Искаме, не искаме, искаме, не искаме… всъщност: искаме на втора степен! 😀
И понеже искаме и вие да поискате (пак на втора), представяме ви продължението на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“:
Категория: Е-книгите
В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене
Приятели (:
Напомняме, че този април е месец за живи срещи. Последната ни среща преди Фестивала на българското образование е тази неделя, 21 април – и темата ѝ е „Бъдещото образование – световни прогнози до 2030-а и отвъд“. Нас темата ни вълнува (а прогнозите – плашат и вдъхновяват) наистина много. Заповядайте. 🙂
Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.
Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.
Как може да ни помогнете?
- Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
- Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 😀
- Какво още – вие какво друго бихте предложили?
Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.
Слушаме…
~
Из „Песента на ханджията“
Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова
МАРИНЕША
Стана това, че гонех лисицата на дървото – така де, лисицата вече не беше на дървото, понеже междувременно скочи на земята, стрелна ме с поглед и после се изпари между конюшнята и зеленчуковата ми градина. Носех кош с току изпрани дрехи да ги окача на слънце, но просто го пуснах и погнах животното. То ми беше убило кокошката – тя не бе съвсем моя, но аз ѝ дадох името, Сона ѝ виках, и тя винаги ме следваше навсякъде, дори когато не ѝ носех жито. Оная лисица я уби, а аз щях да убия нея, ако можех. Наистина щях. Продължете четенето на “В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене”
„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс втори)
Приятели, продължаваме (:
Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.
По-долу ви предлагаме откъс от нея. А междувременно може да ни помогнете, като ни пишете (до 13 април):
– дали ще искате хартиени бройки от романа и колко.
– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро II“ заслужава да излезе.
Приятно четене. (:
(Откъс първи)
~
– Спрете! Спрете… ще дойда. Спрете!
Кериан приближи Кийра в гръб. Закова се точно зад нея и тя трепна.
– Спрете…
Гласът на Етиен звучеше продрано. Беше онзи глас, другият, който познаваха отскоро. Кериан загърна коженото си яке. В коридора беше хладно. Вратата, която ги делеше от каютата на Етиен, му заприлича на леден блок.
– Става все по-зле, нали? – Кериан плъзна погледа си по дългия врат на Кийра. Тя отново се беше подстригала много късо.
– Това те устройва, предполагам? – Кийра се извърна към него и повдигна вежда.
– Напълно.
– Стига, Кериан! Толкова време издържахме. Открихме толкова много. Само той може да убеждава така. Да ни задържи заедно.
– Не може да спи, а когато успее, се случва това. – Кериан я изгледа гневно. – Цената да имаме сигурно убежище.
– Той я плаща – ядоса се и Кийра. – Винаги си показвал, че не ти пука. Какво се промени сега?
– Пак ли има кошмари? – Мая се появи безшумно.
Гласът ù ги стресна. Тя се закова на пръсти, както пристъпяше към каютата на Етиен.
– Сложих му гривни и на краката – каза Кийра, избягвайки очите на Кериан. – Говорихме си, докато заспи, и веднага го вързах за леглото. Сега няма да се нарани. Той го приема. Всичко, което предложих.
– Борец за свобода, който спи вързан. – Кериан им обърна гръб. Искаше да се отпусне в своето легло и да се опита да не мисли. Продължете четенето на “„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс втори)”
В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене
Приятели (:
Първо, напомняме, че този април е месец за живи срещи. Следете специалната тема във форума ни. Днес например ще откриете покана от нас към вас за 14 април. 🙂
Второ, продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.
Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.
Как може да ни помогнете вие?
- Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
- Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 😀
- Какво още – вие какво друго бихте предложили?
Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.
А сега…
~
Из „Песента на ханджията“
Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Невена Стоянова
НЯТЕНЕРИ
Момчето ни наблюдаваше скришом, като излязохме онова утро. Помня, че това ми се стори странно. У Росет нямаше нищо потайно, що се отнася до нас: носеше обожанието си, както птица – перата си, и то го красеше и окриляваше, както перата.
Другите не го видяха. Щях да кажа нещо по въпроса, но Лал яздеше напред, напявайки си една от онези нейни дълги-предълги, изумително немелодични песни; а колкото до Лукаса, не мога да ви опиша как присъствието ѝ променяше дори миризмата ми и насъскваше косъмчетата по тялото ми едно срещу друго. Сега знам защо, разбира се, но тогава можех само да предполагам, че е от твърде дългото отбягване на нормална човешка компания.
Коркоруа е най-близкото до истински град, което ми се е изпречвало в онази дива северна земя. Хората от големия град едва ли ще го сметнат за нещо повече от преразраснала се сергия за зарзавати, ярка плетеница от кръгли дървени къщурки покрай сухите дерета, които минават за улици и пътища. Къщите са повече, отколкото ти се струва отначало: има повече коне отколкото волове, повече лозя и овощни градини отколкото поля за оран и повече кръчми от всичко останало. Сервират вино, което издава колко е изтощена почвата, но правят интересно бренди от мъничките си бледи ябълки. Мисля, че с времето човек може да го хареса. Продължете четенето на “В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене”
„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс първи)
Приятели, продължаваме (:
Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.
По-долу ви предлагаме откъс от нея. А междувременно може да ни помогнете, като ни пишете:
– дали ще искате хартиени бройки от романа и колко.
– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро II“ заслужава да излезе.
Приятно четене. (:
~~~
Светлините заиграха по бялата стена. Леона се надигна първа. Рая и Джанар спяха или се преструваха, че спят.
– Момичета! Пуснаха генератора! – Тя скочи от леглото си. – Ставайте! Сънувах нещо. Беше хубаво.
– Марко Делил те отвежда на Земята с бяла шейна. – Джанар се надигна с кисела физиономия. – Днес не е ли събота?
– Четвъртата! – каза Леона. – Ден за почистване на цеха. Поне правим нещо, какво се вкисна?
„Сънувах го! Беше ли сън? Той беше като истински.“
– Мразя… дните… за почистване. – Рая се протегна и се зави през глава.
– Момичета!
– Стига, Леона! – изхриптя Джанар. – Марко тича подир теб, хубаво ти е и ти си хубава. Престани да бръмчиш наоколо. Другите хора не са щастливи, не мислиш ли?
– Щастие?! – Леона спря да се облича и седна на леглото си.
„Пет години съм доброволен изгнаник. Не мога да му предам и дума. Пет години! Той е жив и не е на Земята, но не е и тук. Знам, че ще дойде за мен. Един ден. Прави сте! Не съм нещастна. В душата ми има радост.“
– Сънувах Тони Виола! – обяви Леона. – Каза ми няколко важни новини, но не ги помня. Бяха за някого. Той също се появи в съня.
Двете момичета зяпнаха в недоумение.
– А, Тони ли? Приятел от военното училище. Той… все едно, няма да разберете.
„Каза, че сега трябва да дойдат за мен. Етиен беше там, но не го виждах ясно. Имаше и други, непознати. Етиен беше там и настояваше да дойдат!“ Продължете четенето на “„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс първи)”