихнат, докосващ челото си с показалец по начин, който не беше поздрав, а сбогуване. Нятенери му се изсмя.
И изведнъж бях там. Не, не искам да се фукам, че най-сетне решително, героично се хвърлих в действие, тъй като не смятам, че бих погледнал втори път в лицата на онези двама мъже в името на когото и да било. Имам предвид само, че разбрах, че съм Росет, което беше, за добро или зло, нещо повече от чифт очи, взиращи се през дупка в стената. Отново можех да мисля, можех да се движа и да изпитвам ярост и ужас, и тъпо усещане за загуба; и освен това можех да направя каквото поначало бях дошъл да направя. Повдигнах ведрото, което нелепо не бях оставял, наведох се и внимателно излях водата в улея в основата на стената.
Трябва да го правиш бавно; винаги отнема по-малко вода, отколкото мислиш, да напълниш банята с пара. Чух вика на единия, после на другия, а после лудешки изблик на смях от Нятенери, което – кълна се – накара дървената стена да пулсира като топла, жива плът до бузата ми. Изпразних ведрото, изправих се и допрях око до отвора тъкмо навреме да видя Полу-уста да отстъпва към мен, сякаш се готвеше да накълца кълбящото се нищо със смъртоносните си ръце и крака. Кинжалът на Нятенери, проблясвайки сдържано, се плъзна през парата също тъй меко, както през кожата точно под ребрата му. Първият удар навярно го уби, макар че май имаше и втори. Той тихо се сгъна напред в облаците.
Пуснах ведрото и пропълзях до вратата. Сини очи трябваше да бъде спрян там, ако се опиташе да избяга, някак забавен достатъчно дълго, за да го настигне Нятенери. Нямах план: знаех, че каквото и да направя, вероятно ще значи смъртта ми, и бях уплашен, но не парализиран, никога вече. Вършил съм страшно много глупости през всичките години между онази нощ и тази, но никога, никога пак от бездействие, и никога няма, докато наистина не умра. Научи ме Нятенери.
Клекнал до вратата, се проклех, задето бях оставил ведрото; може би щях да успея да ударя Сини очи с него, или да го хвърля на пътя му, когато изскочи от банята. И през ум не ми мина, че може и да не изскочи, а дори сам, да се окаже по-силен от изтощената Нятенери. Иззад вратата не долиташе нито звук. Представях си как Сини очи и Нятенери обикалят невидими в парата, загубили всякаква ориентация освен усета за врага на инчове разстояние: пресягащи се един за друг с кожите и косата си. Нещо отвътре изпука върху дънерите – твърд, неподдаващ звук, който лесно можеше да е от череп – и аз незабавно започнах новия си живот на действена глупост, като отворих вратата.
Това, което се случи после, стана толкова бързо, че дори сега не ми е ясно. Парата си беше там, разбира се, заслепи ме веднага – после едно тяло се заби в мен, здраво, напълно вцепеняващо, сякаш се бях блъснал в стена. Паднах по гръб. Тялото се стовари заедно с мен, защото краката ни се бяха оплели. Нещо горещо и безмълвно ме сграбчи и аз изритах панически, мъчейки се да освободя краката си. Единият крак удари на меко; чух задъхано изхриптяване и после друга тежест изби въздуха от дробовете ми. Сини очи и Нятенери вилнееха над мен като бури, затискайки ме до земята, блъскайки ме така, че се борех със собствена безпомощна ярост и в онзи момент исках да убия и двамата, задето ме нараняваха. Нечий лакът уцели носа ми и помислих, че е счупен.
После всичко спря. Чух – усетих – сух слаб звук, като някой, който дискретно си прочиства гърлото. Едно тяло бавно се отмести от мен, когато го тласнах; една глава се заклати в прахта до моята. Тихият, уморен глас на Нятенери рече:
– Благодаря ти, Росет.
Отначало не можах да стана; тя трябваше да ми помогне, което стори доста нежно и внимателно, дори с една ръка, отпусната като врата на Сини очи. Той лежеше тъй неподвижно, полу-извит върху хълбока си, и изглеждаше малък и изненадан. Кръвта от носа ми капеше върху него.
– Мъртъв ли е? – попитах Нятенери.
– Ако не е, ние сме – отвърна тя. – С такива хора имаш шанс само веднъж.
После се засмя много тихо и добави:
– По правило.
Посегна през вратата да вдигне кинжала, където лежеше, обръщайки го малко непохватно в ръката си.
– Така и не се научих да хвърлям нож като хората – рече, почти на себе си, – дори веднъж. Не знам какво ме прихвана този път. Преди да отвориш тая врата, с мен беше свършено. Благодаря ти.
От болката в носа ми се пригади, а кръвта не искаше да спре. Нятенери ме сложи да легна пак, с глава в скута й, докато тя държеше носа ми с подгизнало парцалче по особено неприятен начин. Когато изкряках „Кои бяха тези мъже?”, тя се престори, че е недочула, и отвърна:
– Знам, ще трябва да кажем на Карш – не виждам как да го избегнем. Точно в момента просто нямам сили да погребвам никого.
Тя погали косата ми разсеяно, а аз се отдадох на миризмата на стихващото й тяло и първото си прозрение, че никога нищо не става както си го мислил. Ето ме най-накрая, полегнал с влажната кожа на Нятенери под бузата ми, гърдите, които скришом бях следил толкова настойчиво, въздишаха навън и навътре с дъха й, а имах сили и амбиция единствено да чакам носа си да спре да кърви. Да, можете да се смеете, няма проблеми. На мен ми се стори смешно още тогава.
След време успях да седна, а Нятенери се върна в банята да намери робата си.
– Дойдоха да те търсят – казах през вратата, – искаха да те убият. Защо? Какво си им направила?
Не отговори, докато не излезе отново. Седях си в кроткия мрак с мъртвец в краката, а лирилитът – каквото бихте нарекли нощен пискун – вече го оплакваше долу в овощната градина. Не разбирам как узнават за смъртта толкова бързо, но винаги го правят; поне с тази представа израснах в ония земи. Нятенери се облегна на вратата, внимателно опипвайки лявата си ръка с дясната.
– Как стана така – попита ме рязко, но безизразно, – че ти донесе водата, а не Маринеша? Бях извикала нея.
– Не съм я виждал – казах. – Срещнах онзи старец – познаваш ли го? С белия мустак? – и той ми каза, че си му дала съобщение за мен. Може би се е объркал. Наистина е доста стар.
– Аха – каза Нятенери и нищо повече, докато не я попитах за трети път за Сини очи и Полу-уста. Тогава дойде и пак коленичи до мен, погледна в очите ми и леко постави наранената си ръка отстрани на шията ми.
– Росет – каза, – ако има нещо, което наистина да не ми е в природата, то е да лъжа човек, току-що спасил живота ми. Моля те, не ме принуждавай.
Вечно менящите й се очи бяха сребърни полумесеци на лунната светлина.
– Навсякъде тайни – отговорих, събрал смелост да я имитирам. Но се поласках, като дете, залъгано с най-мъничкия къс доверие от възрастен, най-малкия намек за свят отвъд яслите.
– Тогава няма – добавих, – ако някой ден ми кажеш.
Тя кимна много сериозно и рече:
– Обещавам.
Ръката й беше гореща отгоре ми, гореща като ръцете на Сини очи, когато ме държаха за гърлото, толкова отдавна. Попитах я дали боли много, а тя отвърна:
– Достатъчно, но не колкото можеше да бъде. Като носа ти. – И ме целуна там; а после, бързо, по устата. – Ела – рече, – ще трябва да се подкрепяме един друг обратно до хана. Чувствам се наистина стара.
Заобиколих банята да си взема ведрата. Като се върнах, тя стоеше, отново извадила кинжала, държеше го за върха и замислено го подхвърляше достатъчно високо, за да направи бавно превъртане във въздуха, преди да го хване.
– Не е много балансиран, разбира се – промълви, не на мен. – Никога не е бил предназначен за хвърляне.
Обърна се и ми се усмихна, и помислих, че може да ме целуне пак, но не би.
