Приятели (:
„Зелени разкази (ама наистина)“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.
По-долу ви предлагам нов откъс от „Зелени разкази (ама наистина)“. Негов автор е Дейвид Брин, чиято поредица за Ъплифта лично за мен беше първата среща с екосистемно мислене в космически мащаби – и ме тласна сам да мисля по-обхватно и отговорно. „Справедливост“ е част от романа Earth, която може да се чете самостоятелно. Препоръчвам ви горещо целия роман… а някой ден дори ще си публикувам осемте страници записки защо. 😉
Напомням: до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:
– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;
– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.
Раззеленяващо четене!
~
из „Справедливост“
Дейвид Брин
Превод: Елица Баховска
Редакция: Калин М. Ненов
Докато отрядът скачаше от камиона и се подреждаше зад ефрейтор Ву, Роланд опипваше пластмасовия приклад на пушката си. Устата му беше пресъхнала, а ушите му още пищяха от алармата, която ги беше изтръгнала от изтощена дрямка само преди час.
Кой би си представил, че ще ги повикат на истински набег? Това определено нарушаваше рутината на Основното обучение – безсмислено тичане из плаца, стоене мирно, докато сержанти крещят обиди, викане на „Да, сър!“ и после още тичане до откат. Разбира се, записите, с които подготвяха новобранците, обясняваха защо е всичко това.
„… Новите попълнения трябва да преминат през интензивно стресово обучение, за да се откъснат от цивилните си порядки и да възприемат поведенчески модели за военна служба. Правата им не са потъпкани, а само доброволно подтиснати, за да се развият дисциплина, координация, хигиена и други ползотворни умения.“
Само доброволци, които разбираха това и писмено се отказваха от правата си, се присъединяваха към Мироопазващите сили, така че Роланд беше знаел какво да очаква. Изненада го това, че изобщо го приеха, въпреки посредствените му оценки в училище. Може би, мислеше си, тестовете на Мироопазващите в крайна сметка не бяха непогрешими. Или пък бяха разкрили нещо за Роланд, което така и не бе видяло бял свят у дома в Индиана.
„Със сигурност не е интелигентност. И не съм водач. Никога не съм искал да бъда.“
В свободните си моменти (цели три, откакто бе пристигнал в Тайван за обучението) Роланд си блъскаше главата над въпроса и накрая реши, че всъщност хич не го засяга. Щом офицерите знаеха какво правят, това му стигаше.
И все пак такова повикване на сурови попълнения за нощна мисия не му вдъхваше доверие.
„От каква полза ще са новобранци като нас в бойна операция? Няма ли само да се пречкаме?“ Продължете четенето на “В подготовка за „Зелени разкази (ама _наистина_)“: Малкото четене”
