Приятели (:
„Зелени разкази (ама наистина)“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.
По-долу ви предлагаме избрани откъси от „Зелени разкази (ама наистина)“. Започваме с една от най-младите участнички в антологията – глас от вълната, която идва, за да се погрижи за света ни.
А до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:
– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;
– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.
Раззеленяващо четене!
~
Парченца смърт
Мария Белчева
– Ла-ла-ла-ла-лаааа… – сирената спря задъхано. – Извинете, госпожо.
– Днес си много разсеяна, Рива.
– Вие ми се свят – тя се понамести на камъка и обърна лице към слънцето. – Репетициите ме изтощават. Вече не се чувствам добре в залива… не заради пеенето, о, простете, знам, че сте най-добрата учителка сред сирените. Мама настояваше…
– Стига, Рива! Това са оправдания – прекъсна я белокосата сирена. Лицето ѝ се беше издължило от строгост. – Млада си. Концентрирай се в това, което правиш.
– Днес подминах стадо риби – каза Рива и се замисли. – Движеха се… не бяха толкова енергични. И цветовете им… те сякаш бяха избледнели.
– Рива! – отсече възрастната сирена. – Няма да слушам това. Утре ще дойда по същото време и се надявам да оставиш фантазията си у дома. Носи само пълното си внимание и желанието да пееш.
Тя почти изпя последното.
– Довиждане – отрони Рива. Погледът ѝ се затича по крайбрежните камъни. Сред тях шаренееха странни предмети. Червени, бели, кафяви… Рива ги беше виждала и в морето, докато плува. Парченца от света на хората: захвърлени от небрежност, забравени или просто непотребни.
„Нямаше ги, когато бях малка. Нямаше ги доскоро… когато хората построиха къмпинга.“
Рива скочи във водата.
„Да, това е! Нещото, което баба нарича боклуци. „Първо ще направят морето безцветно, ще дишаме по-трудно под вода, отколкото навън. После ще изчезнем толкова бързо, че хората няма да узнаят, че ни е имало.“
Рива се гмурна на плиткото и извади нещо жълто и кръгло. Приличаше на чиния, но не беше от камък.
„Ах – тя усети вонята му като тежък шамар. Изпусна находката си. – Морето е в опасност! Трябва да намеря баба.“
Продължете четенето на “В подготовка за „Зелени разкази (ама _наистина_)“: Малкото четене”
