Каним ви на: Фермерски фестивал в София, 28.X.2023

Привет!
Заповядайте на 28 октомври, събота, от 11 до 19 ч. пред НДК на фермерския фестивал на Хранкооп :). Събитието е двудневно, ние ще се включим първия ден шатрите ще се намират в близост до кръстовището на бул. „Патриарх Евтимий“ и бул. „Витоша“.
Освен разнообразни сезонни храни и напитки и изобилие от красоти ще откриете представители и на важни каузи, които имат нужда да ги подкрепим.
Продължете четенето на „Каним ви на: Фермерски фестивал в София, 28.X.2023“

Каним ви на: Представяне на сборника „Да опазиш Сребра невяста“ на 25.02, София

Приятели 🙂

Новоизлюпеното издание на ЧоБи с автор Мирослав Моравски съдържа една новела, една пиеса и един полу-епистоларен разказ. Кое ги обединява, освен канските мъки по производството на сборника, продължило близо три години след написването му? (Колко е продължило самото написване, не смеем да гадаем.) Всички те са истории от света на „Коренуване“ и съдържат елементи от българския фолклор (приказни и песенни, така да се каже), някой и друг позабравен ритуал, митично създание… и герои, които се лутат сред житейските (и природните) бури, борят се (със себе си и помежду си), търсят (изходи, входове и пътища между двете). Ако всичко това ви прозвуча твърде общо и недостатъчно конкретно – умишлено беше! 😉

За повече, елате на представянето на сборника тази събота – 25.02, от 19:30 ч., в ШиЗи Импро клуб в София (намира се в сградата на Камерна сцена „Славянска беседа“).

 

Продължете четенето на „Каним ви на: Представяне на сборника „Да опазиш Сребра невяста“ на 25.02, София“

Малкото четене: „Кръговете на дядо Манол“

Нова седмица, ново откъсче – този път от най-краткото произведение в сборника „Да опазиш Сребра невяста“ на Мирослав Моравски: разказа „Кръговете на дядо Манол“.

Вече трети ден няма и следа от Мони. Баща ми също не се е прибирал, но това за него е напълно типично. Той си има неговите по-важни неща. Даже овцете може да са му по-важни.

Кръгове… пак за кръгове ми пише онова малко лекенце, дето уж е мой син. Поне триста пъти съм му разказвал, поне десет хиляди пъти съм му забранявал…

Продължете четенето на „Малкото четене: „Кръговете на дядо Манол““

Малкото четене: „Грехът на русалията“

По случай втората премиера на сборника „Да опазиш Сребра невяста“ от Мирослав Моравски на 25.02, представяме ви две кратки откъсчета от второто произведение в него: пиесата „Грехът на русалията“.

С. (Върви и мърмори.) Небето е студено…

В. Кажи де, Севдале? Що рече ватафът?

Севдал свива рамене. Вървят известно време в мълчание.

В. Хайде, спри да чернееш… Нищо не се е свършило. Ей го, светът си е тука, къщите, гората, небето… Ще се найде начин.

С. Небето е студено, Видене… Много студено. Кучи студ е на небето, ще знаеш.

В. Севе, що толкоз е станало?

С. (Маха с ръка, после прикляка до храстите.) Знаеш ли що е студено небето, Видко? Щото е чуждо. Няма нищо общо с нас. (Играе си с тревата и храстите разсеяно.) Щото е далеко. Щото е другаде. Толкова далеко и другаде, че не можеш да си представиш…

В. Абе добре ли си, момче?

С. (Поглежда го.) Инак можеш и да си представиш. Можеш и още как. Знаеш ли колко е далеко небето?

Виден го гледа притеснено.

С. (Извиква.) Колкото смърт е далеко, толкова!

В. (Сграбчва го за ръката.) Севдале, не ме плаши! Кажи що стана? Дядо Мануш не може да не помогне, кажи що рече?

С. Рече да си обирам крушите, т’ва рече.

В. Що? А, не му се е говорело сигур.

С. Напротив, говорихме… Сетих се и аз кога да говоря, ама нейсе, всичко свърши.

В. Леле, разтреперих се! Чак студ ме хваща, като те слушам! Кое е свършило, бе?

С. (Мълчи.) Рече ми да не идвам повече, ако съм нямал търпение да се изуча… (Обръща се към Виден и вика.) Да съм имал търпение, чу’еш ли? Да, има нещо, дето е по-студено от небето, знам – на дядо Мануш сърцето!

~

Отнякъде излайва куче, чуват се далечни гласове. После от гората женски глас изрича:

Б. Инак си танцьор един път. Ама много хленчиш.

С. А, само ти ми липсваше.

Б. Радвам се, че ти липсвам.

С. Върви си. Никой ми не трябва вече.

Б. Що си посърнал тъй? Що ти е?

С. Нищо. Мъжки работи.

Б. Ааа, ясно, затуй мълчиш. Кат’ истински мъж – кух кат’ дънер. Как ще сподели колчав русалия тегобите си, ако не, кат’ стиска зъби и трае… (Кикоти се сама.)

С. Ей, ти пак си слухтяла. Аман от тебе, не свърши ли твойта мерудийска работа?

Б. Нищо не съм слухтяла, вие сами си изпяхте всичко. Все певци сте се извъдили.

С. Не ми е до шеги. Остави ме. Искам малко да остана сам.

Б. Ами че ти си сам, бре! Аз нали съм „магьосна сила“, забрави ли?

С. Не е смешно.

Б. Ами ако съм глас в главата ти? Ако само ти ме чуваш що изричам?

С. Женски гласове в главата си нямам. Инак и без туй само аз си се чувам…

Б. Сигурен ли си? (Изведнъж гласът се променя.) „Севдале, къде се моташ по нощите, пак ли с оня пустосник Видко, чумите да го тръшнат? Да се не знае и Павле, и ракията му…“

С. (Изправя се рязко.) Ти… що си ти, бе? Отде чак и гласа знаеш?…

Б. (Смее се.) Знам, нали съм у главата ти, как няма да знам…

С. Виж, моме, не е смешно… (Спира се.) Май дългичко си слухтяла…

Б. (Смее се силно.) Ей, благодаря, ти пък комай няма чак толкоз глупав да излезеш!

С. Ще ми кажеш ли коя си?

Б. Ако ми кажеш що си такъв посърнал.

С. (Въздъхва.) Дълга тояга е тая работа…

Б. Сигурна съм, нали си мъж.

С. А?

Б. Сигурна съм, че твойта е най-дългата…

Малкото четене: „Да опазиш Сребра невяста“

В предвкусване на премиерата на сборника на 28.10, заповядайте откъсче от едноименната история.

Тогава червендалестият Хвърчилец ме осведомява, че всъщност задачата ни хич не е просто да свирим. Свиренето на самата сватба било за кеф и за отмора, и си било за нас, и… абе било все едно к’во щяло да е, след като всички ще са вдъхнали въздух на поне няколко дамаджани.

Той ми подава ПВЦ бутилка от „Фанта“, пълна с бистрожълта течност, после се надвесва над мен и със заговорнически тон ме уведомява, че сме щели да участваме в „най-тежката част“. Филип го гледа омаяно сякаш жив русалия е рипнал от урвата приказки да му разказва.

– Кхъ-кхъ – кашля Пейо съсредоточително. – То въпросът, кхъ… абе ключовата работа тука е… Виж, има един много, много сериозен, такъв, ключов момент… че ми тря’а такъв свирач, който да свири, докат’ пазиме булката.

Аз преглъщам.

– Значи ще свиря и преди сватбата, така ли?

– Еми да. Ей сега, като стигнем, веднага ше трябва да отидеме да я пазиме. Булката, т’ва.

– Как така да я пазиме, нали ще се жени?! От к’во ще я пазиме?!

Пейо хъката-мъката започва да ми обяснява.

Пазенето и вземането на момата било най-тежката и най-важната част от сватбата. Това на практика си било чисто крадене на булка, затуй вече ѝ викали „взета невяста“, демек била бита карта вече. Той смига и прави жест сякаш връзва някой.

Младоженецът, понеже бил кекав от любов, вземал добри приятели и роднини, и много свирачи да му помагат да извади момата от дома ѝ, та да я отведат. Същото се случвало и от страната на невястата, само че там целта била да не я дават без бой или поне не без голям откуп. Понякога, когато тейкото, бащата на момата, не харесвал бъдещия зет, и бой, и дар, че и ракия, и пара трудно помагали.

Имало един начин само.

В тоя край всички толкова обичали музиката, че само тя топяла сърцата им.

– Добре, значи, виж с’я, тука има традиция – много настоятелно ми обяснява моят мениджър. – Младоженецът води свирачи и булката също си има свирачи, и те се надсвирват, и които надделеят, нали, такова… С’я обикновено, няма се плашиш, повече от час-два няма да е, естествено, щото нали ’се пак… Ама не мо’е така да я дадеме, нали! Обещал съм на баща ѝ, ’начи! – Tук той се надвесва към мен разпалено и вади скрития си коз. – ’Начи, ’найш ли к’ва хубава ракия вари баща ѝ! Неколко дамаджанки ми даде, сериозен е. Обещал съм му на човека, че трудно ше я дадеме. Че ще е най-трудно дадената мома в целото село! Просто… за нея ше тря’а кръв да се… – В този миг, видял изражението ми, омеква: – Хе-хе, не бе, Благо, споко, шегувам се, хе-хе, чак кръв… Ние с музика само, ние обичаме музиката, цялото село, па и околните, сме все музикални хора!

Картинката започваше да ми се подрежда. Тези добри хорица си правеха сметката да свирим цяла нощ.

Сватът продължава:

– Но имай предвид все пак, че…

– Какво да имам предвид, бе?! И от другите села ли ще има хора?

– Ами той е посъбрал оркестър… шейсетина човека горе-долу.

Плясвам се по челото:

– Колко? Абе Пейо… ние сме с една китара и един кахон бе, брат! Извинявай за „брат“, нали, ако искаш на „вуйче“ ще ти говора, знам, не обичаш така, но… Откъде-накъде?! Т.е. как така?!

Обръщам се шашардисан към Филип.

– Филипе! Шейсет човека оркестър?

Колегата вдига небрежно рамене в стил „Аз к’ви филхармонии съм борил, та тия ли…“.

– Еми имал човекът… – продължава Пейо. – В смисъл, младоженецът… то и той е от сой. Пък и неговият баща хубава ракия вари. Абе няма да се притесняваш бе, човек! – решава да ме успокои Пейо. – ’Начи, те свирят песен – ние свириме песен, ние свириме песен – те свирят песен. Важното е девойката да не хукне веднага през вратата и да ревне: „Ааа, твоя съм, взимай ме“, демек – трябва да я държиме вътре. Поне известно време…

Той поема дъх, после натъртва:

– На всяка цена.

Поглеждам го и изтървавам:

– Ще я вържем ли преди това?

Лицето му се удължава.

– Щото иначе не знам как ще стане, мой човек…

Към началото