– Днес намерих още няколко. – Людоеда отвори махагоново сандъче и изкара отвътре кадифена табла. – Главно млади.
– Чудесно – отвърна Зийна.
– И да, и не – раздразнително каза Людоеда. – С тях се работи по-лесно – но не вършат толкова много. Понякога се чудя защо си правя труда.
– И аз – обади се Зийна.
Стори ѝ се, че очите му за миг се извърнаха към нея в дълбоките си ямки, но не бе сигурна.
– Виж тези – рече той.
Зийна взе таблата в скута си. Върху кадифето блещукаха осем кристала, едва-едва. Бяха току-що почистени от слоя прах, подобен на изсъхнала кал, който винаги ги покриваше, когато ги намираха – слоя, заради който изглеждаха като бучки пръст, като камъчета. Не прозираха много, но ядрото се виждаше, ако гледащият знаеше каква блуждаеща вътрешна сянка да търси.
Зийна хвана един и го вдигна срещу светлината. Людоа изсумтя и тя го погледна в очите.
– Чудех се кой първо ще вземеш – каза той. – Този е особено жив. – Взе го от нея и се втренчи в него с присвити очи. Мълнията омраза, която стовари отгоре му, накара Зийна да прохленчи.
– Моля те, недей…
– Съжалявам… но той толкова пищи – меко отвърна той и го върна при другите. – Само да можех да проумея как мислят – продължи. – Мога да ги нараня. Мога да ги управлявам. Но не мога да им говоря. Някой ден ще разбера как…
– Разбира се – рече Зийна, гледайки лицето му. Пак ли щеше да избухне? Време му беше…
Той се стовари на стола, сложи ръце между коленете си и се протегна. Тя чу как раменете му изпукаха.
– Те бленуват – каза той, а гласът се стопи до напрегнат шепот. – Още не съм измислил по-точно описание. Бленуват.
Зийна чакаше.
– Но техните блянове живеят в нашия свят – в нашия вид реалност. Техните блянове не са мисли и сенки, картини и звуци като нашите. Те бленуват в плът и мъзга, дърво, кости и кръв. И понякога бляновете им не са завършени, и аз се оказвам с котка с два крака, катерица без косми и Гогол, който трябва да е човек, но няма ръце, потни жлези и мозък. Те не са завършени… на всички им липсва мравчена и никотинова киселина, и други неща. Но… са живи.
– И ти не знаеш – още – как го правят кристалите.
Той вдигна очи, без да помръдва глава, и тя видя блясъка им през дебелите му вежди.
– Мразя те – каза и се ухили. – Мразя те, защото ми се налагада разчитам на теб – защото ми се налагада разговарям с теб. Но понякога ми харесва какво правиш. Хареса ми как го каза – „още“. Не знам как бленуват кристалите – още.
Той скочи на крака, а столът зад него се тресна в стената.
– Кой разбира осъществения блян? – викна. После, тихо, сякаш изобщо не се вълнуваше, продължи равно:
– Говори с някоя птица и поискай да разбере, че тристаметрова кула е завършеният блян на човек или че скицата на художник е част от такъв. Обясни на гъсеницата структурата на симфонията – и бляна, от който се е родила. Проклета структура! Проклети средства и начини! – Юмрукът му се стовари върху бюрото. Зийна безшумно взе чашата си. – Не е важно как става. Не е важно защо става. Важното е, че става, а аз мога да го контролирам.
Той седна и предложи на Зийна любезно:
– Още вино?
– Не, благодаря. Аз все още…
– Кристалите са живи – каза Людоа разговорливо. – Те мислят. Мислят по начини, напълно чужди на нашите. На тая земя са от стотици, хиляди години… бучици, камъчета, отломки… мислещи мислите си по своя си начин… без да се стремят къмнищо, което иска човечеството, без да взимат нищо, което е нужно на хората… без да се месят никъде, общувайки само със собствения си вид. Но разполагат със сила, за която никой никога не си е мечтал. А аз я искам. Искам я. Искам я и смятам да я получа.
Отпи от виното си и се загледа в него.
– Размножават се – продължи. – Умират. И правят нещо, което не разбирам. Умират по двойки, а аз ги изхвърлям. Но някой ден ще ги принудя да ми дадат каквото искам. Ще създам съвършеното нещо – мъж или жена… някой, който може да общува с кристалите… някой, който ще правионова, което поискам.
– Как… как можеш да си сигурен? – попита Зийна внимателно.
– Нещицата, които получавам от тях, като ги наранявам. Проблясъци, парчета от мисли. Тормозяги от години и на всеки хиляда мои удара получавам нов откъслек. Не мога да го опиша с думи; просто го знам. Не в подробности, не съвсем ясно… но има нещо специалнов завършения блян. Той не се получава като Гогол или като Солъм – недовършен или сбъркан. По-скоро е като дървото, което открих. И онова завършено нещо вероятно ще бъде човек или почти човек… а ако е така, аз щемога да го контролирам.
Веднъж написах статия за кристалите – продължи той след дълга пауза. Започна да отключва дълбокото долно чекмедже на бюрото. – Продадох я на едно списание – от ония корифейскитримесечници. Бешеси чиста догадка, както и да я погледнеш. Описах кристалите по всякакъв начин, освен как изглеждат. Показах възможността да има други, извънземни форми на живот и как те могат да живеят и растат навсякъде наоколо без наше знание – при условие че не се конкурират.Мравките се конкурират с хората, както и плевелите и амебите. Тези кристали не го правят – те просто живеят собствения си живот. Може да притежават обществено съзнание като хората – но ако е така, не го използват, за да оцеляват. Единственото свидетелство, което човечеството има за тях, са бляновете им – безсмислените им, незавършени опити да копират живите същества наоколо. И какво, предполагаш, беше компетентнотоопровержение, което статията ми предизвика?
Зийна изчака.
– Един – каза Людоа с плашеща мекота – парира с категоричното твърдение, че в астероидния пояс между Марс и Юпитер има обект с размера на баскетболна топка, направен от шоколадова торта. Това, обясни той, е твърдение, което трябва да се счита за истина, понеже не може да бъде оборено научно. Проклет да е! – внезапно изрева, а после продължи, меко като преди. – Друг пък обясни всеки от случаите на уродство, плещейки еклектични безсмислици за плодови мушички, рентгенови лъчи и мутации. Това е същият сляп, упорит, проклет начин на мислене, който приведе такива купища от факти, за да докаже, че самолетите нямало да полетят (понеже ако корабите се нуждаели от енергия, която хем да ги задържа над водата, хем да ги движи, нямало да имаме кораби), или че влаковете щели да са непрактични (понеже теглото на вагоните върху релсите щяло да надхвърли триенето на локомотивните колела и влакът никога нямало да тръгне). Тонове логични, наблюдавани факти поквазаха, че светът е плосък. Мутации? Разбира се, че има естествени мутации. Защо обаче един отговор трябва да бъде единственият отговор? Мутации заради твърдо лъчение– доказуеми. Чисто биохимични мутации – много вероятни. А бляновете на кристалите…
Той извади един кристал с етикетот дълбокото чекмедже. Взе сребърната си запалка от бюрото, щракна я с палец и помилва кристала с жълтия пламък.
От мрака вън долетя немощен, агонизиращ писък.
– Моля те, недей – каза Зийна.
Людоа заби поглед в изопнатото ѝ лице.
– Това е Мопет – каза той. – Нима сега даряваш чувствата си на двукрака котка, Зийна?
– Не беше нужно да я нараняваш.
– Нужно? – Той бръсна с пламъка кристала пак и писъкът пак се понесе откъм шатрата на животните. – Беше нужно, за да обясня. – Сега хлопна капачето на запалката и Зийна видимо се отпусна. Людоа остави запалката и кристала на бюрото и продължи спокойно: – Факти. Бих могъл да докарам оня глупак с небесната му шоколадова торта тук, в тази каравана, да му покажа каквото ти показах току-що – и той би ми казал, че котката има стомашно разстройство. Бих могъл да му покажа електронни микрофотографии на гигантска молекула, която преобразува елементи вътре в кръвните телца на котката – а той ще ме обвини, че съм фалшифицирал лентата. Човечеството е било прокълнато през цялата си история заради упорството си, че това, което вече знае, е правилно и всичко, което се различава от него, трябва да е грешно. Добавям собственото си проклятие към проклятието на историята, с цялото си сърце. Зийна…
– Да, Людоеде. – Внезапната промяна в тона му я стресна; така и не можа да свикне с нея.
– Сложните неща – бозайници, птици, растения, – тях кристалите само ги копират, ако искат – или ако ги нашибам до смърт. Но някои неща са лесни.
Той се изправи и дръпна завесите от рафтовете зад и над него. Свали на пода една поставка, върху която бяха нареденилабораторни стъкла. Премести я на светло и нежно докосна похлупаците.
– Култури – рече, с влюбен глас. – Простички и безвредни, в този миг. Бацили тук, а тук – спирили. Коките се развиват бавно – но се развиват. Ако поискам, ще развъждам шап, Зийна, или чума. Ще разнасям из тази страна досадни епидемии – или ще опустоша цели градове. За да се подсигуря, ми е нужен само посредникът – онзи осъществен блян на кристалите, който ще ме научи как мислят те. Ще открия този посредник, Зий, или ще го създам. А щом съм готов, ще правя с човечеството каквото си искам, когато реша аз, по който начин си избера.
Тя вдигна очи към мрачното му лице и не отговори.
– Защо идваш тук да ме слушаш, Зийна?
– Защото ти ме викаш. Защото ще ме нараниш, ако не дойда – отвърна тя искрено. И: – А ти защо говориш с мен?
Людоа внезапно се разсмя.
– Нито веднъж не си ме питала, през всичките години. Зийна, мислите са аморфни, закодирани… импулси без форма, плътност или направление – докато не ги предадеш на някой друг. Тогава те се сгъстяват и се превръщат в идеи, които можеш да сложишна масата и да изследваш. Не знаеш за какво си мислиш, докато не го разкажеш на друг. Затова говоря с теб. За това си ми. Не си си изпила виното.
– Съжалявам. – Тя покорно го изпи, гледайки с огромни очи Людоа над ръба на чашата, която бе твърде голяма, за да е нейна.
После той я пусна да си ходи.
Днес. Тази вечер. В „Ефремов“.
