Година: 2009

Интернет общество Eastern Spirit и Регионален исторически музей в Пловдив възвестяват:

За първа година Пловдив ще е домакин на Фен Фест, на който си дават среща почитатели на азиатското киноизкуство и култура. Форумът ще бъде открит на 24 април 2009 г., от 10:00 ч. в зала „Съединение” на Регионалния исторически музей в Пловдив, и ще продължи до 26 април.

На Първи Фен Фест на азиатското кино и култура “Източен дух”, организиран от Интернет обществото Eastern Spirit, ще се проведат лекции, прожекции и обсъждания на творби на азиатското кино и литература.

Темите, които ще бъдат представени в събота, 25 април, включват „История на Корея” – филмова презентация, прожекция на “Добрият, странният и злият”, “Митове и образна символика в  “Легенда за Четирите Бога на Краля”” и прожекция на първи спешъл епизод към едноименния сериал.

В неделя, 26 април, ще се изнесат лекциите “Азиатското кино – опит за портрет”, “Между Изтока и Запада” – история на японското кино, и “Романс за Трите кралства”- филмови екранизации и поезия”. Ще бъде представен филмът “Прецизността на смъртта”, както и едночасова прожекция на любителски трейлъри към избрани азиатски филми.

Съпътстваща проява на феста са три изложби – фотоизложбите “Полъх от Страната на утринната свежест” и “Мозайки от Япония”, и “Чосон – модни хрумки” – изложба на детски рисунки.

Интернет общество Eastern Spirit е обединение на различни хора от цялата страна. В него членуват студенти, преподаватели, програмисти и специалисти от различни области с подчертан интерес към киноизкуството, които имат за цел да помогнат на хората, интересуващи се от азиатско кино, да оценят и вникнат по-дълбоко във философията на неговите творби, като по този начин киното да бъде превърнато в своеобразен мост между народите. Основният стремеж на членовете на Eastern Spirit е чрез съвместна работа по различни проекти да се популяризират азиатската културна традиция изобщо и киното в частност, като начин да се придобият част от качествата на Изтока – търпение, усърдие, старание, стремеж към хармония и усъвършенстване, както и да се създадат връзки с аналогични общества от страните от Далечния изток.

Повече информация за програмата можете да откриете във форума на Eastern Spirit или на сайта на Регионалния исторически музей.

Уви, точно тогава Наско, Калин и Габи са на гости в Добрич при клуб за екология, самопознание и фантастика “ВОДА” и клуб “Екоравновесие”. Който е свободен обаче – събитието навестете! И отразете!

(А ние ще си наваксваме с гледане в домашни условия…)

К)

Нови откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Припомнете си правилата за гласуване оттук; и ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително.

– Да гася ли? – отбягна погледа му Дивна.

– Както искаш… Смятах да послушам малко от една много здрава история. – Той се оживи и сякаш забрави за спора. – Действието се развива на Земята в осемнадесети век. Едно момче се опитва да спаси малкия си брат от отвличане. Живеят до някаква прокълната гора. Похитителят навлиза в нея, заедно с детето. Брат му ги следва… Пълнолуние е!

– Кажи направо кой от всички е върколакът? – разсмя се изведнъж Дивна. Сега брат й си беше същият като по-рано.

– Очевидно е – свъси вежди Стас. – Но оцелява само по-големият брат, макар и ухапан… Адски готино е описано как намушква звяра, разкъсал братчето му, с ножа си… Право в сърцето! А ръцете му са изподрани и нахапани ужасно. Това момче е само на девет години, но в него има някаква специална сила. Едно пророчество за селото му говори, че от там ще излезе цар, който ще възроди славата на народа си. Но този цар ще е опасен човек! Опасен най-вече за хората, които обича и които го обичат…

– Интересно е! – призна Дивна.

– Да го пусна ли през системата? – доволно се усмихна Стас. – Саундтракът на тази книга е велик! Какви звуци се чуват в гората! А като започва да се превъплъщава, можеш да откачиш…

– Пускай го! – съгласи се Дивна. Знаеше, че това е най-добрият начин за помиряване, а и още не й се спеше. – Как се казва героят?

– Теодраг Хама… Наричат го просто Хама – поясни Стас. – Звучи ужасно древно, нали?

– Пускай! – подкани го отново сестра му. – Току-виж утре реша да си запиша нов чип… Ако този Хама върти меча като всички велики царе от древността, наистина ще се вдъхновя. Нямам нищо против да го прави и по пълнолуние…

– Предполага се, че тогава може да върти само опашката си. Загаси! – ухилено заповяда Стас на осветлението и когато мракът изпълни стаята, пусна записа на книгата.

Дивна се поизправи в леглото и потръпна в очакване. От четирите ъгъла на тавана се спуснаха тънки сребристи лъчи. Стаята оживя. Превърна се в мрачна гора, осветена от бледо сияние. Тогава Дивна я видя. Луната. Толкова близка и така ярка. Беше пълнолуние. Вълчи вой се проточи в далечината…

Дивна погледна към Стас. Светлините и сенките на записа правеха лицето му загадъчно.

– Красиво е!

Тя протегна ръка към ситните бели снежинки, които падаха тихо върху дърветата и храстите. Снегът беше едно от нещата, които човечеството След Земята никога нямаше да види на живо. Тя изпъна пръсти. Знаеше, че не може да докосне нищо от това, което виждаше, ала продължи да опитва. Замисли се за оцелелите след катастрофата. Дали им липсваха тези обикновени неща? Луната, снегът, полъхът на истинския вятър… Тя ли единствена от новото поколение се терзаеше, че няма да ги види? Академията превръщаше състудентите й в машини. Те забравяха да мечтаят, не знаеха как да обичат, бяха толкова сами. В един от уроците си професор Уайт беше казал: ”На света няма нищо по-чисто от снега”. Бялата покривка по земята искреше на лунната светлина и момичето усети как нещо я тегли натам. Искаше да се втурне през гората. Да остави босите си стъпки в нея…

~ ~ ~

Когато излезе в коридора към сектора на задочниците, Марти се спря и се загледа напред. Там, където изходът се стесняваше.

– Тъмнина в края на тунела… Галиба!

Той се подсмихна, но знаеше, че не му е смешно. Не му се ходеше в “Улея”, нито на поредния купон на Рая. Искаше да види Дивна и Стас… Само Дивна.

– Не мога! – Марти се облегна на стената. Главата му се удари в ръба на илюминатора. Заболя го, но не се ядоса. Опитваше се да пренебрегне болката и всяко чувство. Ако отидеше на свиждане на Питър, можеха да побъбрят, но какво щяха да си кажат?…

“Трябваше да те следя.”

“Знам, но винаги можеше да измислиш нещо.”

“Можех да измисля нещо… Да замажа положението. Идиот съм! Не исках да замазвам. Исках да им го начукам… с истински. И написах, че си най-големият! Най-добър пилот за курса, отличен ученик, студент с принципи и морал… Ха, на кой му пука за някакъв морал?”

“Добре, Марти, както кажеш.”

“Какво да кажа? К’во да кажа?”

Марти се откъсна от стената и тръгна решително към стаята на Тони. Искаше да говори и мисли за друго. Да спре да си внушава, че не може да се справи навсякъде, че не може да оцелее тук. Знаеше, че може. След ден-два проблемът щеше да избледнее и Марти не само нямаше да се разстройва от него, ами щеше и да го обърне на майтап. Можеше да изчезне още тази вечер. След втората чашка…

“Идиот съм!”

Тони въздъхна. Надигна се и седна в леглото.

– Може така да е по-добре, Марти – каза замислено. – Вече не си “полицай”. Можеш да правиш каквото си поискаш.

– Това мисля. Искам много неща. Имам идеи…

– Не бързай! – прекъсна го Тони.

– Ха-ха! Не се стряскай. Първо ще направя партия. Като завърша… ако завърша! Няма да е за нас, Тони. За другите ще променя правилата. За тези след нас. Тогава слънце като Дивна няма да се води олигофрен…

– Как? – Тони отново се опули.

– Така… Добрия, чистия никой не го иска. Никой не ще за приятел търсещия, защото е напрегнат, недоволен… Няма купон! Няма нааай-големия! Ще създадем програма, подобна на тази от средното образование. Да учим вкъщи. Да се състезаваме не по външност и поведение, а по интелект. Дори… чакай, защо изобщо да се състезаваме. Всеки ще учи каквото му трябва. Да, това отдавна съм го решил. Сам ще избираш. Сам ще търсиш преподавателите и ще получаваш знания според интересите си. Каквото ти трябва. Ако ти трябва. Сам си съставяш учебната програма, после никой не ти е виновен… Който искал – учил!

– Гениален си! – Тони се усмихна. Напрежението изтече от лицето му. – Аз ще те подкрепя, като почнеш… Искаш ли още една “кръв”?

Марти кимна и се спусна по водопада на мислите си.

А творчеството краси и Човешката… 😀

Нели Иванова получи поощрителна награда от националния конкурс за кратка проза “Цветница”, издание 2009. Нейната миниатюра “Днес не е ден за мартини” е публикувана в хартиения и електронния сборник на конкурса. Електронния сборник можем да си поръчаме безплатно на адрес litkonkurs.sz -@- abv.bg (след 11 април).

Маринела Тенева, един от най-активните участници в клуб “Светлини сред сенките”, илюстратор на изданията на клуба, автор и редактор в колективния роман “Играта”, бе отличена като полуфиналист в конкурса за участие в семинара по художествено писане на фондация “Елизабет Костова”. По думите на организаторите, полуфиналистите са “тези автори, които бихме поканили, ако имахме малко повече свободни бройки”. В списъка им са имена като Йордан Костурков и Захари Карабашлиев.

Маринела (или Марис, както си я знаем ние ;)) е оценявана по десетина страници от “Храмът на Некрос”, продължението на “Аурелион: Монетата“, което

Мирослав Моравски, когото може би познавате от групи “Пропаганда” и Cutt (и когото със сигурност ще опознаете в следващия алманах “ФантАstika” :)), се класира в първата десятка на националния конкурс за българска драматургия “Иван Радоев”, организиран от Драматично-куклен театър “Иван Радоев” – Плевен.

Предстои издаване на отличената пиеса “Да изиграеш февруари” в хартиен сборник. (С риск да омажа тежкото представяне: тая пиеса ме изкърти – бел. Калин)

Светослав Александров, създател и двигател на сайта за космонавтика Космос БГ, се нареди сред дванайсетимата финалисти в конкурса “Големият избор” на БНТ.

Ще стане ли Светльо новият лидер на България? Ще разберем на 15, 22, 29 април и 6 май по БНТ.

Нели Иванова затваря кръга 😉 с отличието, за което разбрахме днес: III награда за стихотворение в категория 17-20 год. в Националния младежки конкурс на тема “Ябълката”, организиран от арт клуб “Херос”, фондация “Д-р Щерев” и народно читалище “Даскал Петър Иванов” – Стара Загора.

“Дегустация”, награденото стихотворение, в личния блог на Нели.

…Дотук – толкова. 😛

На 7 април (вторник), от 18 часа, заповядайте в културен център “Люлин” (ж.к. Люлин 3, бл. 324-325; до спирка “Сан Марино” на тролей 7)

на откриването на

изложба от фрактални картини
на Атанас П. Славов

За онези от вас, които не знаят – Атанас е един от двигателите и основателите на Човешката библиотека, най-младият дух в нея (с евентуалното изключение на Светличе :D), татко на алманаха “ФантАstika” и скулптор, чийто суров материал е математиката на хаоса.

(Смисъла на последната тайнствена фраза ще разберете на място. 🙂 )

Изложбата ще продължи до началото на май.

~ ~ ~

Заповядайте и в новия блог, посветен на април – месец на Земята.

Очертават се залесявания, почиствания и други филизи на напъпилата пролет. Следете и се впишете! (В очертанията. :D)

Нови откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Припомнете си правилата за гласуване оттук; и ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително.

Колосор настрои сигнала направо на големия стенен екран. Видяното го вкамени за момент.

– Това моите транспортни капсули ли са? – отрони той, когато картината се фокусира.

– Цялата пратка оръжие за Източните станции… – Гласът на Хил стана още по-тънък.

На екрана се виждаше малко корабче. Приличаше на военните Стрели от най-ново поколение, но те се движеха на ято и някъде съвсем наблизо трябваше да е техният Лък. Освен това моделите Стрела се произвеждаха с бяла или бронзова външна обшивка, а цветовете на екрана бяха синьо и жълто.

Колосор почеса брадичката си.

В момента корабът обикаляше плавно около капсулите и пускаше по един изстрел в капака на програмното устройство. Въпреки подобрената защита, капсулата отказваше предварително заложения курс и започваше свободно падане в безкрайната бездна. Разбира се, само на екрана изглеждаше като падане. По-правилно беше да се каже, че съвсем скоро всички тези стройни редички щяха да се разпилеят из космоса без минимален шанс да бъдат спрени.

– Мръсен копелдак! – изрева Колосор и треперейки, обърна гръб на картината. – Малко ти остава, подла твар. Предсмъртно хапеш, за последно ти е…

– Добре ли сте, господин Колосор? – попита Хил.

– Не, не съм добре! – изкрещя в лицето му координаторът. – Но скоро ще се оправя! Помни това!

На екрана малкият кораб довършваше последните две капсули.

Питър бързаше по коридора и се прозяваше. Отново бе закъснял за лекции. Звукът от стъпките му отекваше надалеч и той се мъчеше да го догони. Направи му впечатление, че долавя ехо. Сякаш заедно с него вървеше още някой. “От безсънието ме хваща параноя. Макар че чуването на разни неща, които не съществуват, не се казваше така.”

Тогава забеляза сянката. Току-що беше свил зад поредния ъгъл. Една тъмна, качулата форма за миг се надвеси върху му. Той спря. Някой отзад направи още една крачка и също спря.

– Кой сте и какво искате? – попита Питър. Любопитството го беше разсънило окончателно.

– Остани на мястото си! – заповяда тежък глас.

– Малко се изсили май? Не се подчинявам на сенки – спокойно отговори Питър.

Реши, че това е номер на някой приятел трошач, който се е вмъкнал тук, за да го изплаши. Подхождаше отлично на Ли и тризнаците Рост, ала те бяха доста по-ниски и тънкогласни. За да скроят такава шега, трябваше първо да се сдобият с кокили. Имаше, разбира се, още доста трошачи, на които би могло да им доскучае достатъчно, за да рискуват разходка до Академията.

– Покажи се и ще поговорим, ако толкова ти се иска! – почти развеселен допълни той.

– Ще си поговориш с дявола, хлапе! – Човекът с качулката излезе иззад ъгъла и пусна от шепата си малка метална муха. Тя имаше жило, подобно на спринцовка.

Тя спря стреснато, защото забеляза някакви дребни черни очички, които я изучаваха.

– Господи! Какво е това?!

Първоначалната й уплаха бързо премина в любопитство. Дивна втренчи поглед в малката стъклена кутия, от която я гледаха очичките. Животинчето беше сиво, с опашка, по-дълга от цялото му тяло.

– Опитомен плиш! Вече се е събудил! – гордо обяви Денис. – Хващат се много трудно и са опасни… Разнасят зарази, но не и ако го имаш от бебе…

Рейнстон се подсмихна.

– Не се бъзикай, Тим – намръщи се Денис. – Архимед е напълно чист и питомен!

Момчето извади животинката и я пусна да ходи по ръката му.

– Ли Китаеца го откри в един от изоставените трюмове. Трампи го с мен срещу скромен кредит за визофон.

– На Земята ги наричахме плъхове – поясни Рейнстон, тъй като Дивна все още гледаше животинчето с изненада. – Знае се, че оцеляват в почти всяка ситуация, също като хлебарките, но не предполагах, че са ни последвали и в космоса… “Плиш” идва от плъх. Думата е заимствана от малко известен славянски език.

– Роднини на мишките?! – най-сетне успя да си спомни нещо Дивна.