Човешката библиотека

Абдул

Днес вечерта съм здравата гладен. Докато пътувам към къщи, оглеждам улицата за отворено заведение. Май имам късмет. Отпред още свети дюнерджийница и мургав момък с престилка стои уморено на отворената врата.
Докато паркирам, забелязвам на вратата надпис „Работно време – 8:00–20:00“. Пресрочил съм с почти час. Но защо да не попитам?
– Извинявайте, работите ли?
– Нема проблем – отговаря момчето с лек акцент. – Голям?
Кимвам. Той оглежда набързо улицата, влиза вътре, бръква под тезгяха и измъква питка, един размер по-голяма от изложените. Плесва я на табана и събира нарязаното месо от тавата.
Собствениците често карат персонала да пробутва средни дюнери за големи и малки за средни, ако някой друг не поръчва другия размер и купувачът няма как да забележи, че го ментят. Това момче е решило да бъде коректно въпреки инструкцията. Сетило се е, че надали ще се наям с малко, и му е станало жал? Или е решило да прецака на дребно шефа си?… Каквото и да е, постъпва честно. Сещам се и че днес съм взел хонорар.
– И две бутилки кока-кола. – Кимвам към масичката отвън. – Ела, няма наплив от клиенти. Аз черпя.
Работи като фокусник. Традиция е сред дюнерджиите да правят шоу от пълненето, но този и го бива. Все едно жонгльор показва номер. Излиза иззад тезгяха, подава ми сгънатото пликче и едната бутилка и идва до масичката отвън.
Минута-две запушвам най-острия глад и хваля произведението му. Заслужено – дюнерът е чудесен. Физиономията срещу мен направо грейва въпреки умората.
– Много те бива. Как се казваш?
– Абдул.
– Откога си в България?
Лицето му помръква за миг и той неволно се оглежда отново. Измерва ме с поглед изпитателно минута-две, преди да се престраши да сподели.
– Две години. И малко.
– Сигурно си от сутринта на работа?… Много работиш. Така ще забогатееш – усмихвам се.
– Много пари тука трудно. В България работа много, ама пари малко. Може живее, ама трудно.
– Прав си. – Някак човешкото в него ме печели. – Мислил ли си за Западна Европа? Или Щатите? – Така и така си е напуснал родината, където и да е тя. Какво му пука къде точно ще е?
Той ме гледа секунда-две право в очите. След това преглъща на сухо:
– Не може нито Западна Европа, нито Щатите. Много трудно.
– С Европа вече няма визи. Паспортът, и отиваш където искаш. Щом не те мързи, навсякъде ще те вземат.
Той е привел глава. Пак минава секунда-две, преди да отговори:
– Няма паспорт. Мене хващат и обратно. А там лошо. По-лошо от тука.
– По-лошо от тука?
– Много лошо. Денем едните идват, казват – ти с нас или срещу нас? Щом с нас, работи за нас… Нощем идват другите, и те така – ако с нас, работи за нас, иначе… А когато идват бомби, най-лошо, бомби не питат с нас или не с нас, направо бум… Моя жена, брат и сестра й, бомба вкъщи, бум – няма ги.
– Моите съболезнования… – Откъде ли е този Абдул? Палестинските територии? Ирак? Афганистан?… Има ли значение, по дяволите? Бомбите не питат никъде.
– Сега аз тука работи колкото сили има, всеки ден. Събира пари, прави паспорт, веднага прибира жена и дете тук. Далече от бомбите, и от едните и от другите. Живее тука много тихо, много както трябва. Тука пари малко, ама няма бомби, няма кой идва и пита с мен ли си, или бум. Тука аз работи много, жена работи много, дете учи, живеем добре. Далече от там…
Съжалявам, че няма как да опиша мечтата в очите на Абдул. За спокоен, ако и не богат живот, за човешки живот…
И си мислех – колко ли пъти са ни плашили с кого ли не? Турци. Гърци. Ислямски терористи… Лесно е да те е страх от непознатия. Ако обаче бай Хасан или бай Ставрос ти е съсед от години и неведнъж сте си пили заедно ракийката, или си видял как Абдул си рискува работата, за да бъде честен с теб, плашилото се оказва изтъркано до прозрачност. И зад него се вижда истинският ти враг – този, който те плаши с хора като тях. С хора като теб. Който ни разделя, за да ни владее.
(Промених името на момъка, за ако случайно работодателят му прочете това.)

~

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!

Сатяграха и… индианците

„Честта и достойнството на индианеца се определят по силата и ловкостта му, и по броя на децата му, а най-много по броя на белезите, що носи. Тъй е, защото индианците са воини, и по белезите те съдят колко е воювал човекът. Който няма много белези, или е още твърде млад и чест ще завоюва тепърва, или е страхливец, който чест няма и не бива да има…“

(Из откъсната страница с правопис от края на 19 или началото на 20 век, намерена близо до пункт за вторични суровини и цитирана по памет.)

„Сатяграха“ се нарича философията на Ганди, известна още като философия на ненасилието. На постигането на цели не с въоръжена борба, а с непротивене на злото чрез насилие.
Често я критикуват заради привидната й безполезност. Наглед тя изисква да направиш каквото противникът иска от теб, без да му се противиш. Но именно тази философия постигна нечуваното – изтръгна от британската корона перлата й, Индия, по ненасилствен начин. В запомнената история на човечеството Ганди няма равен. Когато той загива, без да е получил Нобелова награда за мир, Алберт Айнщайн казва: „Пропуснахме една възможност да документираме за идните поколения, че такъв човек е ходил по земята в плът и кръв.“
Защо става така? Защо обикновената логика ни подвежда? Къде е истината?
Всъщност сатяграха не пропагандира безропотно подчинение, напротив. Ненасилието в нея има цел – да не сътрудничиш на насилника. Да не му помагаш, каквото и да прави той. (По-късно тази идея ще открие Солженицин, и ще я издигне в „Архипелагът ГУЛАГ“.)
И повече. Когато е възможно да действаш срещу противника си ненасилствено, винаги да го правиш. Демонстрирай. Убеждавай околните, че така не бива, че това не трябва да се допуска и че те могат да помогнат, ако се присъединят. Убеждавай противника си, че е сгрешил, че по този начин няма да стане по-богат или по-щастлив. Откажи да му се подчиняваш, дори ако ще те убие. Когато избираш, избирай старателно и умно. Всяко ненасилствено действие е позволено и желано.
И най-важното. Никой насилник не търпи съпротива, дори ненасилствена. Той наказва за нея, понякога ужасяващо. Точно тук е ключовият момент на сатяграха – трябва да приемеш наказанието. Да го изтърпиш в пълнотата му. И след това да продължиш да се бориш ненасилствено, дори под заплаха от ново, по-страшно наказание. Дори ако то ще е смърт. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.
Приемането на наказанието е, което дава на философията на Ганди силата да победи империята. Никой, освен социопатите от кино-хорърите, не може да издържи дълго срещу хора, които няма да упражнят насилие срещу него, но и няма да му помагат дори под заплаха от смърт… В историята на освобождаването на Индия има случай, когато индийци преграждат пътя на британските военни. Командирите нареждат стрелба. Първите няколко редици индийци падат, останалите продължават да стоят. Без никакво враждебно действие, но непоколебимо и просто гледат британските войници в очите. И войниците отказват да стрелят, въпреки заплахите с военен съд и разстрел…

Веднъж си направих мъничък експеримент. Бях на протест срещу уволняването на Тома Белев, директор на парк „Витоша“, който дълго сдържаше напъните за застрояването й. Протестът беше неразрешен и нерегламентиран и спешно свиканите полицаи не знаеха какво да правят. Още повече че блокирахме кръстовища в пиков час. Някои се държаха много разбрано и със симпатия и ни помогнаха да постигнем целта си – максимум известност за протеста – с колкото се може по-малко вредене на движението. Имаше обаче и други, които просто не знаеха как да реагират в ситуацията.
Един от тях ми привлече вниманието. Току-що пристигнал, вероятно нахъсен при инструктирането и изправен пред очевидно нарушителска ситуация (блокирано кръстовище). Тръгна и строго започна да събира лични документи на най-близките протестиращи. Отидох и му се усмихнах:
– Добър ден. Ето ви и моята лична карта.
– А вие какъв сте? – Той ме изгледа учудено.
– Ами и аз подкрепям протеста.
Той помисли малко и я взе. Взе още една-две, погледна пак към мен, поколеба се секунда, заряза събирането и тръгна с картите към полицейския джип отстрани. Забави се там малко, после дойде при нас:
– Картите ви са в онзи джип отстрани. След митинга ще решим дали да ви ги дадем на място, или да ви караме в управлението.
– Не е нужно да ни карате – намеси се един момък, чиято карта също беше взета. – Ние сами ще дойдем.
Полицаят се обърка за момент. Беше млад, очевидно не глупав или злобен, но просто беше очаквал друго – вероятно съпротива, побои, нужда от арести. Трудно му беше да превключи мигновено, че нещата са абсолютно различни и насилствена съпротива и заплаха няма.
– Ще дойдете ли? Иначе ще ви арестуваме.
– Че защо да не дойдем? – учуди се абсолютно искрено момъкът.
– Нямаме от какво да се боим. Приличаме ли на престъпници и обирджии? – намесих се и аз.
Полицаят ни изгледа, размисли за момент и се отдалечи. Минута-две по-късно мина и ни раздаде обратно документите. Сигурно са записали данните ни, но това не ме безпокои. Ненасилието беше победило. При нас беше дошъл човек, инструктиран да очаква и готов да види престъпници, а видя хора, загрижени за природата. Беше очаквал да бъдем наплашени заради нарушението, което вършим, а ни видя уверени с правотата и силата си. И си тръгна не със съжалението или унижението, че е пропуснал да арестува нарушители на реда, а с разбирането, че е съдействал на доброто и правдата. Ненасилието беше удържало най-истинската победа. Беше смазало не човека отсреща, а заблудите му.

Ганди неведнъж е казвал, че насилието е за слабите – сатяграха е за силните, наистина силните хора, и само за тях. Тези, които се боят от насилието, са всъщност твърде слаби дори за него, а  ненасилието ще им бъде непосилно. „Ако не чувствате, че ненасилието ви дава сила, много по-велика от всяко насилие, по-добре нямайте нищо общо с него и се върнете към оръжията“, са думите му.
Понякога може да струва много да приемеш наказанието за това, че се бориш за добро, и да го изтърпиш. Още по-трудно е след това да имаш достатъчно сили, за да продължиш и да си готов и за по-тежки наказания, които да посрещнеш по същия начин. Не всеки го може. Дори за най-силните е много трудно. Но тези, които го могат, са по-силни от всяко оръжие. Те са истинските хора, пред които въоръжените разбират, че оръжията им са не извор на сила, а самопризнание в слабост.
Тази сила я дава приемането на наказанието. Готовността да го изтърпиш и след това да продължиш да се бориш. С ясното съзнание, че ще има ново и по-жестоко наказание и трябва го приемеш по същия начин. Няма значение дали противникът ти е авторитарна или корумпирана държава, която се опитваш да оправиш, или каквото и да е друго. Защото силата на човек се определя не по колко болка може да причини, а по колко болка може да изтърпи.
Същото, казано по друг начин: болката, която можеш да причиниш, е външна сила. Тя може много лесно да ти бъде отнета – две счупени ръце, и точка. Болката, която можеш да изтърпиш обаче, е вътрешна сила. Истинската Сила. Нея няма как да ти я отнемат, тя е винаги с теб.

… Защото славата от победи може да е и слух, а водачеството – плод на интриги. Ала белезите са истината. Те са доказателството за болката, що индианецът е имал смелост да посрещне и изтърпи. Те са, които показват колко чест и уважение му се полагат…

~

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!

Пишещи приятели (:

Човешката библиотека, със съдействието на списание „Осем“ и списание „Обекти“, обявява

Копнеж за къси фантастични разкази

Внимание! Копнежът спря да приема разкази на 31 март – вижте тук.

Приятели –

Честита 2012-а! Сбъднати чудеса, краища на света, който ни спъва, начала на светове, в които препускаме и летим… усмивки! 🙂

В края на миналата година пуснахме допитването „Любими български фантастични книги“. Обещахме, че няма да публикуваме резултати от него, докато не се съберат поне сто попълнени анкети.

Тъй като към момента не сме ги събрали (може да следите растежа на цифрите в тази тема – а може и да допринесете за него, като разгласите анкетата сред четящите си другари :)); и тъй като някои от участниците основателно отбелязаха, че точковата система не е удачна – сега пускаме нова версия на анкетата: изтеглете я от тук. Попълнете я и ни я върнете (на poslednorog -в- gmail.com) до… когато успеете да решите. 😉

Основните разлики с предишната анкета са три:

1. Вече не правите класация на любимите си книги, а давате на всяка от тях оценка поотделно.

Приемат се следните три оценки:

• 10 = „възможно най-любима“
• 9 = „много любима“
• 8 = „любима“

(От 7 надолу почват по, ъм, посредствените неща. Ако толкова държите да включите някоя не чак тъй любима ви книга в класацията… ами, давайте. Ние не виждаме смисъл, ама и не забравяме, че смисълът е безкрайно понятие, всеки от вас има какъв още да ни покаже. :D)

2. Няма ограничения в броя на любимите ви книги.

В бланката сме сложили 20 реда, но ако ви трябват още – добавете си.

3. Ако желаете, може да впишете повече информация за книгите в колоните отстрани.

А ако искате да разгледате кои български фантастични книги вече са посочени като любими от поне един читател – вижте списъка. Ние сме смаяни. Само дотук заглавията са над 200…

Весело четене, мислене, пращане!

Ваш: екипът на ЧоБи

П.П. Ако вече сте пращали анкета – сега ни пратете новата версия, с новите правила. Ако не пазите старата си, а ви трябва за ориентир, можем да ви я пратим ние. Драснете ни един ред на имейла.