Малкото четене: Копнеж за ученическо творчество

Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Гала Пенкова
17 г.
ГПЧЕ „Петър Богдан“, Монтана

Правете изкуство, не конфликти

Хипократ казва: „Животът е кратък, изкуството – вечно“. Истина. Много хора за съжаление не разбират това. Те предпочитат да живеят в непрекъсната конфронтация с околните, вместо да се отдадат на творчество. Конфликтите поглъщат безмилостно енергията ни и я превръщат в… обида, гняв, злоба, завист, омраза, в негативни, разяждащи човешката душа чувства. Тяхната деструктивна сила унищожава ценности, погубва съдби, носи нещастие. Изкуството обсебва мисълта, въображението и силите на твореца, но чрез него той преживява и пресъздава красотата на мирозданието, умножава я и я поднася на останалите, за да роди тя радост, естетическа наслада, възхищение, за да пречисти душите. Конфликтът руши, изкуството създава. Плодовете на конфликта изчезват в небитието, а художествените творби надживяват авторите си и пребъдват във времето. На тях принадлежи и бъдещето. Изкуството усъвършенства човека, издига го над прозаичното ежедневие и дребнавостта.

Днес живеете в свят, в който сякаш нямате време да обърнете внимание на изкуството. Не го оценявате. А именно в него е смисълът. Именно то обогатява и одухотворява вътрешно, истински. Изкуството е безценно, защото пренася през времето истинските стойности! Това зарежда хората с положителни емоции или кара да размишлявате. То ги прави по-добри и благородни. А конфликтите унищожават доброто и човещината. Звучи песимистично, но като че ли конфликтът е неизбежен. Противопоставянето може да възникне винаги и навсякъде. Той може да бъде кратък или мъчително дълъг. Но той е благодатна възможност да осъзнаеш проблемите и да опознаеш както другите, така и себе си. Неговото въздействие може да бъде и позитивно, и негативно. Елиминирането на конфликтите е невъзможно, защото те са просто част от живота. Но е възможно да се научите да използвате техните положителни функции. Хората са различни и всеки се справя с конфликтите по различен начин. Добре е да откриете своя начин. Различните конфликти пораждат различни решения. Вероятно всички разумни хора си дават сметка за това. Но въпреки съзнанието, че конфликтите имат силен деструктивен заряд, няма как да не признаете, че те често имат и положителен резултат. Да, понякога той може да бъде постигнат и по разумен начин, с толерантен диалог и усилия за взаимно разбирателство. Алтернативи има. Изкуството е най-оптималната от тях. Резултатът от творчеството облагодетелства автора, защото изразява себе си, той е в полза и на обществото като цяло. Казано с други думи: печелят всички.

Независимо от това, конфликтите продължават да съществуват. Може би причината се крие до голяма степен в природата на човешките чувства, които са движеща сила на поведението. Хората са много по-чувствителни към отрицателните послания и постъпки на другите. Те предизвикват у тях много по-силен емоционален резонанс, отколкото положителните. Те реагират много по-силно на негативното отношение – много по-бързо отвръщаме на враждебността и много по-трудно на изразите на обич, които получаваме. Вероятно това е свързано с инстинкта ни за самосъхранение, с желанието да предпазим и защитим себе си, но интензивността на тази реакция често поражда стълкновения. Като цяло в конфликтите се изразяват чувства – гняв, страх, объркване. А ако хората превърнат тези отрицателни емоции в изкуство? Когато са гневни – да рисуват мрачни картини, да пишат мрачни поеми и трагедии, да композират реквиеми. Ако това се случваше, човечеството не само щеше да избегне конфликтите, но и да осмисли по-добре причините им. Така светът би станал по-добър.

Понякога емоциите на хората остават неразбрани или криворазбрани… Човек често си мисли, че неговият събеседник се чувства по същия начин и съвсем произволно експонира собствената си емоционална картина върху неговата душа. Затова се чувства застрашен. Но друг път, вместо да сподели откровено какво изпитва, човек си прави погрешни заключения, които го мотивират да атакува настъпателно и агресивно опонента си. Вместо да се опита да го разбере, да надделее егоцентризма си и да уважи неговата гледна точка, да потърси общото в интересите им. Творчеството е начин личността да изрази себе си. То е качество, което индивидът внася във всичко, което върши. То е отношение, вътрешенподход, то показва как възприемаме света. Не всеки може да бъде художник. Пък няма и нужда. Не всеки може да бъде танцьор. А и няма нужда. Не всеки може да бъде поет. Излишно е. Но всеки може да е творец. Каквото и да върши човек, ако го прави с въображение, ако го прави с любов, ако го прави с мисъл, то ще е творчество. То ще му донесе наслажда и вътрешна хармония! Може и никой да не разбере за „творбата“. Вестниците няма да публикуват името и снимката му. Историята въобще няма го забележи. Но това няма значение. Човекът е преживял уникалното удоволствие да бъде творец. Важното е всеки да открие какво може да прави. Не всеки може всичко! Трябва да потърси и да открие своята мисия. Да, трябва да опипва в тъмното. Не е много ясно очертано какво е предназначението ти – но такъв е животът. Затова човек трябва да го търси – в самото търсене нещо израства в него и той става личност.

Конфликтите се коренят и в характеровите особености и индивидуалните потребности, интереси, ценности, убеждения, към които се придържа и които се стреми да отстоява човек. Различията между тях пораждат напрежение. А те са иманентно присъщи на битието! Бог е известен с това, че никога не е създавал две абсолютно еднакви неща – това е противоестествено. Сътвореното от него е несъвместимо с индиговите копия. Той създава само оригинали.Именно така, чрез различията между хората, всеки от тях създава уникално изкуство. Разбира се, това понякога затруднява човек при разбирането на изкуството на другия, но ако ние правехме едни и същи неща, животът щеше да е убийствено скучен.

Най-разпространеното мнение е, че конфликтът е нещо отрицателно и разрушително. Понякога той има и положителни резултати. Те помагат на хората да разберат какви са, какво ги плаши или гневи, кое е важно за тях и какви методи използват, за да решат проблемите, които възникват. Конфликтите могат да задълбочат или да обогатят взаимоотношенията. Чрез тях връзките доказват своята устойчивост да издържат на периоди на криза. Това засилва чувствата за загриженост и у двете страни, изчиства гнева, раздразненията и прокарва пътя за изразяване на положителни страни на хората. Творчеството също може да бъде изключително опасно и деструктивно. Неговите послания атакуват човешките мисли и чувства. Ако то е вдъхновено от антихуманни идеи, и особено ако е майсторски сътворено, едно произведение на изкуството е в състояние да причини невероятни вреди на общественото съзнание. Това може да се каже за изкуството на Третия райх, както и на всички тоталитарни режими. Ако изкуството е въплъщение на низки страсти и фалшиви идеали, то накърнява ценностната система на обществото и причинява непоправими вреди на морала. Пример за болестотворното действие на такова „изкуство“ е чалгата, превзела нашата култура.

Конфликтите насърчават промяната. Е, понякога промяната е разрушителна. Но във всички наши взаимоотношения има и моменти, когато нещата трябва да се променят. Конфликтът ни зарежда с енергия и засилва мотивацията ни за справяне с проблемите. Но понякога конфликтният човек се зарежда с енергия само за да си развали отношенията със събеседника или просто защото му е скучно! Конфликтите правят живота ни по-интересен, защото ни показват, че съществуват и други гледни точки освен нашата, възбуждат любопитството и интереса ни. Много често вследствие на конфликти ние вземаме по-добри решения, защото конфликтите ни провокират да анализираме по-задълбочено възникналите ситуации. Сензитивността и проницателността на творците от своя страна също е двигател на прогреса! Чрез изкуството човек се превръща в господар на бъдещето, защото то никога не прави хората нещастни. А конфликтът поражда нещастие. Нещастието показва, че си в конфликт.

И като заключение на всичко казано дотук: конфликтите са нужни на човека, но винаги е по-добре да ги избегнем. Оптималният вариант е да насочим интелекта и емоциите си към нещо по-възвишено – изкуството. Защото творчеството е истинският живот. То прави хората човеци. Всеки може да проявява изкуството по свой собствен начин и това да го направи уникален, да придаде неподозирана дълбочина на преживяванията му и неповторим смисъл на живота. Без творчеството животът не е същински живот, а само предисловие. Ако не твориш, книгата на живота все още не е започната. Мисля, че точно това е генералната мисия на човека – да твори. Да, всеки има различно предназначение, всеки трябва да осъществи нещо, трябва да предаде някакво послание, трябва да постигне някаква цел. Човек не идва случайно и безцелно на този свят. Съзидателят е вложил смисъл в битието му да бъде тук. Важно е всеки да го открие. Бог е създал плеяда прекрасни личности, но не е могъл да трансформира цялото човечество, не е могъл да издигне съзнанието на цялото човечество. То самò трябва да се бори за духовното си израстване. Изкуството е най-надеждното средство за постигане на тази цел – то е вечно и усъвършенства човека. Затова нека правим изкуство!

~ ~ ~

Християн Марков
13 г.
СИП „Художествено слово“
СОУ „Максим Райкович“, Дряново

Истинска приказка за доброто

Имало едно време… Така започват всички приказки. Така започнах да разказвам и бабината. Това не беше обикновена приказка, а истинска. За нейните баба Мария и дядо Илия, за това как са живели. Колкото пъти я слушах, толкова пъти историята се променяше, прибавяше се по някоя подробност. Но винаги започваше така…

Трудни времена били. Много хора умирали от болести и глад, защото живеели бедно.

И тук баба, която четеше написаното от мен, спря. Вдигна поглед над очилата, поклати глава и тъжно се засмя:

– Бедно, бедно, ама децата си не са продавали! – такава е баба, все телевизия гледа и се ядосва на „новото“ време. Все се оплаква от ниската пенсия, но намира пари да ме посреща ту с пържола, ту с печено пиле и картофи. И все вика: „Яж сега, че утре не се знае дали ще има.“ Да се беше научила да прави и пици, равна нямаше да има…

Спирам да се отклонявам и се връщам на онези времена, дето хората често нямали какво да ядат. Та прапрадядо ми Илия бил майстор-дюлгерин от тези потомци на Колю Фичето, които не намерили работа в своя роден край. Принудил се и той като другите в чужди страни да работи. Отивал през зимата в Румънско, с царско разрешение, и се връщал от гурбет със спестени пари.

Една зима, като се връщал, слязъл от влака на гара Трапезица и тръгнал с другари към село. Преди Дебелец се разделили и той продължил сам. Далече било неговото село – Караиванца. На ден и половина път. Вървял дядо, вървял. Стъмнило се, а той се уморил. Не могъл да стигне до овчарските къщи, за да се подслони през нощта. Къде да пренощува, като наблизо имало само един кладенец и гора? Спрял да пие малко вода и да събере клони, че да си накладе огън и да се сгрее. Полегнал до огъня и задрямал.

По тези места имало разбойници. Скрити в храстите, изчакали дядо да заспи и го нападнали. Взели му парите. Взели му дрехите и го вързали гол за кладенеца. Даже една дреха не му оставили. Не се съжалили и добрина не проявили. А може да са проявили и затова да не са го убили? Кой може да каже?

На сутринта добри хора намерили дядо Илия. Натоварили го на каручката си и го закарали полужив вкъщи. Нахранили нещастника и се погрижили за раните му. След няколко дена той си тръгнал и успял да се прибере в село. Как стигнал, само той си знаел. Боледувал няколко месеца, но нали бил мой дядо – силен мъж бил и оздравял.

Успял даже и добра работа да захване. Пари изкарал. Замогнал се. Не забравил доброто. От благодарност построил за хората, които го спасили, чешма на мястото, където бил нападнат. Така преминаващите оттам хора и добитък можели да спрат, да утолят жаждата си и да си починат.

Баба отново вдигна поглед от написаното, намести очилата и каза:

– Става! Я ела да си хапнеш една пилешка пържолка с малко гъбки, че после ще ти разкажа пак онази история за старата къща на дядо и баба. Нали си спомняш, дето ти показвах откъде бягали хайдутите, когато турците тропали на голямата порта. Да вземеш и тая история да превърнеш в приказка, че аз няма да съм вечно на този свят да ти разказвам.

 

Война на световете

Зеленчуците били братовчеди на плодовете по бащина линия. Векове наред живеели мирно и задружно. Даже почти били привързани едни към други. Растели си заедно, едните по земята, другите в храстите и по дърветата. Не си пречели, нямали какво да делят. С времето нещо се случило. За съжаление рано или късно винаги се случва нещо. Бавно и неусетно зеленчуците и плодовете се намразили. Дали заради нуждата от внимание и зрелища, дали заради нуждата от повече място и тор, но постепенно се натрупали противоречия. А противоречията, които не са решени, постепенно водят до едно – до омраза. Омразата си е просто омраза, но когато се натрупа, има нужда да се излее и тогава става страшно, както е и в нашия случай.

Ето как се стигнало до това: Преди години в провинция Барселона се провеждал ежегоден турнир, в който участвали картофите и прасковите. Прасковата решила да победи зеленчука с измама, тъй като се смятала за по-умна и изобретателна. Зеленчуците не били толкова глупави и се усетили и след погребението на картофа обявили война на прасковите от рода Нектарина. Само че преди решаващата битка на полето се стекли множество различни плодове и зеленчуци. Те искали да защитят честа на фамилиите. Така конфликтът между прасковите и картофите се превърнал във война между световете. Защо между световете? – ще попитате. Защото и плодовете, и зеленчуците си мислели, че няма нищо по-важно на света от тях самите.

Оттогава царството на зеленчуците – Lankpard, с владетел цар Картоф Трети, воюва с кралството на плодовете – Chicharito, с кралица Праскова Осма.

Между другото царството на Картоф било много красиво. Куполите на двореца били позлатени, къщите били от сребро и бронз. Символът на царството била великата анаконда, а в цялото Chicharito къщите били от костилки. Дворец от черен титан се извисявал над тях и по цял ден слънцето се наслаждавало на „Песента на щурците“. Всяка неделя имало битка – турнир между най-добрите праскови и картофи. Владетелите се срещали на бойното поле. Разполагали се, за да могат да гледат, докато похапват пуканки и слушат музиката на оръжията. Никоя от фамилиите нямала постоянен превес в турнирите.

Веднъж, когато Картоф Трети се върнал победен за пореден път, решил да прати дъщеря си Чипси при Великия лорд от Челси за съвет и помощ. Този лорд бил известен с бойните си умения и със зрелищните първенства, които обичал да организира. Преди години в супертурнира за титлата най-велик лорд, той победил всички, умъртвявайки ги само с един удар. Оттогава постоянно се биел и си организирал първенства със залози, в които участвали краставиците от Реал, морковите на Блекпул, Манчестъровите чушки и доматите от долината на Рома естествено. Великият лорд произхождал от фамилията на трюфелите и запазвал неутралитет в тази дълга и тягостна плод-зеленчукова война.

Принцеса Чипси намерила Лорда в един стадион и го повикала на помощ на Lankpard. Лордът харесал Чипси и се съгласил да помогне с това-онова. Картоф Трети го посрещнал с царски почести и го помолил да се бие вместо него. Трюфелът се съгласил, като поставил едно условие. При победа да получи ръката на принцеса Чипси. Царят търсел знатен и богат мъж за дъщеря си и приел искането на Лорда. Лордът се бил вместо царя и се върнал с победа при картофената наследница. Настанало всеобщо зеленчуково веселие. Всички започнали подготовката на сватбено тържество в имението Макдоналдс. През това време Праскова Осма била много ядосана и решила да накара колорадските бръмбари до нападнат Lankpard. Картоф Трети разбрал от шпионин за плана на Прасковата и решил да отвърне на удара, съюзявайки се със смъртния враг на прасковите – Белите червеи. Те се срещнали с колорадските бръмбари в решаваща битка. Бръмбарите имали превес, защото атакували и по въздух, и по суша. Победили, размазвайки червеите по пътя си, и продължили към Lankpard. Войната се разраствала, това била война на световете. Отдавна вече никой не си спомнял причината за избухването ѝ. Толкова дълго продължавала, че никой не си спомнял какъв е мирният живот. През това време животните и хората страдали, нямайки какво да ядат. Всичко било опустошено. Не останали здрави плодове и зеленчуци. Светът имал нужда от нови герои…Досегашните героите били мъртви, защото смело се хвърляли начело на сраженията. Трябвало да се появят нови по-умни и по-силни герои. Идвало времето на ГМО-тата. Дали те щели да донесат мир със себе си? Дали щели да спрат разрухата? Това можело само бъдещето да покаже.

 

Сложно нещо е любовта

Сложно нещо е любовта! Не мога да я разбера тази работа с любовта. Хем я има, хем я няма.

Когато бях малък, мама ми казваше, че ме обича от земята до небето и от небето до земята. Сега пък ми обяснява, че съм се родил от любов? Човек e голям, колкото голяма е любовта му? Странна работа.

Човек можел да умре от любов? Да бе!!! Това да не е болест? Ако си болен, отиваш на лекар и ти дава лекарство. Нали любовта е хубаво нещо, не е като омразата, въпреки че тази работа с омразата също не я разбирам.

В детската ми библия пише, че Бог е любов. Това също не ми е много ясно.

Обаче ми е ясно, че когато моят котарак, дворният превъзходен Рижко, изчезна за два дена, много се притесних. Уплаших се, че нещо лошо му се е случило. Даже се разплаках и си мислех, че няма да го намеря. Страхувах се да не е мъртъв. Нямаше кой да ме изпраща и да ме посреща. Нямаше кого да храня и глезя. Само сомчето Светльо сигурно беше щастливо, че няма опасност да бъде изядено и може да си плува спокойно в аквариума. Когато се прибра и разбрах, че е бил в съседите, изобщо не му се разсърдих. Това трябва да е любов.

Разбрал съм, че обичам майка си и баща си, нищо че са досадни, когато ми се карат. А майка ми, когато поиска, може да бъде ужасно досадна. Повярвайте ми! Веднъж ѝ казах, че искам да я пратя в дом за майки, но тя гадно се изсмя и ми каза, че такива домове няма. Явно не ми се разсърди и ми обясни, че домове за изоставени деца също не трябва да има. Тя е работила с такива деца и се натъжава, когато говорим за тях.

Преди много време се разсърдих на мама, когато ми каза, че един ден ще умре. Слушахме една песен на Орлин Горанов и тя ми обясняваше текста, а мен този текст изобщо не ме интересуваше. Нямало да я има на белия свят, щял съм да си имам свое семейство и тя щяла да бъде на небето, като дядо, и от там да ми се радва. Глупости. Много се ядосах. Тогава почнах да ѝ крия цигарите, за да не умре. Даже веднъж ги скъсах. Искам родителите ми винаги да са живи и никога да не се разделяме. Не мога да си представя, че няма да сме заедно. Защо след време нещата да са различни? Не може ли пак да сме си четиримата – аз, татко, мама и Рижко? Така животът си ми харесва, особено когато вземаме решенията заедно. Всъщност бих предпочел да има още един член на семейството ни. Щеше да е хубаво да имаме и едно голямо куче, което да прегръщам. Да го тъпча по цял ден с храна, да играем заедно на поляната и да тренираме футбол заедно. Даже и приюти за животни не би трябвало да има. Защо хората изоставят домашните си любимци? Не им ли е мъчно? Всъщност, като се замисля, по-добре би било да имам и един брат. Малко ще ми е трудно да го изчакам да порасне, но бих изтърпял. Така ще играем заедно и всичко ще е супер. Всъщност и сестра да е, ще изтърпя. Нали ще е от семейството. Пък и сигурно ще е по-весело, когато сме повече. Нищо, че ще ги обичат колкото мен.

Да, сложно нещо е любовта! Майка ми прочете какво съм написал. Вместо да се размърмори, че нещо не ѝ харесва, се развесели. Неочаквано заяви „Да, значи съм те отгледала с малко пари и достатъчно любов“ и нищо не каза за другите членове на семейството. Аз се възползвах от доброто ѝ настроение и вкарах Рижко вкъщи, за да поиграем по мъжки. Дали ще се съгласи за кучето и бебето?

~ ~ ~

Християн Трифонов
12 г.
ОУ „Г. С. Раковски“, Варна

Възкресение

Облечена във рокля свежа,
със чудни весели крила,
Тя от небето се търкулна
и върху рамото ми спря.
Прозрачна като светлината
и нежна като пролетта,
Тя – капката вода разлята,
като сапфирена сълза
надолу към гърдите ми се свлече
и сгушена в сърцето ми замря.

Погледнах я и изведнъж разбрах:
тя беше най-добрият ми приятел,
погледнах я и осъзнах –
без нея нямаше да съществувам!
Една сапфирена сълза,
която носи в себе си живота!

 

Магията на любовта

Във древната, гъста забравена гора
живееше и още живее си сега
вещица стара със стара метла.
И както отвари забъркваше тайни
от гъби отровни и билки омайни,
една мисъл странна я сполетя :
Не е ли магия и любовта?
Но не беше я срещала и не знаеше тя.
Тя всичко остави и без да се мае,
плесна с ръце, възседна метлата
и полетя над света да търси любовта!

И дълго летя ли, летя ли, летя…
И тука погледна
и там видя –
погледна в различни, странни неща,
които дори не са от света,
погледна в стари книги вълшебни,
където чудодейства се криеха древни;
магии, вълшебства погледна тя,
погледна в светлото на деня,
оттам се порови в нощните тайни
по улици крайни и площади централни,
по горски пътеки и по морета,
по странни целувки на разни момчета…

Но нищо не беше като любовта!

Отчаяна, тъжна, с клюмнала глава,
кацна тя в парка върху висока ела. И…:
„Какво е това? Какво е това?“ –
дочу отдалеч тя смях на деца.
Заслуша се – „Йоха-уху-йо-хейхей!
Това било, значи, магията, брей!
Толкова проста, а толкова жива!
Може би най-великата, с най-мощната сила!“
Старата вещица скокна игриво и живо, и диво
върху своята стара, прастара метла
и викна ура!
Защото най-после откри любовта!
И то къде? Във детските сърца, отворени винаги за добри дела!
И доволна литна към свойта гора,
където живееше и живее си сега.

 

Историята на едно дърво

Затворете очите си за миг и си представете едно малко, мъничко семенце. То попада в земята и топлина го обгръща отвсякъде. Топлината пробужда у него невероятна сила, такава, каквато на пръв поглед човек не може да очаква от едно семе. Тази сила кара едно толкова нежно стръкче да пробие дори асфалта по улиците и неговото крехко свежозелено може да пробуди творческото вдъхновение в писатели и художници. И когато някой минава покрай едно такова стръкче, израснало насред голата и суха земя, а може би и въпреки нея, в този някой сякаш възкръсва нещо.

Много деца и възрастни, минавайки покрай него, несъзнателно приклякат и изпитват чувство на радост и скоро стръкчето се превръща в дърво. Не само влагата и слънцето, а и радостта на хората – независимо дали се катерят, правят в клоните му къщички за птички или просто играят около това дръвче, му помагат да израсне голямо и могъщо дърво.

В продължение на много години дървото чувства това. Расте и радва със силата си, сянката и плодовете си животни и хора .

Един ден идват страшно бръмчащи машини и се насочват към дървото. Остра болка го разтърсва. Тя започва от клоните и стига чак до корените. После машините разрязват тялото му на малки части. Обезумели птички напускат с крясък построените къщички и заедно с дървото по земята падат гнездата и яйцата им. Малките гъсенички по листата му са притиснати от клоните, катеричката едва успява да отскочи на земята и да избяга към близката гора. Качват го на камиони, а то завинаги се лишава от радостта на хората!

И хората се лишават от неговата радост…

 

Това видях, когато един следобед се прибирах към къщи. Усетих силна болка в себе си при вида на нарязаното на трупи дърво. Бях закъснял и от него бе останал в земята само отрязаният дънер, който не можеше да се обгърне с ръцете на двама възрастни мъже.

Бързо отидох при шофьора на камиона и го попитах защо са го отрязали, а той отвърна, че било заповед на кмета.

Едно друго подобно дърво – камчийски бряст, имаше до нашата къща. Поне веднъж на ден аз отивах до него и се качвах на дебелия му, раздвоен ствол. Стоях там дълго, представях си разни неща, наблюдавах природата и ми беше хубаво да чувствам огромната му сила. С голямо притеснение попитах за него и разбрах, че на другата сутрин ще се върнат за да го отсекат.

И тогава си казах: „Тази работа няма да стане.“

Под предлог, че снимам машините, заснех всичко и дори номера на камиона, който отнасяше големия гигант.

Съседите гледаха безучастно, а аз не можех да понеса това.

Бързо се върнах вкъщи и намерих в интернет телефони, на които да се обадя за помощ, но беше празник и не отговаряха телефоните на нито една организация. Обадих се и до телевизията, но те казаха, че не могат да направят нищо. Бях много разстроен и тогава мама предложи да се обадим на номер 112. Обяснихме всичко, казахме, че дърветата, които отсичат, са вековни и помолихме за помощ. Жената ни изслуша и след това каза, че приема оплакването. Помоли ни да повторим всичко, за да го запише.

На другата сутрин скочих рано от леглото, отидох до дървото и стоях там до обяд. Никой не дойде.

А дървото? Дървото си стои и досега.

Аз все така седя между клоните му, птичките свиват гнезда в листата му, гъсеничките и мравките лазят по дебелия му ствол.

Хората от селото са доволни, въпреки че не направиха нищо, за да запазят и него, и другото голямо дърво, за което аз бях закъснял и за отрязването на което се оказа, че няма разрешение. Безразличието им ме ядосва. Питам се дали наистина не ги интересува какво се случва с природата около нас? Не ми се вярва! Но защо става така – не знам!

 

Главобърканици

Имаше пролет.
Пролетта на беше никак пролетна,
защото имаше и есен.
А имаше и лято.
И лятото беше като един издут балон,
пълен с шоколад и сладолед.
А и торти не липсваха…
И когато този балон се спука, се насъбраха деца.
И децата амкаха, както го правят с халвата или яйцето на Сирни Заговезни.
Кучетата сновяха насам-натам
и развеждаха своите стопани на каишка.

И ще ви кажа под секрет,
че когато този свят се обръща,
той отива в по-добра посока.

Улиците се превърнаха в еко-улици,
защото кучетата не използваха пластмаса.
Кражбите се ограничиха
до някое парче салам или кренвирш.
Убийства изчезнаха, заедно с илюзиите на хората,
че кучетата са техни охранители.
И планетата тръгна към по-добро бъдеще.

А това си беше един вид възкресение на нашия свят в един по-добър нюанс.

Извънземните, които бяха надникнали в нашата планета преди години, сега, при новото идване, бяха много изненадани от промяната и проявиха по-голямо желание за контакт.

И докато сме на темата за извънземните – да посетим за миг една далечна планета на име Бараланамиртиопнклорарарармкмопа, което в превод на землянски означава „ти“ и където съществата там чуха преди време като новина по телевизията, че земляните изстрелвали ракета към тяхната луна.
По-късно се оказа, че на Земята празнували посрещането на новата си година и това били пушеците от фойерверките.

Та ето как се променят нещата от живота, когато самият живот не се приема като един дебел, сериозен господин с очила и папки документи под мишницата си!

А чайките поеха в клюновете си тази вест за промяна, която определено ухаеше по-хубаво от рибата в боклукчийските кофи, и я отнесоха над морето, което пък я плисна върху себе си и така тя остана вест, която се разлива по вълните.

Малкото четене: Копнеж за ученическо творчество

Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Йорданка Делева
17 г.
клуб „Литературен Еверест“
СОУ „Христо Проданов“, Карлово

Мартенско вълшебство

Мария бе възрастна жена. Живееше сама. Беше изгубила съпруга си преди петнадесет години, а децата ѝ живееха в чужбина. Внуците ѝ също бяха там. Обаждаха ѝ се само по празници. Рядко ѝ идваха на гости. Светът сякаш я беше погребал още преди да умре. В улицата, на която Мария живееше, всички бяха погълнати от сивото ежедневие. Сутрин, бързайки за работа, съседите на старицата я подминаваха, все едно е призрак, блуждаещ в пространството. Болеше я! Тъгата, самотата, болката… бяха се настанили в сърцето ѝ от много дълго време. Искаше някой, с когото да си поговори. Единствената ѝ компания бяха четири малки котенца, но те не можеха да заместят насладата от разговора с някого. Бедната жена бе забравила какво е да се срещаш с хора. Смъртта беше впримчила в зловещата си прегръдка всичките ѝ приятели и сякаш напук бе оставила Мария да живее в самота.

Монотонността на ежедневието не спираше да измъчва жената. Тя се чувстваше като Робинзон Крузо на самотния остров. Разликата бе, че цивилизацията беше толкова близо, а същевременно и толкова далеч от нея. Можеше да излезе и да заговори всекиго, но хората я отбягваха заради възрастта ѝ. Мария чувстваше, че останалите възприемат възрастните като второ качество хора, а понякога и като склеротици, които не знаят какво говорят. Затова започна все по-често да копнее за смъртта. Очакваше я, но тя не идваше. Викаше я, но тя не чуваше…

Един ден светъл лъч се прокрадна в тази мрачна картина. Мария отиваше, както всяка сутрин, за хляб. На прага на магазина видя дрипаво дете. Сълзите се стичаха по лицето му, а босите му крачета се бяха свили от студа. Жената го съжали и приближи до него:

– Защо плачеш, мило дете? – попита бабата.

– Изгубих кучето ми Рижко и сега не мога да го намеря…

– Искаш ли да го потърсим заедно?

– Да! – отвърна детето и избърса сълзите от лицето си.

Близо час двамата заедно търсеха Рижко. От него, обаче, нямаше никаква следа. Докато обикаляха, възрастната жена разбра, че детето е съвсем самò, откакто се помни. Единственият му приятел било кучето. Мария разбираше болката на детето. Съжаляваше го от цялото си сърце и му предложи да дойде в дома ѝ, за да го нахрани. Беше готова да стори и нещо повече – да го приюти при себе си! Тази мисъл ѝ мина през ума внезапно, но се натрапи в съзнанието ѝ за доста дълго време. Ала детето бе погълнато от идеята да намери изгубения си приятел. Благодари на жената за храната и бързо излезе от къщата.

Все пак Мария беше щастлива! Онези няколко часа, прекарани в търсене на Рижко, се оказаха най-хубавото нещо в живота ѝ от много време насам. За жалост, следващите няколко дни отново потопиха Мария в клетката на забравените. Скучното ежедневие пак спусна черната си мантия над малката къщурка и не искаше да изчезне.

След месец Мария чу странен шум. В началото не го позна… не знаеше дори откъде идва. После осъзна, че шумът е старият звънец, окачен на вратата ѝ. Беше забравила начина, по който звъни. Толкова отдавна никой не я бе търсил, че дори се учуди как той все още работи. Когато отвори старата врата, видя рошаво жълтеникаво кученце. То махаше с опашка и лаеше закачливо. Изведнъж от градината се показа и детето, което Мария бе срещнала преди месец. То се усмихна широко и започна да представя своя приятел Рижко на старицата. Кучето се бе върнало самò, а детето идваше да съобщи на бабата радостното събитие и да ѝ благодари.

Беше дошло и за още нещо… с последните си пари бе купило красива мартеничка с Пижо и Пенда. То наистина бе благодарно за проявената доброта и загриженост от жената. Искаше да ѝ се реваншира с една мартеничка – все пак беше първи март! Мария пое с треперещи ръце прекрасния подарък. Години наред не бе получавала нищо. Запрегръща детето и пак му предложи да остане да живее у тях. То от малко бе останало сираче, обикалящо улиците за парче хляб, така че с радост прие предложението на бабата.

Оттогава Рижко, Мария и детето заживяха заедно в малката къщурка. В онзи първи ден от март, една мартеничка и едно куче събраха две души, пленници на самотата. Никой дотогава не ги бе дарявал с обич, нито с внимание, но това не им попречи да ги намерят един от друг.

~ ~ ~

Георги Стоянов
19 г.
ПМГ „Никола Обрешков“, Казанлък

Психологически фотографии

I.

Притча за храбростта

Имало едно време един рицар. Той не бил много храбър – напротив, дори се надсмивали на неговата страхливост. Този рицар избягвал всяка битка със зверове и могъщи дракони, защото не бил сигурен, че ще може да ги победи. Ала все пак рицарят желал най-много от всичко на света да намери принцеса, която да спаси, и тя да се влюби в него. И веднъж съдбата дарила този рицар с прекрасната възможност да намери своята желана принцеса. Той научил в един хан за кула, която не била пазена от дракон. Кула, висока около сто лакътя, на върха на която била затворена руса, синеока, чаровна принцеса. Рицарят се възкачил на своя кон и веднага поел към тази кула. Още същата вечер достигнал до входа ѝ. Но когато започнал да изкачва стъпалата до стаята, в която била затворена прелестната девойка, рицарят съзнал, че нямал силите да изкачи стълбата до върха. Защото стъпалата били високи и стръмни, а рицарят изпитвал силна болка в левия си крак (тази болка го съпътствала от рождението му). И все пак той отчаяно опитвал да се изкачи; и всяко стъпало, което подемал, му носело все по-големи и по-непоносими мъки. И хиляди сълзи от болка и печал облели лицето му, и отровна мъка легнала на сърцето му; стигнал само до средата на стръмното стълбище и се предал. Рухнал върху поредното стъпало и задъхан започнал да се моли болката да спре. Ала тя не спирала. И ужас обхванал рицаря, който помислил, че напразно се е впуснал в търсене. Разкаял се, задето заизкачвал стълбите, водещи към стаята над него, оплакал злочестата си съдба да бъде такъв болнав и страхлив рицар. Но нали бил влюбен в принцесата, чакаща своя спасител? И това не му давало надежди вече – понеже дори да бе успял да изкачи стълбите, въпреки болките си, и да отвори вратата на стаята на върха на кулата, тя може би щяла да бъде празна…

II.

Детска радост

В една ясна, спокойна вечер луната приличала на голяма сълза, готова да се отрони от небето и да тупне върху безжизнената земя. Тя треперела и ако имала глас – щяла да плаче като изоставено пале. Горката луна – тя не разбирала толкова много неща. Ако можела да разбере, нямало да плаче.

Далеч под нея, притаени по краищата на горите, стоели сгушени дървени къщички. В тях било топло и уютно; големи, бедни и щастливи семейства били налягали около догарящата жар в камината. В тишината си семействата били блажени. Едно от тези семейства бе семейство Грунд. Вилхелм Грунд никога не бе размишлявал за своята бедност. Той спеше винаги с християнски кръст под възглавницата си и често благодареше на Бога за мирния си живот. Последна искра се отдели от тлеещите дървета в камината и Вилхелм погледна в този миг озареното лице на жена си. Той я обичаше, макар тя да не бе красива. Тя не бе и добра към него – но той беше абсолютно смирен. Вилхелм беше щастлив с нея.

В среднощната тишина – вълците спяха – Вилхелм бе изненадан да чуе звънливо гласче:

– Тате, тате – виж каква голяма луна!

И Вилхелм погледна през прозореца – и се учуди. Защото колкото и да напрягаше поглед и да оглеждаше небето, не виждаше изумителната луна.

– Тя е слаба – промълви синът му, – не може да роди цветове. Само слънцето може.

Вилхелм сви рамене и легна отново. Опита се да си спомни последния цвят, който го е впечатлил. Но не можеше. „Отдавна съм забравил – каза си Вилхелм – успокояващо зеленото… Червените рози… Жълтия изгрев…“ Защо Вилхелм не можеше да си спомни?

III.

Среднощни стонове

През нощта насред горските поляни освен демони и горски нимфи човек можеше да съзре куп други чудати същества. Само трябва да потърси. Лунните лъчи издават нов свят, недокоснат от слънчевия ден – свят на окаяни и самотни души. Понякога край блатата човек може да дочуе неволни трепвания. Обикновено там крила разкършват комарите.

Да си комар не е лесно. За дългите им, крехки крила е голяма мъка да носят това телце. И ако не беше този хобот! Толкова е тежък…

И все пак за всеки комар би било лесно да се сравнява с теглото си, ако не го душеше и друга, по-тежка болка. Малко хора знаят това, но всеки може да разбере каква истина разкриват току-що трепналите преди полет крилца. Този трепет е стонът на клетия комар. Един вечен стон, породен от злочеста прокоба. Нима комарът не знае, че вреди на другите? Напротив, знае – и заради това стене. Тежко е на всеки комар всеки път, когато смуче кръв от друго същество! И хората биха се разплакали от състрадание, ако разбираха техните отчаяни, оплакващи викове.

Но всяка вечер наново и наново комарът, въпреки желанието си, раздвижва своите крила и с непоносима мъка се отправя на вечната си орисия да причинява болка. Кой ли бог би могъл да спаси клетите животинки? Та освен някой загубен среднощен пътник никой не дочува тяхното отчаяние…

IV.

Човекът от подземието

Веднъж човекът от подземието полудял за миг и незнайни сили го отвели отвъд неговото дългогодишно обиталище. Излязъл той и прозрял меките, топли слънчеви лъчи и се възрадвал на живота; захвърлил своя стар, вмирисан кожух и припнал да разглежда що за нещо е светът.

И се учудвал, най-много се учудвал на чудните, пеещи птички, които правели от сивия, безформен цвят цветна, възхитителна идилия. Любувал се на нежните цветя и свежите плодове и смирено потънал в дрямка под гъстата сянка на голямо вековно дърво. Събудил се – вече било нощ. Не бил се разсънил още и грозен лик на дрипав скитник, който стоял с протегната ръка до него, го стъписал. Човекът от подземието изкрещял от ужас и побегнал – та нима можел да реагира по друг начин? Но убежище не намерил, всички врати били заключени тази нощ, а оградите – прекалено високи, за да може някой да го прескочи (човек едва виждал докъде се извисяват!). Странният наивник седнал до един камък и вътрешен глас го подтикнал към безумието да премести камъка. Отместил го и съзрял голяма дупка, направена от някакво животно. Любопитен и оглупял, човекът бръкнал в нея и кръвта му се смразила, когато в дланта си почувствал безжизнените телца на малки песнопойни птички. Жълти, червени, сини – всички те били студени като земята, убити от безчувствен звяр, неспособен да види магическата им красота! Горкият странник, в този миг сърцето му се разбило на две и скръб замъглила погледа му. Завил му се свят и месецът заиграл в кръг над главата му, целият небосвод се въртял. Но всичко това престанало, когато една мека лапа докоснала ръката му. Била стара, грозна лисица, която гледала с тъжен поглед – някой бил открил скривалището ѝ и разхвърлил телцата на всичките птички, а може би дори взел за себе си някоя от тях. Безмълвен и виновен пред себе си, човекът от подземието загледал болнавата лисица, която усърдно заприбирала птичките обратно. Помогнал ѝ, въпреки своята мъка, и прибрали заедно всички птички. Тогава човекът тръгнал обратно към своето подземие, но не го намерил – търсил го три дни и три нощи. Накрая изкопал гроб за себе си край една пътека и легнал в него, чакайки някой услужлив пътник да дойде и да го покрие с пръст.

Лежал в гроба си, слушайки нежните песни на птичките през деня. А през нощната тишина съзерцавал ясното небе.

~ ~ ~

Мария Лазарова
18 г.
91 НЕГ „Проф. К. Гълъбов“, София

Кафе

Беше сутрин като всички останали. Седях си спокойно на терасата и се възхищавах на изгрева. Не знам дали някога сте му се любували, но за мен няма по-величествена гледка от тази. Истинска магия: слънцето бавно подава лицето си иззад хоризонта и изведнъж сякаш цялото небе пламва от огъня му. Пред погледа ти безкрайната синева захвърля монотонния си цвят като стара дреха, за да се нагизди в прелестни златисти, розови, червеникави и лилави платове – достойна премяна за очите на краля слънце. В това време топлите му ласкави лъчи се пръсват над земята, вдъхвайки нов живот, а мракът на нощта се отдръпва, кланяйки се пред вечната спътница на великия владетел – светлината. А слънцето се издига в небето сред пъстрата си свита от пухкави облачета, облечени в най-нежни цветове. Издига се, за да властва отново над един свят, от който лъха живот. Вълшебство!

Това е наистина опияняваща гледка, на която се любувам всяка сутрин. Обикновено ставам рано-рано и се настанявам да закусвам на терасата, която за щастие гледа на изток. Така мога да се насладя на изгрева, хапвайки сладко на чист въздух – какво по-хубаво от това!

И онази сутрин не беше изключение. Седя си значи на едно удобно меко столче и гледам изгрева. Пред мен на ниска дървена масичка почетното място заемат купа с виенски кифлички (ммм, любимите ми) и каничка кафе (кафето направо ми спасява живота, знаете ли колко рано изгрява това слънце!). Наоколо ми – е, какво ще ви разправям на дълго и на широко – уютна малка къщичка тип вила, заобиколена от много зеленина и скромна градинка. Отляво и отдясно други къщи, отделени от моя двор с дървени оградки, отзад също, отпред – малка спокойна селска уличка, зад нея – дере. Изобщо – една идилия… Мисля, че добихте известна представа и тъй като нито прелестите на природата, нито някакво планинско село са предмет на моята историйка, оставям всичко на въображението ви, вярвайки, че вие, мили ми читатели, и планини, и къщи, и селца достатъчно сте виждали, и без да си играя повече с търпението ви, започвам с разказа.

Седя си аз на тераската, пия си кафенцето и гледам изгряващото слънце, когато, не щеш ли, се чува леко изщракване, поскърцване на панти и градинската вратичка се отваря. Отвърнах поглед от чудото на изгрева и фиксирах с очи вратата, а в главата ми кънтеше една-единствена мисъл:

– Какъв е този ненормалник, дето е станал толкова рано, че и по гости тръгнал?!

После ме осени ужасното прозрение:

– Който и да е, сигурно ще ми изпие кафето!!

Какво да ви кажа, сънената глава е особено празна сутрин, а този ден бях дори по-сънена от обикновено. А за един много сънен ранобудник (който отгоре на всичко се мъчи да остане буден) няма нищо по-скъпоценно от животворната чаша кафе. За кафе той е готов да убие. Вярвайте ми!

И така за онази малка част от секундата докато преместя поглед по посока на вратата, тялото ми по някакъв несъзнателен импулс на заспалия ми мозък се премести леко, заемайки защитна позиция над каната с кафето. Така подготвена, се загледах във вратата в очакване на най-лошото. Под изумения ми взор през нея влезе, не, влетя, милата ми съседка. Успокоих се. Тя не пие кафе!

От друга страна, видът ѝ леко ме разтревожи. Както и самото ѝ появяване – та тя връхлетя в градината, като почти изкърти портата по пътя си, и се понесе към терасата със скоростта на ракета изтребител. Върху пижамата си бе наметнала лек халат в оттенъци на розовото, който се вееше зад нея като пелерина, а на краката ѝ се мъдреха пухкави пантофки в тон с него. Бухналата ѝ коса беше рошава, сякаш току-що е изхвърчала от леглото (както и сигурно беше), а по миловидното ѝ личице още личаха следите от доскорошния сън. Но личеше и още нещо – неистов ужас. Очите ѝ сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си, а устата ѝ бе разкривена и застинала в писък. Изглеждаше точно сякаш се нуждае от чаша успокоително кафе. Да му се не види.

Дам, като цяло доста ме постресна, а да не споменавам и че писъците ѝ вече ми пукаха тъпанчетата, така че реших да взема нещата в свой ръце. Надигнах се бързо и я пресрещнах точно когато стигна до стълбите към терасата. Започнах с най-милия си глас:

– Блага – така се казваше – Блага, мила, моля ви, успокойте се. Какво сте се развикали така, ще събудите цялото село!

Тя спря да пищи (слава Богу), погледна ме с изцъклени от ужас очи и задъхано започна с по-писклив от обикновено гласец:

– Моля ви, съседке, трябва да ми помогнете! Те ме преследват! Те искат да ме отвлекат, да ме вземат с тях на… на… и аз не знам къде! Моля ви, помогнете ми, ПОМОЩ!!!

Тя изкрещя последната дума и усетих как ухото ми заглъхна. Беше се приближила до мен, стискаше ме здраво за ръката и се бе облегнала с цялата си тежест на рамото ми, произнасяйки тези думи в ухото ми. Опитах се да мисля трезво, въпреки че ръката ми започваше леко да изтръпва в хватката ѝ.

– Хайде, мила – подхванах – успокойте се. Елате, седнете. Хапнете си една кифличка, аз ей сега ще ви донеса една чашка и ще ви сипя кафе… – настаних я на моя стол и се отскубнах от хватката ѝ – и после ще ми разкажете всичко. Но първо ще се успокоим хубаво, нали?

Оставих я да седи там и влязох с бързи стъпки в къщата. Спрях се, щом изчезнах от полезрението ѝ, и внимателно размърдах ръката си. После китката. И пръстите. Един по един. Не, нищо счупено. Ама че здраво стиска тая жена! Иначе като я погледнеш една такава нисичка, пълничка, с големи честни очи и толкова добродушно изражение на миловидното ѝ личице, никога не би заподозрял такава сила в нея. Както и да е, оставих настрана размишленията и взех чаша от кухнята. Занесох я на терасата, сипах на милата си съседка кафе, едва потискайки една въздишка, после си донесох един стол и се настаних срещу нея в очакване на страховитата история, която предполагах, че ще ми разкаже.

Но тя не започна да говори веднага. Първо изпи чаша кафе, за да се успокои. И още една. Когато си сипваше трета, реших, че очевидно трябва да я подканя да започне. Не че изгарях от желание да чуя историята ѝ. Обичам кримита, но Блага винаги си е била малко наивничка. Не ме разбирайте погрешно – иначе е много мил човек и е винаги готова да услужи, ама вярва на всичко. И обикновено тича при мен да разправя поредната чута и недочута небивалица, понеже мъжът ѝ открито ѝ се подиграва.

Та не беше толкова заради случката, а защото ме стресна огромното количество кафе, което изгълта и се канеше да продължи да гълта (а уж не пиела кафе). Не че нещо, ама това беше последното ми кафе, а магазинът не работи толкова рано сутрин! А тя най-нахално опустошаваше безценното ми… Както и да е, потиснах раздразнението си и си лепнах (или поне се опитах да си лепна) на лицето една мила усмивка.

– Хайде, мила – започнах с най-нераздразнения глас, който успях да изкарам от гърлото си, – виждам, че се успокоихте, защо не ми разкажете какво стана?

Тя се сепна, остави чашата на масата (сърцето ми трепна от щастие) и се озърна наляво и надясно. После се наведе през масата към мен и започна шепнешком:

– Беше ужасно. Те се появиха от нищото и казаха, че са дошли за мен. Че по-добре било да тръгна доброволно, за да не прибягват до излишно насилие. Щели да проведат с мен няколко експеримента, после щели да ме пуснат.

– Чакайте малко, чакайте – прекъснах я аз, – кои са тези те? – а в главата ми се въртяха тайни правителствени организации, терористични групировки, ФБР, КГБ, БАН и прочие. Много филми гледам.

– Извънземните – изрече тя сякаш се подразбираше.

Е, това не го очаквах. За момент щях да избухна в смях, но после се замислих. Зареях поглед по посока на къщата на съседката ми. Извънземни – дали наистина съществуват? Канех да изпадна в дълбокомислени разсъждения по този въпрос, но от моментния ми унес ме изтръгна един твърде добре познат звук, който ме накара да изтръпна до мозъка на костите си – сърбане на кафе.

Фокусирах отново Блага, която изпиваше – забележете – трета чаша от свареното ми с пот на челото кафе. Хвърлих един поглед на каната, която някога бе пълна с ароматната живителна течност. Бе останало съвсем малко на дъното, сигурно нямаше и половин чашка. За миг изпаднах в нещо като преливаща от мъка апатия с поглед, който просто не искаше да се откъсне от каната. Но в следващия момент ме обзе решителност – това кафе щеше да бъде мое!

Реших да накарам Блага да говори с надеждата, че така ще отклоня малките ѝ алчни ръчички… така де, вниманието ѝ от кафето. Пък и бе разпалила любопитството ми.

– Разкажете ми по-подробно какво стана – подканих я аз. – Как се появиха тези извънземни, как изглеждаха, какво направиха, след като ви заплашиха, и прочие – с една дума всичко.

– Ами… – започна тя неуверено – пристигнаха с една летяща чиния.

Почаках малко, за да видя дали ще продължи, но тя явно нямаше такова намерение.

– Добре де – попитах, – как точно изглеждаше тази летяща чиния?

– Ами чиния като чиния – тя се поколеба, – мисля, че приличаше най-много на чиния за основно ястие. Само дето хвърчеше.

– Да не сте запратили някоя чиния за основно по мъжа си и тя така да е полетяла? – се изплъзна от устата ми преди да успея да се спра.

Трябваше да си прехапя езика, за да спра напушилия ме смях. Предположението ми, че Блага пак е повярвала на някоя небивалица, започваше да си превръща в увереност. Така де, летяща чиния! За основно!?! Какво ли щеше да последва – малки зелени човечета?

– Не, не съм мятала никаква чиния – отвърна тя, без ни най-малко да се засегне. – Кацна на леглото ми и от нея започнаха да излизат едни такива мънички зеленички човечета. Имаха си и антенки на главата – кимна тя уверено.

– Чиния, пълна с броколи? – Вече едва се държах да не избухна в смях.

Летяща чиния с малки зелени човечета. С антенки. Ама вие сериозно ли?! Вече бях сигурна, че съседката ми не е била посетена от никакви извънземни, но ми беше любопитно какво още ще измисли. Раздразнението ми от липсата на сутрешната ми доза кофеин се бе изпарило напълно. Тази история си заслужаваше няколко похабени чаши кафе.

– Не – отвърна Блага на последната ми забележка, явно леко жегната този път. – Казвам ви, спях си най-спокойно, когато се случи всичко.

– А помните ли случайно да сте се събуждали, преди то да се случи? – Вече не можех да сдържам смеха си.

– Имам чувството, че ми се подигравате, съседке– извика Блага вече със сълзи на очи. – Та вие изобщо не ми вярвате!

– Вярвам, вярвам – отвърнах, а и в моите очи вече напираха сълзи, само че от смях. – Вярвам, че сте сънували всичко!

Няколко минути тя си и остана така – ококорена срещу мен (опитах се да спра да се смея, наистина, ама…) – после явно потъна в дълбок размисъл. Накрая призна, че не си спомня да се е будили преди „срещата“ и явно всичко е било просто кошмар. Макар и малко неуверено, тя се присъедини към смеха ми, а след това и се извини, че ме е обезпокоила толкова рано сутринта (но не и за кафето, гррр). Побъбрихме си малко (нещо за сънищата и подсъзнанието), накрая тя ми поблагодари най-сърдечно за помощта и си тръгна напълно спокойна и доволна. Станах да я изпратя до стълбичките на терасата и с усмивка наблюдавах как се обърна на вратата да ми помаха и изчезна зад оградата. Поклатих глава, все така с усмивка. Милата Блага. После се сетих нещо, което още повече ми повдигна настроението – в каната беше останало още малко кафе! Значи сутринта не беше напълно съсипана. Обърнах се бързо, пълна с въодушевление, само за да видя как едно малко зелено човече (с антенки!) изпива последните капки кафе.

Копнеж за ученическо творчество: отличия

Приятели (:

Вчера, в последния ден от седмия Фестивал на българското образование, се събрахме да наградим отличените автори в Копнежа за ученическо творчество. Ето как:

снимка от награждаването

И ето кого:

Отличия от електронно списания SciFi.bg

  • Павел Миланов – за „Детето на Дявола“
  • Мария Лазарова – за „Кафе“
  • Евгения Василева – за Narratio de Imbre Obscuraque

Отличия от клуб „Светлини сред сенките

  • Християн Трифонов – за „Главобърканици“
  • Йорданка Делева – за „Мартенско вълшебство“
  • Виктория Николова – за „Левски“

Отличия от клуб „6+“ към НСОУ „София“

  • Християн Трифонов – за „Главобърканици“
  • Йорданка Делева – за „Мартенско вълшебство“
  • Георги Стоянов – за „Психологически фотографии“
  • Християн Марков – за „Истинска приказка за доброто“

снимка от награждаването

Отличия от фондация „Човешката библиотека“

снимка от награждаването

Отличията са изброени в реда, в който получихме текстовете. Копнежът не състезава авторите едни с други (за това си има конкурси ;)) – той отличава всички, чието вълнение и старание са ни впечатлили.

Лека-полека ще публикуваме тук ония отличени текстове, които авторите пожелаха да споделят и с вас.

Благодарим на всички участници за усмивките, писъмцата (особено за милите :D) и за ударната доза вдъхновение, че следващата вълна идва. Хайде пак! 🙂

Благодарим и на съмишлениците ни от „Професионален форум за образованието“, които за четвърта година ни сътворяват възможност да участваме в образованието: свързващо, равностойно, градящо умения… образование, каквото си мечтаем ние.

А аз благодаря лично на Или, Лъч, Еви и Наско, които подготвяха, пренасяха, пазителстваха и ми припомняха, че ЧоБи значи „заедно“.

Накрая, за десерт… ще пуснем духа от кутийката. 😀

снимка от награждаването

Приказката разказва, че някога странстваща задруга от народа на Чобитите попаднала на тайнствени свитъци с древна мъдрост. Уви, вековете не били пожалили пергамента – половината от записаното било изличено, недостъпно за смъртни очи. Поумувала задругата, поусмихнала се задружно, пък занесла половинчатите свитъци на Събора на омъдряването, където се сбирало голямо и мало (особено мало) от близо и от далеч. И им предложили, на сбраното голямо и мало (особено мало), да довършат древната мъдрост, като черпят без страх и свян от своята си.

И ето какво произтекло…

Мисли на писатели, довършени от читатели

Мисли на писатели, довършени от читатели

Мисли на писатели, довършени от читатели

Мисли на писатели, довършени от читатели

Мисли на писатели, довършени от читатели

Мисли на писатели, довършени от читатели

Разказва приказката, че задругата Чобити още умуват и се усмихват. Особено се усмихват…

Снимки: Евгения Василева, Илка Чечова

Малкото четене: „Непоискано добро“

Откъс от „Непоискано добро“, следващия роман в поредица „Човешката библиотека“. Предишната част е тук.

~~~

– Свобода… Това очакваше, нали? Етиен, по-хитър си, отколкото изглеждаш.

– Скаутски навици. – Той ù смигна.

– Кои ще са противниците?

– Аракси и Ема – отговори Етиен. – Той е предсказуем, тя – елементарно подла.

Сградата на университета пред тях смени стъклената си фасада с облачно небе. Етиен се подсмихна спомняйки си, че съвсем наскоро учиха нещо за това.

„Било е идея на студент! Целият проект… участвал е дори в изпълнението.“

– Винаги съм го смятал за глупаво – каза той.

– Кое?

– Това отпред. Фасада с облачета, планини… Дел, разсеяна си!

– Играта се играе отвън. – Тя го погледна строго. – Не бива да ни личи, че се оправяме толкова добре там. За „Алианс Сикрет“ скаутите са просто младежи, които поддържат тялото си и мечтаят да станат пилоти.

– Уха!

– Не бива да ни личи, Етиен! – Тя стисна устни. Бяха тъмнорозови, макар да не използваше грим.

– Разбира се! – извика той. – Ще взема сгъваемата къща. Раницата е тежка, но се търпи, а къщата има всичко, дори баня… Всеки има право да носи един предмет. Това, което избереш.

– Цяла къща?

– Две малки стаи. Мисля, че са ни достатъчни. – Етиен се разсмя и я хвана за ръка. – Дел, трябва да сме популярни, за да ни последват, когато започнем.

– Някои започнаха отдавна.

– За баща ти ли… Съжалявам… – Той зарови пръсти в косата си. – Знам, че е глупаво, Дел. И баща ти го знаеше. Целият ни свят, тези измислени закони… Вече дори децата се питат какъв е смисълът от класовете. Клас едно, клас две… Определят те, когато си на седем, а ако нямаш условия, ако родителите ти не струват, на седем може да си пълен дебил, а на двайсет и седем… – Етиен разпери ръце.

– Мъртъв бунтовник от клас две.

– Питала ли си се защо… нещо не е наред. Не може винаги да е било…

Една шейна излетя от паркинга на университета и мина на пълна скорост над тях. Тук, в централната част на нивото, можеше да се лети така – подът беше дълбоко, а таванът високо. Привилегията да си от елита на клас едно.

– Къде ще съберат цялото множащо се човечество, ако мъртвите не освобождават място? – Етиен проследи шейната докъдето можа. Изкуственото небе над главите им беше сивкаво. Съвсем като истинско, когато се кани да вали дъжд. Подземният град не изглеждаше винаги така. Много по-често беше светъл и приветлив, но блясъкът му бе фалшив, като този на „Мултимага“. Създаден, за да те държи далеч от важните неща. – Цялата земя е прокопана. Живеем като къртици и също като тях сме слепи.

– Какво ще взема аз? – попита Дел. Лицето ù беше станало като небето. Тя се загледа към паркинга. – За „Дуел“? Какъв предмет да взема?

– Бутилка светлина. – Той се усмихна. – Не ме гледай така. Ползвам я от известно време. Това е едно от онези древни неща, които хората са измисляли и забравяли. Субстанция от вода, фосфоресцентни вещества, оцветител… Просто светеща вода. Наливаш я в нещо прозрачно и ето ти лампа без електрическа енергия. Ако искаш да я загасиш, прибираш съда в шкафа или връщаш течността в непрозрачната бутилка… Този път ще взема термос. Така изобщо няма да имаме светлина, ако е нужно да се прикрием.

– Аха.

– Ще кажеш, че вземаме просто вода. Нека да ги изненадаме!

– И ако разберат, че пием от изворите?

– В къщата има пречистващи филтри, можем да ги ползваме многократно – каза той. – Ще го приемат като обикновен риск. Никой няма да се сети, че знаем колко по-чиста е водата от изворите.

– Етиен, как го правиш? Всичко това…

– Просто! – Той я прегърна. – Простите неща понякога са най-добрите за нас, Дел! Искаш ли да те закарам?

Бяха навлезли в паркинга и той инстинктивно я водеше към шейната си. Няколко студенти профучаха покрай тях.

– Последен модел? – Дел го погледна с укор.

– Подарък от брат ми. – Етиен се загледа в сребристо-зелената шейна. Дори тунингът ù беше последен писък на модата. Златни куршуми, полетели като в забавен кадър. – Имам я от три дни, но ти нямаше да забележиш, ако не се бях класирал за „Дуел“.

Той надникна в синия хаос на очите ù.

– Аракси ти е по-интересен.

– Аракси е грубиян! – отсече тя. – Забелязвам го, защото ме държи нащрек. Предвидим е, но агресията винаги ме изненадва, поне в началото.

– Ще се качиш ли? – Люкът на шейната изсъска и се повдигна леко.

– Дядо настоява да използвам градския транспорт. Казва, че в първи курс е опасно да имам собствена шейна. – Тя счупи устни.

– Дядо ти не знае колко съм добър. Хайде, качвай се! – Етиен проследи гъвкавата ù походка и ловкия скок в кабината, при който косата ù се преметна от едното рамо на другото. Беше черна и блестяща, като дълбокия космос.

– Хайде! – подкани го Дел.

– Не бързаме за никъде.

 

Капитан Лестад се отпусна в креслото си. Пръстите му потропаха по плота на бюрото.

Офицерът срещу него беше мъж на около четиридесет години, добре сложен, със стойка, издаваща самочувствие.

– Явявам се по ваша заповед, сър! – отчетливо произнесе той.

– Офицер Дим, свободно. Седнете! Преглеждах досието ви. Ще бъда кратък. Имам предложение, което би могло да ви донесе повишение.

Офицерът седна на диванчето срещу него. Лицето му остана сериозно.

– Слушам ви, сър – каза все така безстрастно.

– Запознат ли сте с проекта „Непоискано добро“? – попита Лестад.

– Да, сър.

– Не само около инцидента със съпругата ви, а в дълбочина. Познавате ли целите и задачите на проекта? – Лестад следеше изражението му. Дим не трепна.

– Запознат съм в детайли, сър. Именно покрай инцидента с бившата ми жена.

– Леона Дим ви е дъщеря?

– Да, сър.

– Справя се отлично в обученията на „Алианс Сикрет“. – Лестад се усмихна тънко. – Не е добра ученичка, но е най-добрият „ловец“ във възрастовата си група.

– Да, сър.

– Ако приемете предложението ми, един ден тя би могла да ви последва. Още сега може да съдейства на „Алианс Сикрет“ с уменията си.

– Сър?!

– Съученикът ù Марко Делил е от семейство с отклонения. Малко, но все пак забележими. Дъщеря ви е близка с него, нали?

– Да, сър, доколкото ми е известно, те работят в екип.

В изражението му се появи едва доловимо напрежение.

– Делил носи косата си дълга и се облича разпуснато. Може би под негово влияние дъщеря ви си е направила старомодна прическа. – Лестад отново се подсмихна.

– Ще проуча въпроса, сър – каза Дим.

– Поставете тази задача на Леона от мое име и от името на „Алианс Сикрет“. Запознайте я с проекта. Спечелете я!

Офицер Дим изглеждаше заинтригуван и може би малко притеснен.

– Виждате ли някакъв проблем? – попита Лестад.

– Дъщеря ми е малко… сърдита ми е, сър.

Да, притеснен беше.

– Това е сериозно и ще се помирим. Тя не приема приятелката ми. Лична история.

Лестад се подсмихна.

– Вие поемате семейство Делил, дъщеря ви – момчето! – Капитанът стана от креслото си. – До два часа ще ви изпратя новото назначение на личния ви комуникатор.

– Разбрано, сър. Благодаря ви!

Офицер Дим отдаде чест и излезе с бърза стъпка. Сякаш бягаше от кабинета.

– Намерил си гадже и дъщеря му станала ловец номер едно! Това ще ми свърши работа. Ще ги изцедя до дупка и двамата.

Той се отпусна в креслото си и допря пръсти един в друг.

~~~

Помогнете ни, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.

Гостува ни: „Да направиш вкусолет“ на Александър Карапанчев

корица на „Да направиш вкусолет“

Неотдавна издателството за електронна словесност „Е-КНИГИ“ пусна нова стихосбирка от Александър Карапанчев – „Да направиш вкусолет“. Тя започва с едно съкровено определящо я мото: „Все по-свободен в свободния стих…“ Сега ви представяме тази книга с няколко нейни елемeнта, а именно: текста на четвърта корица, автоинтервюто на поета и избрани графики от художника Калин Николов, който неведнъж е бил номиниран за международната награда „Еврокон“.

☼   ☼   ☼

Както писа вестник „Стандарт“, книгата „Топлото ключе на живота“ от Александър Карапанчев (2010) е първата българска стихосбирка с фантастична поезия, появила се в Интернет.

„ДА НАПРАВИШ ВКУСОЛЕТ“ е втората стихосбирка на същия автор и пъстрите ударения в нея също падат върху фантастиката като супержанр в изкуството. Диапазонът на поета се движи от тристишието до поемата и от песъчинката – до необята на Космоса.

Книгата е обогатена с 20 много атрактивни графики, създадени специално за това издание от големия ни художник Калин Николов. Самият той отбелязва: „Тези стихове са изкушение за илюстратора – те са като катедрала от образи и пространства, тук словото, книгата, околната среда нямат граници помежду си…“

Стихосбирката „Да направиш вкусолет“ се намира на адреса на издателя: http://e-knigi.net.

☼   ☼   ☼

Александър Карапанчев
А В Т О И Н Т Е Р В Ю

(Помества се със съкращения)

Въпрос: Но защо точно „Автоинтервю“? Толкова ли не се намери някой пишещ, който да ви зададе шепа културни питанки?

Отговор: Нито са ме търсили отнякъде, нито пък аз съм тръгнал да ги търся със звънкото като камбана „Хайде, дами и господа, да ме интервюирате…“. Имам в запас още два-три технически мотива. Изведнъж ми се прииска да бъда едновременно от двете страни на барикадата (тоест на интервюто), разполагайки с пълен контрол както върху въпросите, така и върху отговорите им. А понеже от доста години съм запален колекционер/читател на поезия и даже по малко пиша стихове, мисля, че съм един вид подходящ обект за разговор…

В.: Добре, да започваме. Сещате ли се за други автоинтервюта?

О.: О, това е много рядък жанр. В момента се подсещам, че такива са правили двама от най-любимите ми писатели. Става дума за реалиста Труман Капоти, който владее по фантастичен начин перото, и за фантаста Станислав Лем, успял тъй реалистично да обагри плодовете на своята неизтощима фантазия.

илюстрация от Калин Николов

В.: Как смятате – къде минава границата между реалистичната и фантастичната поезия?

О.: Наистина хубав въпрос! Съвсем същия аз зададох на Александър Геров преди близо четвърт век. Мълчаливият чак до енигматичност 70-годишен поет не се затрудни особено с отговора. След като съсредоточено смукна от стъкленото си цигаре с йоден цвят, той отбеляза, че тази граница е твърде тънка и че минава през въображението, през таланта. И: „С колкото повече талант и въображение е богато едно творчество, толкова то е по-фантастично…“ Е, подир толкоз изтекли води на мен още ми е трудно да добавя нещо по-съществено към неговото определение…

В.: Ами какво ще кажете за вашата „Поема със сетива“? И защо тук публикувате само късове от нейното пъстроцветно тяло?

О.: Над тази поема работя от дълги години. Имам нейде из шкафа си други написани части от нея, например за Техни величества слуха и зрението, ала смятам, че още не са достатъчно изкристализирали за печат. Пък и, да ви „светна“, читателят не се вълнува особено от срока, за който е създадена нечия творба. Дали ще е за броени минути (както е умеел Христо Смирненски), или за три месеца (нужни на Жозе-Мария дьо Ередия, за да извае някой от царствените си сонети), не е толкова важно, колкото онази ракета-носител – качеството…

илюстрация от Калин Николов

В.: Няколко думи за вашите хобита, които навярно подхранват поезията ви?

О.: На по-млади години колекционирах какво ли не: кибритени кутийки, монети и значки, по-шарени от тропически пеперуди; марки от различни държави или кулинарни книги, така богати на куп разнолики ястия. Но най-голямо внимание комай съм отделял на сбирката си от минерали, „гарнирана“ с литература върху тях. Заради тая сбирка даже съм вземал журналистически командировки до някои благодатни за целта места – да речем, Маджарово, Лъки, Елисейна… Без съмнение колекционерството е огромен лековит извор и за душата, и за интелекта, а плътният допир до различни камъчета от световната мозайка не може да не те зареди с доза поезия.

В.: Да продължим с питането: имате ли чекмедже с някакви непубликувани стихотворения?

О.: Уф, съгласете се, че това е доста банален въпрос. Инак да, нещичко отлежава в е-чекмеджето ми – една поема за възкресяване плюс нови стихотворни цикли. Говоря, разбира се, за фантастична поезия не като качество, а чисто и просто като жанр. Ето няколко заглавия на вече готови цикли, които търпеливо си чакат своето време, място и аудитория: „Живарник“, „Четиримата гиганти“, „Лиричен октаедър“… Вижте в аванс нещо октаедърско, в което пак участват минерали:

*  *  *

Богове мои, богове мои,
колко упорито, колко ударно
се крием във пещерите на делника!
Но как тогава ще ни намерят
потомците: като скъпоценни камъни
или като загаснали в мрака черни въглени?

илюстрация от Калин Николов

В.: Ще ни кажете ли дузина други поети фантасти, били те българи или чуждестранци?

О.: Знам и повече от три дузини, обаче за „лабораторно“ чист поет, който е писал само и единствено фантастика, нямам спомен. От българите мога да посоча отделни заглавия на Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, на Божидар Божилов (първия ни автор на фантастичен роман в стихове – „С ракетата „LZ“ на лунатa“) и Анибал Радичев с книгата му „Скок в пространството“. От задграничните стихотворци на яркото въображение сега се сещам за… момент, моля, сещам се за руснаците Арсений Тарковски, Вадим Шефнер и Андрей Балабуха; за американците Рей Бредбъри, Сюзет Хейдън Елджин, която през 70-те години основава тяхната Асоциация на поетите фантасти, за Томас Диш или „баба“ Урсула Ле Гуин… Любопитно е, че дори при хорър наградите „Брам Стокър“ се връчва приз за поетични творби.

В.: Вие сте между съставителите на първата у нас антология на фантастична поезия, озаглавена „Фантастихия“. Добре ли се прие тя от ценителите на мерената реч, или си остана затворена в т.нар. гето на фантастите?

О.: Първо, фантастиката също може (не по-лошо от реалистиката!) да критикува, да славослови и благославя Живота – убеден съм в това. Второ, отначало антологията беше посрещната на нож от шепа псевдоинтелектуалци, въобразили си, че разполагат с неограничен монопол в изкуството. И трето, когато по-лекото и ненужното се изпари, дойде известно признание за този първопроходчески проект, който реализирахме заедно с Атанас П. Славов. Надявам се, че с времето усилията ни ще надскочат границите на споменатото от вас гето. Ех, дано ни помогне и чаровната, вечно млада муза Ерато…

илюстрация от Калин Николов

В.: Ами държите ли пред духовния си взор някаква формула за поезия?

О.: Хммм… Да, тук мога да кажа няколко изречения за златокованата формула МОМ, създадена от един от най-любимите ми поети на всички времена и народи. Поетът се нарича Николай Заболоцки (1903–1958) и зад неговото съкращение всъщност стоят три думи, три много здрави опорни точки: Мисъл – Образ – Музика… Както виждате, на музикалната страна в случая е отреден „бронзов медал“, пък и тя си е съвсем, съвсем отделно изкуство, което спокойно може да мине без никакви стихотворения. Понякога думите само стесняват обхвата.

В.: Вместо довиждане да ви попитам: защо все пак избрахте такава рядка форма – автоинтервю?

О.: Защото вярвах, че ще имам достатъчно търпение и такт да си задам интересни въпроси и после да им отговоря от сърце и ум.

илюстрация от Калин Николов

Към началото