Човешката библиотека

Ще го четем… малко по-нататък. 😉

Почитатели на поезията и въображението! Излезе антологията  „Фантастихия” – първият по рода си опит да събере на едно място поети фантасти от няколко поколения и от няколко държави, но предимно от България! На нейните страници ще намерите 47 автори. Графичните илюстрации в книгата, в които има много космос, ирония и разнолик модерен колаж, са дело на големите ни майстори на графиката Васил Иванов и Калин Николов… Съставена от Атанас П. Славов и Александър Карапанчев и украсена с картини на тандема Зельони/Глускина, тази своеобразна антология ще ви достави несравнимо удоволствие! Адресът, на който тя може да се види и купи, е електронна книжарница e-knigi.net

Със СТИХ и ВЪОБРАЖЕНИЕ

От съставителите

Александър Карапанчев:

… “под една шапка” в нашия сборник съжителстват класици като Яворов и Дора Габе, съвременни пера като Иван Давидков и Анибал Радичев, пишещи млади фенове на жанра като Мартин Петков или Калин Ненов… За разнообразие и, ако щете дори, за сравнение на силите сме включили и десетима вносни автори: председателя на земното кълбо – както сам се е наричал! – Велимир Хлебников, тъй лиричните и в прозата си Теодор Стърджън или дълголетника с майка шведка Рей Бредбъри. Че даже и нещо (кратко досущ светкавица!) от ранните години на Станислав Лем… От пъстро по-пъстро поетонаселение, нали така?
Но хайде пак да се обърна към Александър Геров, с когото навремето направих четири интервюта. Някъде в тях той казва: „Едно вълнуващо фантастично стихотворение трябва да говори за Космоса, за вечността, за победата над смъртта…” И добавя към диапазона на тоя вид поезия социалните предвиждания плюс нейно величество утопията. А от своя страна аз бих допълнил (без да откривам Марс), че фантастичното се крепи върху няколко кита, тоест върху няколко „не-та”: небивалото, невероятното, невижданото и невъзможното. Ето, освен от изискванията за висока художественост, ние с Атанас сме се ръководили тъкмо от тези позиции…

Атанас П. Славов:

… Какво мога да добавя след искрящото слово на моя духовен събрат Александър Карапанчев? Например, че (макар да съм съчинил над 600 нови думи в моя „Полуречник по инженервно язъкознание”) не аз, ами той е авторът на невероятната дума ФАНТАСТИХИЯ, която стои на първа корица и за която му завиждам с бяла завист. Наистина какъв богат регистър: „фантастика – стихия” ли не щеш, „фантаст – стих” ли… въобще читателят би могъл да прочете в Нея каквото си поиска…
В тази антология вие ще срещнете както космически поеми, визиращи мястото на човешката душа във Вселенския порядък, и невероятни гледни точки към вътрешния космос на Природата, така и шеговити закачки с твореца фантаст, на когото нищо човешко не му е чуждо. Тук ще попаднете и на произведения-афоризми – те не претендират да бъдат мерена реч, но пък носят аналитичната мъдрост на цял фантастичен роман. Сигурно за такива късоредни словотворения Станислав Йежи Лец е отбелязал: „Има хора, дето не могат да четат афоризми – за тях пишат романи.”…

~

За Живота…

Теодор Стърджън
Гръм и рози

Ти ми даде сърцето си,
ти ми даде света.
И гръм, и рози, избуяла трева,
море и топла плът.

В златна чаша отпих от зората,
в сребърнa – от тъмнината.
И яздих жребеца на дивия вятър,
и пях със звъна на водата.

С гръм поразих всяко зло на земята,
а правото с рози посрещнах.
С моретата мих, с плътта аз строих
и светът беше светъл и ласкав.

(Превод: Васил Сивов)

… Вселената…

Агоп Мелконян
Аз – смъртният

 

… Аз съм Алфа и Омега,
началото и краят…
Из послание на Йоан Богослов, гл. 1 (10)

Не ти!
Аз съм краят. Аз съм началото.
Първият тласък на живата сфера.
Аз съм хаосът с вис-виталис.
Първобог. Първодух. И първоматерия.

Не ти!
Аз нарекох началото слово.
Делото стана светлина.
И откривах отново, отново, отново
грешната, днешната нова земя.

Не ти!
Аз посадих божества на небето,
на земята – божествени жрици.
И ме разпънаха между сърцето
и грубата свита десница.

Не ти!
Аз открих, че слънцето свети,
всяка истина в мен е родена.
Не е имало преди мене поети
и няма да има след мене.

Себеподобните – богоподобни дяволи
плюят на ада и рая.

Аз съм краят. Аз съм началото.
И всичко от началото до края.

… И всичко Останало…

Страната на чудесата те очаква, читателю любезни…

А да не забравяме и съдържанието:

Със стих и въображение – предговор от съставителите / 7

Уолт Уитман: из поемата „Песен за себе си” / 12
Емили Дикинсън: „435”, „449” и „657” / 16
Пейо Яворов: „Тома” и „Чудовище” / 18
Николай Лилиев: „Нощта ще ни изплаче…” / 21
Дора Габе: „Почакай, слънце” / 22
Атанас Далчев: „Ручей” и „Повест” / 23
Александър Геров: „Еделвайс”, „Обръщение” и „Още две за нея” / 25
Веселин Ханчев: „Поет” и „Гъливер” / 28
Георги Мицков: „Светлина”, „Йонийско море” и „За път се сбират пъдпъдъците…” / 31
Иван Давидков: „Залезите” / 34
Велимир Хлебников: „Аз и Русия” / 35
Дилън Томас: „И смъртта ще остане без царство” и „Особено когато октомврийски вятър” / 36
Владимир Башев: „Когато се запитвам за лицата…” / 39
Иван Пунчев: из поемата „Балада за водата” и „Духът на науката” / 41
Анибал Радичев: „Присъствие”, „Телепортация” и „Аргонавт” / 47
Борис Христов: „Знак от небето” / 50
Веселин Маринов: „Нишката” и „Стъкленият барабан” / 52
Васил Сивов: „Агонията на Земята” и „А може би…” / 54
Иван Методиев: „Щастие” и „О, всичко от това, което…” / 56
Атанас П. Славов: „Извор от върха” и „Свобода” / 57
Теодор Стърджън: „Гръм и рози” / 60
Рей Бредбъри: „Плувай, човек!” / 61
Христо Граматиков: „Горчивата съдба на българското народно фентъзи” / 67
Александър Бурмов: из поемата „Водевил” / 70
Красимир Георгиев: „Аз – създателят на Вселената” и из „Двустишия на Красимир” / 75
Агоп Мелконян: „ Аз – смъртният”, „ Някога” и „Изповед” / 80
Любомир Николов-Нарви: „Балада за фантаста” / 83
Александър Карапанчев: „Двама далечни”, „Хиляди автопортрети” и из цикъла „Шесторъбести колелца” / 85
Иван Н. Хаджиев: „Реката” / 89
Миглена Николчина: „И пеперудата” и „Смъртта на мечтателя” / 90
Станислав Лем: „Дневна пеперуда” / 94
Урсула Ле Гуин: „Старци на водопада” / 96
Георги Кацаров: „ХІІ/1255” / 98
Емил Иванов: „Пречистване”, „Горчив бокал” и „Гробищен размисъл” / 99
Росица Панайотова: „Късостишия”, „Молитвата на Алиса” и из цикъла „Моята азбука” / 102
Ценка Бакърджиева: из цикъла „Вселена” / 106
Ирина Александрова: „Aпокалипсис ІІ” / 108
Данила Стоянова: „Сетивата, сетивата…” и „В истеричното си напредване…” / 110
Валери Иванов: „Отиват си поетите…” / 112
Атанас П. Стоянов: „Ветрове на времето”, „Северно сияние” и „Урок по астрономия” / 114
Юрий Зелeный: „Что ты, поэт?” / 120
Евгений Харитонов: „Пеперудки еднодневки” и „Космонавти” / 122
Светлана Комогорова-Комата: „Аз съм електрическият изблик…” / 123
Елена Павлова: „Станси 1 – 95” / 124
Пламен Глогов: „Звездният саркофаг” / 126
Мартин Петков: „Ние не сме” и „Графити” / 128
Калин Ненов: „Космическо” / 130

Малък калейдоскоп, или за художниците тук – послеслов / 131

Ще го четем… малко по-нататък. 😉

(към Първа глава)

Втора глава
Отвличането

1.

Във вътрешния двор на замъка, под сянката на вековен дъб, Владимир разказваше приказка. Мантията му беше разстелена на тревата и върху нея се търкаляше Балтазар – принц на Света на дракона и бъдещ крал. Той изглежда осъзнаваше важното си положение. Въпреки че се опитваше да налапа палеца на десния си крак, определено го правеше царствено.
Много, много отдавна – започна Влад – драконът не е бил само един. Някога са били много. За благородническите родове било чест велик дракон да пази тяхната кула. По-бедните магьосници били доволни и на някое тоалетно драконче, което се криело между кърпите.
Легендата разказва, че всичко се променило, когато в Света на драконите пристигнал храбър момък на бял кон. Доспехите му блестели на слънцето, косата му се веела, гордата му брадичка била предизвикателно вдигната. Благородните му сиви очи огледали събралото се на площада множество.
Балтазар се изтърколи по корем, надигна се на лакти и изгледа брат си с поглед, който изразяваше недвусмислено „Айде стига бе!”.
Е да, историците твърдят, че сред множеството е имало подставени лица. Според хрониките, в деня, в който пристигнал странникът, валял пороен дъжд, та версията с блестящите доспехи и развяващата се коса издиша. Все едно, момъкът отметнал назад своето пурпурно наметало и извадил меч от обсипаната си с диаманти ножница. И казал:
– О, народе мой, вашият крал е тук!
Народът бил озадачен. Техният крал не бил тук, техният крал си бил на топло и сухо в замъка. Момъкът сметнал, че се налага да обясни:
– Този меч е реликва, предавана в кралското семейство от поколения наред! Сегашният крал е узурпатор, аз съм истинският наследник на престола! Ще спася народа на този свят! Стига потисничество, стига робски труд!
Народът досега не знаел, че е потиснат и заробен, но бил заинтригуван.
– Поклонете се на вашия нов крал! – настоял младежът и прошепнал няколко вълшебни думи на меча. Острието заблестяло в кралско пурпурно.
Любопитното множество, което засега се въздържало да заеме страна в кралския спор, повело младежа към замъка. Да се оправят онези със синя кръв.
Момъкът влетял в тронната зала, изправил се пред краля и му заявил:
– Предай трона, узурпаторе!
За беда точно тогава на трона седял крал Вилхелм Сговорчивия.
– Няма проблеми – отвърнал той и се оттеглил в кулите на замъка да се занимава с любимото си хоби: строене на макети на замъци от клечки за зъби.
Съветът на магьосниците се събрал около новия крал.
– Притежавате ли някаква специална магьосническа дарба, о, кралю? – осмелил се да попита един от тях.
– Всъщност аз не съм магьосник, а вещица – отвърнал кралят.
Сред магьосниците настанал смут.
– Тоест, вие сте… жена? – премигнал старшият магьосник.
– Не съм, очевидно! – ядосал се момъкът с пурпурното наметало.
Магьосниците се объркали. Магьосник – жена си било нормално. Но мъж – вещица, това бил прецедент. Вещиците се занимавали с варене на отвари, призоваване на природни сили, любовни еликсири и прочие женски работи, с които нормален мъж не би се заел. Но в крайна сметка това бил техният нов крал – Бертолд Първи Вещицата. Наложило се да приемат странния му избор на професия.
Така младежът, чиито благородни сиви очи и горда брадичка били съмнителни, но ораторските му качества – неоспорими, станал Шеф на вещиците. Това също било прецедент. Оказал се интригант. Това не било прецедент, но при него си било талант. Обичал да стои на трона, заобиколен от вещици, с които да си шушука и да се кикоти. Когато влезел магьосник, разговорите секвали и всички впервали в магьосника подозрителни погледи.
– Ауу – изрази възмущение на подходящото място Балтазар и налапа крайчето на мантията, върху която лежеше.
Така е. Но отварите му били истинско чудо, трябва да му се признае. Вещиците решили, че той знае някаква тайна, и поискали да я научат. Той им казал: за да е два пъти по-силна отварата за любов, вътре трябва да има люспа от дракон. В отварата за памет – роговица от око на дракон, в отварата за сила – зъб от дракон, и така нататък. Измислял си. Силата на отварата зависи не толкова от съставките, колкото от уменията на ръката, която я приготвя. А той явно бил доста силна вещица. Но – така или иначе – вещиците повярвали. Започнали да правят всевъзможни отвари, в които освен билки слагали и драконови люспи, драконови сърца, драконови рога и драконови очи. Много дракони били убити заради един-единствен нокът.
Магьосниците усетили, че се задава катастрофа. Начело на Съвета застанал нашият пра-пра-прадядо Велизар, благородник от рода на Пазителите на дракони. Но не могъл да ги опази.
Най-силните и мъдри магьосници направили магии за защита. Вписали драконите в специално създадена Червена книга и ги заселили в резерват на един остров. Нищо обаче не спряло вещиците. Завзели резервата, обявили острова за вещерска територия и го скрили чрез магия.
Така, преди магьосниците да се усетят, в Света на драконите останал само един дракон – още бебе, в крайно нестабилно емоционално състояние. Оцелял бил, понеже през цялото време се криел в единия от кралските ботуши в кралския гардероб.
А Бертолд останал в историята като Бертолд Драконоубиеца.
Един ден в Света на дракона пристигнал мъж на черен кон. Бил едър, силен и бесен. Търсел меча си, обсипан с диаманти, в диамантена ножница. Откраднат му бил от някакъв момък. Завели мъжа в двореца, но от Бертолд нямало и следа. Според кралските стражи се бил изнесъл на бегом, барабар с меча, короната и новаторските си идеи.
Вилхелм Сговорчивия се върнал на трона и нещата тръгнали постарому. Но без драконите.
Легендата гласи, че един ден в Драконовия свят отново ще има дракони. И това ще стане, когато на трона се възкачи крал от рода на Пазителите на дракона.
Това си ти, Балтазар.
Бъдещият крал вече спеше дълбоко, засмукал крайчето на мантията. Влад се излегна до него и внимателно отстрани няколко кичура мека руса коса от челото му.
– Само покажи най-после магьосническа дарба. Иначе всичко ще се обърка. За пореден път.

2.

Леля Станка, горда собственичка на три саксии с мушкато, поля цветята и се настани пред телевизора в очакване на следобедната сапунка. Виторио най-сетне щеше да разбере, че неговата истинска майка е доня Габриела, а не камериерката Франческа, която все пак го бе отгледала като свое дете – в бедност, но с чувство за чест и достойнство. За беда не сторила същото и с неговата сестра близначка, която, захвърлена в пустинята, била отгледана от стадо камили. И за която Виторио за една бройка да се ожени в двеста и петнайсети епизод, за ужас на леля Станка и всичките й комшийки.
Леля Станка беше твърдо убедена, че Виторио най-после ще научи истината за знатния си произход, тъй като предният епизод беше завършил с изключително напрегнат диалог между него и доня Габриела:
– Виторио – каза тя, – трябва да ти кажа нещо.
И още каза:
– Седни, Виторио. Ще споделя нещо с теб.
– Какво има, доня Габриела, случило ли се е нещо? – съсредоточи се Виторио, мокрият сън на всяка средностатистическа домакиня.
– Не, Виторио. Нищо не се е случило, но е време ти да научиш истината.
Последваха реклами. А след тях Виторио, мистериозно оказал се от другата страна на доня Габриела, живо се интересуваше:
– Искахте да ми кажете нещо, доня Габриела. Какво е то?
– Ще ти кажа истината, Виторио.
И проклетият епизод свърши. Точно когато леля Станка получи сърцебиене под напора на емоциите. Така че сега я очакваше една наистина драматична серия и тя вече се тресеше от напрежение на фотьойла, петнайсет минути преди началото на епизода.
– Чувствате, че губите от блясъка си? – запита симпатичната дама от рекламата. – Иновация от Фейкопф! Пудра за крила с невероятен блясък! Ослепителни с едно напудряне!
Леля Станка повдигна вежди. Положението не поправи и следващата реклама. В нея млад мъж в делови костюм стремително летеше над покривите към отворения прозорец на висока офис сграда. Преди обаче да успее да влети, прозорците се затръшнаха и младежът се размаза на стъклото. Бодрият глас зад кадър редеше с апломб:
– Защо упорствате все още? Крилете се уморяват, но не и новият дизелов Елфсваген. Удобство и комфорт, само днес на половин цена. Влейте се в трафика!
Леля Станка изхвърча от стаята с писъци.

3.

На няколко метра от леля Станка, макар и в друга кооперация, Александър и сфинксът пиеха кафе.
– Радвам се, че намина – каза сфинксът. На гърдите му блестеше значката „Регионален пазител на Портала”.
– Исках да видя как си – обясни Александър. – Не ти ли е скучно тук?
– Никак – поклати глава сфинксът и замалко да отнесе полилея. – Имаш много книги, пък и дават интересни сериали по телевизията.
Преди Алекс да отговори, на вратата се позвъни.
– Аз съм Станка, съседката! – надвика звънеца леля Станка.
– Би ли се скрил в кухнята, ако обичаш? – прошепна Алекс и Пазителят на Портала послушно се заклатушка по коридора. Алекс отвори вратата. Леля Станка, решена в обичайната рокля с флорални мотиви, седеше на прага и потропваше нетърпеливо.
– Извинявай, че те притеснявам, Сашо…
– Няма нищо.
– … обаче телевизорът ми май нещо се повреди.
– Какво му има?
– Ми хваща някаква странна програма и не мога да си намеря сериала. Нямаше да те занимавам, ако точно в този епизод нямаше да се разбере за Виторио.
Леля Станка запозна подробно Алекс с драматичната съдба на Виторио, докато слизаха по стълбите на неговата кооперация и се качваха с асансьора в нейната. Вече в дневната на леля Станка, той все още кимаше любезно, макар да бе изтървал нишката още когато Педро застреля дон Алехандро. Усмивката обаче замръзна на лицето му, щом видя коя телевизия улавяше приемникът на съседката. В долния десен ъгъл на екрана стоеше емблемата на Елфската телевизия – миниатюрна фея, държаща над главата си сателитна чиния. Предаваше се от свят, населен единствено с феи, елфи и гномове, където обаче по някаква ирония се беше развила техниката. Елфите се бяха оказали големи техничари и там вече никой не си спомняше дори елементарните заклинания. Сега феите, помъкнали черни куфарчета, се возеха на свръхзвукови самолети, прилежно сгънали крилете си в специални джобове на деловите си костюми.
– Виждаш ли какви невероятни измишльотини рекламират? – възмущаваше се Станка. – Два островърхи наушника на цената на един, ако се обадя до следващото пълнолуние, моля ти се!
– Сигурно е станала някаква грешка… – Александър побърза да настрои друга програма на канала. – Готово. Би трябвало вече всичко да е окей.
– Мерси, Сашенце! – възкликна леля Станка и преди да е успял да се измъкне, го впримчи в здрава прегръдка, ухаеща на ванилия.

4.

Същата вечер, в кралската трапезария, Лиз, Алекс и Балтазар, в неговото високо столче за хранене, се наслаждаваха на тиха семейна вечеря.
– Какво прави днес? – поинтересува се Шефа, докато хранеше бебето с лявата си ръка. С дясната отбиваше атаките на прислужницата, която смяташе, че храненето на принца си е нейно задължение и периодично напираше, въоръжена с малка сребърна лъжичка.
– Ходих при съседката – отвърна Александър и побърза да разкаже цялата история, преди жена му да си е направила погрешни изводи. Тъкмо се беше отплеснал и разясняваше подробности от живота на бедния Виторио, в трапезарията се появи и Владимир.
– Здрасти, Шефе, здрасти, тате, здрасти, дребен – поздрави учтиво той. – Как е?
– Седни да вечеряш, Влад – Лиз изглеждаше леко разтревожена. – Баща ти разказва за нещо странно… Дано не е пробив в сигурността.
Владимир седна на масата и Александър започна отначало.
Междувременно Балтазар успя да докопа лъжичката на прислужницата и я взе. Тупна с нея няколко пъти в пюрето си. След това се съсредоточи и загреба. Протегна пълната лъжичка с пюре към брат си.
– Не, благодаря – усмихна му се Влад, – но оценявам жеста.
Балтазар продължаваше да държи лъжичката протегната към Владимир, а в погледа му се четеше настойчивост.
– Оф, добре – предаде се Влад и изяде пюрето. – Не е толкова зле.
– Владо, слушаш ли ме изобщо? – сряза го Александър. – Има изтъняване на пространството. Вероятно присъствието на сфинкса в апартамента ни го предизвиква, трябва да проучим въпроса и да вземем мерки.
– Спокойно, тате, ще мина да хвърля един поглед. Утре има съвещание на Съвета, но вдругиден ще отида още сутринта. Има ли сладолед?
– Има. Но първо си изяж зеленчуците! – отсече Лиз.
– Слушам, Шефе – ухили се Влад.

5.

Малко по-късно, в един от най-просторните килери на замъка, пригоден за детска стая, Елизабет люлееше люлката на малкия принц Балтазар и му пееше. Строен по времето на крал Лотар Чревоугодника, замъкът разполагаше с твърде много килери и твърде малко каквито и да било други стаи.
– Заспивай, заспивай, заспивай – неизменно започваше всяка приспивна песничка, – заспивай, защото и на мен ми се спи – обикновено завършваше тя. Освен ако Лиз не беше в особено артистично настроение. Тогава добавяше припев, състоящ се основно от „на-на-на-ивай”. Доскоро през ум не й беше минавало, че ще й се налага да приспива разни бебета, затова не беше положила никакви усилия да обогати репертоара си от детски песнички.
– Заспивай, заспивай – запя тя и залюля люлката енергично. – Веднага заспивай!
От съседния килер се разнесе странно тракане.
– Какво си въобразяваш, че правиш? – попита Лиз, без да повишава тон.
– Преда, момичето ми – отвърна Интуиция с престорен, треперещ глас.
Шефа въздъхна.
– Изчезни! – заповяда.
Тракането спря. Лиз предположи, че вещицата се е дематериализирала, но както се оказа, дъртата не се отказваше лесно.
– О, девойка в опасност! – изписка тя след малко. – Храбри принце, убоди пръста си на това вретено, за да ме спасиш!
– Интуиция – въздъхна уморено Шефа, – той няма още шест месеца, дори не е започнал да пълзи.
– Истинският принц би спасил девойка в беда, независимо от възрастта си. И ако трябва, ще се влачи по корем! – тросна се Интуиция и този път наистина се телепортира.

6.

Още на сутринта кралският глашатай беше изпратен да разнесе из града заповедта: забранява се притежанието на вретена, трикраки столчета и баби. Всеки, който разполага с някое от гореизброените, е длъжен да го представи за щателна проверка на площада по пладне.
Малко след дванайсет площадът беше почти пуст. В средата сe издигаше приготвената клада, а около нея, в кръг, се бяха наредили Шефа, Александър и няколко стражи.
– Никой ли не преде в тоя град? – нервничеше Алекс.
– Не и откакто започнахме да внасяме платове от Другия свят – вдигна рамене Лиз.
Накрая, след половинчасово чакане, по улицата се зададе мъж, влачещ баба. Бабата се съпротивляваше, запъвайки токовете на обувките си във всяка дупка между паветата.
– Днешната младеж няма уважение – сподели тя, щом наближи Шефа достатъчно. – Аз като бяха на двеста, не влачехме възрастните хора насам-натам.
Мъжът не й обърна внимание. Вместо това размаха пред лицето на Шефа две куки и кълбо прежда.
– Заварих я – той кимна към бабата – с това!
– Трябват ни вретена – изтъкна Лиз, но въпреки това измери бабата с преценяващ поглед. – А ти трикрако столче имаш ли?
Бабата облиза устни.
– Нямам – отвърна. – Обаче имам забрадка. Подарък е от покойния ми съпруг…
– Предай я за неутрализиране! – Лиз беше безмилостна. Бабата свали от главата си забрадката и въздъхна тежко.
– Сторете каквото трябва – стисна очи бабата. Шефа метна забрадката сред съчките и запали кладата.

7.

Леля Станка остави чашата с топло кафе на масата и седна пред телевизора, поклащайки глава в ритъм с игривото латино. Епизодът продължи оттам, където беше свършил предишният.
– Кажете ми, доня Габриела! – настояваше младият Виторио. – Да не би нещо да се е случило с Лусия?
– Тази никаквица! – възмути се леля Станка.
– Не, Виторио – отрече доня Габриела, – не е свързано с нея.
– А конят ми? – разтревожи се Виторио. – Да не би нещо с коня?
– Не, Виторио.
– Ами, доня Габриела, да не би хортензиите? Моите метловидни хортензии?
– Виторио, хортензиите имат нужда от подрязване.
– Ще се заема веднага, доня Габриела!
– Недей, Виторио, първо трябва да ти кажа нещо!
Драматична музика. Близък кадър на лицето на Виторио, сбърчил чело. Леля Станка заби нокти в тапицерията на фотьойла.
– Виторио… – започна доня Габриела.
Но образът изчезна. Екранът остана черен за една ужасяваща секунда на напрежение и неизвестност.
– Не! – изпищя леля Станка. – Само не реклами!
Не започнаха реклами. Вместо това сапунката беше прекъсната от извънредна информационна емисия. Леля Станка простена. В долния десен ъгъл на екрана се появи емблемата на телевизията – фея, държаща над главата си сателитна чиния.
– Извънредни новини – съобщи остроухата говорителка. До нея джуджето, което предаваше телепатично за феите с увреден слух, съсредоточено мърдаше рунтави вежди. – В нов корупционен скандал с леприконско злато е уличен председателят на Комисията за запазване на обществения етер. Според наши доверени източници, близки до министерството, в скандала е замесено името на Феят Кръстник, лице добре познато от криминалните хроники…
Леля Станка въздъхна мелодраматично и потисната от жестоките удари на съдбата, сред мирис на кисело зеле и препарат за миене на съдове, се запъти надолу по своето стълбище и после нагоре по Александровото. Натисна звънеца и изкрещя, за да надвика звъненето:
– Пак съм Станка! Съседката!
Отговор не последва. Ако беше спряла да звъни, леля Станка би чула топуркане отвъд вратата, сякаш гигантски каменен лъв с глава на човек обикаля по коридора на апартамента и се колебае дали да отвори. Станка обаче упорито държеше палеца си на звънеца.
– Край, влизам! – изкрещя тя накрая, твърдо решена да догледа днешния епизод.
– Олеле! – простена сфинксът в апартамента.
Леля Станка се наведе и плъзна ръка под изтривалката. Напипа ключа и го измъкна с триумфален блясък в очите.
– Извинявай, ако те събуждам – извика Станка, докато отключваше вратата, – или пък си в банята, обаче случаят е спешен.

8.

Едуард Левонян, млад и обещаващ писател, тъкмо започваше втората глава на Проекта си, носещ работното заглавие Големият Небюла/Хюго проект. Едуард беше половин арменец, наследил от гордия арменски род на баща си гъста тъмна коса и дебели черни вежди. Беше благодарен, че носа е наследил от майка си. Чаровната му, подкупваща усмивка и необузданото въображение си бяха лично негови. И той се гордееше с тях.
Еди се надяваше някой ден от Проекта да излезе роман, да произведе сензация в писателските среди, да бъде преведен, да стане бестселър, да спечели Небюла (може и Хюго), Стивън Спилбърг да остане очарован от него и да го превърне в блокбастър. Тук мечтите му ставаха малко объркани, та неизвестно защо се виждаше с Оскар в ръка да реди патриотично благодарствено слово: „Първо искам да благодаря на моята свидна, но уви, сега далечна родина – България .” Така смяташе да започне. И после да продължи с: „чиято дивна природа и древна история ме вдъхновяваха през цялото това време…”. Или нещо подобно. Засега обаче се фокусираше върху далеч по-постижими цели – да завърши втора глава и, ако може, да измисли най-после име на главния герой, за да спре да го кръщава с кодовото Спиро. Отвори нова страница на Word, изпука с пръсти, вдиша дълбоко…
– Свободни места има ли? – през вратата на купето беше подал глава възрастен мъж с войнишко кепе на главата. Еди успя да устои на порива си да отвърне „Няма!”, да изтика мъжа навън и да затръшне вратата на купето.
– Да, разбира се, заповядайте – каза вместо това и опита да се върне към текста.
Мъжът с кепето обаче се оказа разговорлив.
– Ей, петнайсе минути закъснение на гара Кочериново! – възкликна той и зацъка с език. – Не беше така едно време.
– Не беше – съгласи се Еди, понеже не му се спореше.
– Влаковете идваха навреме. И тръгваха навреме. А в купетата – веселба. Пеехме народни песни, веселяхме се. Не като сега. Сега младите са други. Никакво уважение към възрастните хора нямат! – продължи мъжът.
– Нямат! – подкрепи го Еди и с надеждата, че въпросът е приключен, отново се наведе над клавиатурата. Дядото обаче не млъкна.
– Едно време – продължи с поверителен тон той, – всичко имаше. И всичко беше евтино. А лятос, зимъска – с жената бяхме на почивка. Навремето имаше почивки.
Еди беше озадачен. Той тъкмо се връщаше от почивка на палатки в Рила, гарнирана със стабилна доза пеене и свирене на китари вечер край огъня. Не можеше да разбере какъв му е проблемът на дядото. Като му се почива – да ходи да почива. Като му се пее – нека пее. На Еди не му пречеше. Той беше толерантен.
– Ех, какви почивки имаше навремето – размечта се дядото.
Еди тъкмо отговаряше машинално с „Имаше!”, когато вратата на купето се отвори отново. Този път вместо един, дядовците бяха трима. И тримата с вълнени жилетки и смачкани сиви панталони.
– Свободни места… – започна единият от тримата.
– Има, има! – зарадва се дядото с кепето. – Я кажете на младока какви почивки имаше навремето!
– Имаше почивки! – провикна се още от коридора възрастна жена, помъкнала огромна плетена кошница. – Хайде, хайде – подкани после спътничките си, – в онова купе има още три места!
Еди въздъхна и затвори лаптопа. Прибра го в чантата, чантата прибра в раницата, а раницата, след като метна подозрителен поглед на бабите и дядовците, остави на земята до седалката си. Сетне се сви по възможно най-удобния начин, подпря глава на хладното стъкло и задряма. Навън летният ден бавно отстъпваше на топла лятна вечер. Еди не смееше да се отпусне и да заспи дълбоко. Само след около час трябваше да смени влака. А с това закъснение сега щеше да се наложи да се прехвърля много бързо. Надяваше се Лея да го чака под часовника, както се бяха уговорили.

9.

Луната беше в крайно немистичната трета четвърт. Наоколо не грачеха гарвани, не прехвърчаха прилепи, нито пък се мяркаха черни котки. Вятърът не шепнеше тайнствено сред клоните на дърветата. Вечерта беше крайно неподходяща за вещерски ритуали.
– Ама съвсем никакви ли? – изписка момичето с ефирната рокля и вплетените цветя в косите.
– Както отбелязах неколкократно – високомерно отвърна Интуиция, – никакви мистични слова. За голи танци и дума да не става.
Момичето се строполи драматично сред тревата, подсмърчайки. От тълпата, събрала се около белия обелиск, се запротягаха ръце, които я потупваха по рамото и й бършеха сълзите с кърпички. Интуиция се настани на челното място край обелиска, демонстративно потропвайки с пръсти по камъка.
– Хайде, хайде – обърна се към момичето. – Не преигравай.
– Това ми е първият вещерски събор! – изпищя момичето. – Точно днес ли трябваше даа… – краят на изречението се задави в мощни хлипове.
Интуиция подбели очи.
– Добре – предаде се тя, – докато провеждаме съвещанието, можеш да обикаляш около нас, изпълнявайки тайнствени ритуали.
Лицето на момичето веднага грейна и тя се зае с обикалянето и тайнствените ритуали, влагайки очевидно старание. Дори Интуиция беше принудена да признае, че отдавна не е чувала толкова добро пулсиране в съответствие с вселенската утроба.
– И така – поде Главната вещица, щом момичето приключи с въведението в ритуала, което по традиция се изпълняваше няколко октави над поносимото, – днес ви събрах тук по важен повод.
Всички вещици, до една, впериха скептичен поглед в небето, където липсваха каквито и да било астрологични подсказки за подобно нещо.
– Въпреки липсата на знаци – настоя Интуиция. – Както ви е добре известно, ние не бяхме поканени на Представянето на малкия принц.
Разнесе се недоволно мърморене.
– Физиците обаче бяха. На тях, явно, е била оказана и честта да направят хороскоп на принца, макар астрологичните им познания да се ограничават с любителско зяпане на звездите. Всичко това може би щяхме да преглътнем, но както научих от достоверен източник, днес Клубът на физиците и астрономите ще проведе съвещание. Ще разискват някакъв проблем, свързан с принца. Проблем, за който ние – представете си – дори не сме известени. И вместо да поискат помощ от нас, както си му е редът, те… – тук Интуиция направи драматична пауза – ще призовават Бог!
– Какви мерзавци! – възкликна най-възрастната вещица, чиито снежнобели коси се спускаха чак до земята, и се изплю досами връхчетата на косите си. – Как си го позволяват?
– Това вече наистина на нищо не прилича! – подкрепи я друга вещица. Сборището закима.
– Именно заради това грубо нарушение на всички договорки за ненавлизане в чуждата професионална територия – завърши Интуиция, – си позволих да изградя телепатичен мост между нашите и техните съзнания.
– Да изградиш какво между съзнанията? – недочу беззъба вещица с розово боне. – Ще ги обсебваме ли?
– Не – отсече Главната вещица. – Ще ги подслушваме. Моля, затворете очи и пазете тишина!

10.

По същото време, под същата тази немистична луна, Клубът на физиците провеждаше съвещание.
– Ама изобщо ли няма да наблюдаваме Луната днес? –проплака най-младият член на клуба. Иззад дебелите стъкла на очилата очите му се напълниха със сълзи. – Трябва да си отбележа в дневника дали инклинацията се е изменила!
– Днес имаме по-важна работа, казах –настоя Председателят на Клуба от своето място начело на масата.
– Ама аз си водя дневник всяка вечер! – нададе сърцераздирателен вопъл момчето и зарови лице в ръцете си.
– Добре, добре – смили се Председателят. – Докато провеждаме съвещанието, можеш да наблюдаваш инклинацията.
Младият физик вдигна поглед, изпълнен с благодарност, и извади от джоба си смачкан тефтер. Застана зад телескопа и започна да записва данните.
– А сега, господа, моля за тишина – прикани Председателят.
Целият клуб, насядал около елипсовидната маса, притихна. Всички странични разговори за трансцендентничисла, константата на Стефан-Болцман игеостационарната орбитабяха прекратени. Председателят стана на крака и залепи на лицето си физиономия на непоклатима решимост, вперил поглед някъде в светлото бъдеще. В своите очи приличаше на изваден от комикс супергерой. В очите на другите приличаше на човек със запек.
– Компот от сливи – посъветва го един физик. Председателят беше твърде съсредоточен да гледа към светлото бъдеще, за да се озадачи.
– Колеги –обяви той с окуражаваща усмивка, –ще се наложи да прескочим до Света на боговете.
Физиците не се подлъгаха по усмивката. Започнаха да мърморят и да правят измъчени гримаси.
– Ама нашият няма да е там – изхленчи физикът с компота. – Там са само разни митологични…
– Опасявам се, че сме длъжни да проверим – въздъхна Председателят.
Порталът към Света на боговете се намираше в мазето. Открили го бяха случайно, когато слязоха долу, за да ловят бели мишки. Нямаха ясна идея какво ще правят с мишките, щом ги хванат, но се водеха от идеята, че една лаборатория просто трябва да разполага с бели мишки. Вместо на мишки обаче се натъкнаха на портал. Оказа се към Света на всички божества, които човешкото съзнание е сътворило. Там положението беше сложно. Гръцките богове се бяха хванали за гушите с римските. Египетският пантеон не можеше да понася боговете на инките, маите и ацтеките, които бяха в доста напрегнати отношения и едни с други. Скандинавските богове търчаха насам-натам, размахваха бойни брадви и чукове и викаха „Валхала”, а Буда ги приканваше да се отдадат на медитация. Българските алпове се държаха на положение, освен когато не решаваха да вдигат наздравица с чужди черепи, чиито собственици обикновено се съпротивляваха енергично. Изобщо – цареше божествен хаос.
За капак, откакто Порталът беше отворен, боговете все напираха да преминават в Света на дракона и да вземат дейно участие в социалния живот. Когато при физиците възникнеше и най-дребния спор, Зевс неизменно се спускаше на скърцаща платформа и въздаваше божествено правосъдие. Беше видял този начин на придвижване в няколко древногръцки драми. Вече не мръдваше никъде без божествената си платформа. В тези случаи физиците му благодаряха горещо, правейки дълбоки поклони, засипваха го с дарове и го изпращаха обратно в божествения свят.
– Проклет Deus ex machina – обикновено процеждаше през зъби Председателят, – как не се повреди веднъж!
След което спорът продължаваше.
И така, физиците слязоха в мазето и преминаха през Портала, наредени в колона по един. Озоваха се на огромен площад от бял мрамор. Около тях моментално се скупчиха богове. Единият дръпна Председателя за ръкава и го предупреди мрачно:
– Да нямаш други богове освен мен!
– Окей – съгласи се сговорчиво Председателят.
От другата му страна езическо божество със свиреп вид прошепна на ухото му:
– Срещу скромно жертвоприношение от две девици ще изпратя страшна чума на враговете ти!
– Чума? – поинтересува се Председателят. – В нашия свят не се боим от болести. Всъщност болестите се боят до смърт от Интуиция.
– Интуиция? – изпадна в паника божеството и хукна да бяга. Докато тичаше, подвикна през рамо: – Не й казвайте, че съм тук!
– Кажи, кажи от какво имаш нужда! – извика ефирна дама в бяла роба.
Председателят само й помаха сковано. Не беше свикнал на вниманието на красиви жени. След това повиши глас:
– Богове, аз и колегите сме тук, да потърсим вашата помощ по един много важен въпрос!
– Колко души правят оргия? – предположи ефирната дама.
– Нне – Председателят се изчерви – всъщност търсим нашия Бог. На Света на дракона.
Уморена въздишка се понесе по тълпата от богове.
– Няма такъв тук – обяви Зевс от името на всички. – Но ако ви трябва божество…
Тълпата наоколо се развълнува. Боговете заеха съответни божествени пози и си докараха изражения на традиционното снизхождение.
– Благодаря – отказа Председателят, – търсим конкретен Бог. Хайде, момчета!
Физиците се завъртяха и в колонка по един преминаха обратно в Света на дракона.

11.

– И сега какво правим? – отпусна се в своето кресло Председателят. – По дяволите!
– Ам, такова – вдигна ръка младият физик пред телескопа, за да привлече вниманието на колегите си, – докато ви нямаше, се сетих нещо…
Младежът внимателно постави на масата тънко книжле. На корицата с големи букви пишеше: „На марсианците, с любов”. А отдолу, с по-малки: „сборник разкази”, а също и „фентъзи и научна фантастика”.
– Преди време бях почнал да чета един разказ от тази книга – започна да обяснява той. – Взех го за научна статия, заради заглавието на корицата, нали. Защото „фентъзи” не знам какво е, но фантастиката явно е нещо научно. – Тук физиците закимаха одобрително. – Обаче още в началото разбрах, че съм в грешка, и го зарязах. Оказа се обикновена документална книга. Не ми се четеше за статуите, дето всеки ги познава, и Влад, дето го виждам всеки ден. Днес обаче се сетих, че в нея се споменаваше и Александър, а тогава не знаех кой е. Сега обаче е женен за Шефа и… Абе защо не хвърлите едно око?
Момчето разлисти антологията и отвори на страницата, където започваше „Драконът и портокаловият сок” от Едуард Левонян. Председателят взе книжката и зачете, леко отегчен. С всяка следващата страница обаче изумлението в погледа му ставаше все по-голямо.
– Силата на словото! – възхити се той. – Той е написал какво да се случи… Донесете ми кълбото!
– В чекмеджето ти е – подсказа му младият физик.
Председателят измъкна изпод масата кристална сфера и я постави на плота. Ръцете му трепереха.
– Намери ми Едуард Левонян! – изкрещя й той. В кълбото продължи да се стеле неоформена пушилка. Председателят се наведе по-близо до кристалната повърхност и извика накъсано:
– Е-ду-ард Ле-во-нян! Зодия Козирог! Дебели вежди!
Този пък кълбото забръмча, из него заиграха черно-бели петна. Постепенно образът се избистри и физиците с въодушевление разпознаха гара.
– Влакове!– изпищя единият. –При Висшата сила е пълно с влакове!
В далечината се проточваха десетки перони, стотици хора сновяха по тях с чанти и сакове. Пред смаяните погледи на физиците цифрите на таблото с пристигащите влакове се смениха самички.
– Магия? –изплю младежът с очилата и побърза да закрие устата си с ръка, сякаш беше изпсувал особено вулгарно.
– Не ставай смешен – подсмихна се един физик, – в този така напреднал свят вероятно отдавна са премах…
– Шшт –изшътка Председателят и кимна към екрана. Образът се фокусираше върху близкия перон. Там, под жълтата светлина на лампата, на пейка седяха момче и момиче. Момчето ръкомахаше енергично.
– Какво казва, какво? – Председателят трескаво запрокарва ръка по повърхността на кълбото. Накрая го блъсна с юмрук и, според старите правила на всички приемници във всички измерения, звукът на кълбото се оправи.
– Ти омаловажаваш писането –казваше момчето.
– Не, Еди, ти омаловажаваш всичко освен писането. И знаеш ли, писна ми да слушам за сюжети, и за вещици, и за „зараждането на науката в един магически свят”– тя изимитира гласа му, при това доста умело, –и за физиците…
– Това сме ние! – възкликна Председателят, гордо ухилен. Всички членове на Клуба закимаха, някои дори се поздравиха с ръкостискане.
– Значи няма да дойдеш с мен – по-скоро констатира, отколкото попита Еди.
– Съжалявам, не. Ще остана при нашите. Трябва да обмисля нещата.
Момичето се завъртя и си тръгна. Момчето вдигна рамене и се качи на влака. Не изглеждаше смутен, напротив –беше необичайно весел. Физиците нямаше откъде да знаят, но на гарата му беше хрумнала велика идея за сюжет и нямаше нищо, което да помрачи настроението му.
Оставаха две минути до тръгването и всички купета бяха почти пълни. Той избра едно със свободно място до прозореца, разсеяно кимна за поздрав на останалите пътници и се настани. Сгъна се на седалката, подпря глава на студения прозорец и затвори очи. Както и предишния път, унесе се почти веднага.
– Богът спи – прошепна благоговейно най-младият физик.

12.

– Представях си все пак нещо по-внушително – Интуиция сви устни. – Тези богове ми приличат на обикновени хора.
Вещиците, насядали в кръг, хванати за ръце и стиснали очи, наблюдаваха съвещанието на физиците чрез телепатичния мост.
– И около тях е пълно с машини –сбърчи нос увита в прозрачни шалове, полугола вещица. Или полуоблечена, зависи от нагласата към живота.
Вещиците впериха погледи в кълбото, където цифрите на електронното табло се сменяха автоматично, и замърмориха. Интуиция опита да се съсредоточи върху съвещанието.
– Шшт! –изшътка. – Искам да слушам.
Председателят тъкмо обясняваше плана си. Интуиция свиваше устни все по-плътно и по-плътно, докато накрая не издържа.
– Ще го прехвърлят през портал, моля ти се! –разбесня се тя. – Край, това беше!
– Какво нарушение на споразумението! –подкрепи я друга.
– Ще ги изпреварим! Ще отвлека този бог на минутата и ще направя така, че да затворят тъпия им портал! Да ги видя тогава! – Интуиция толкова се въодушеви, че плесна с ръце. – Всички около мен! Хайде сега, видяхте бога, да се съсредоточим. Искам да се озова в максимална близост до него. Започваме!
Момичето, на което бяха възложили задачата да изпълнява тайнствени ритуали, най-после се предаде и спря. Устата й се беше оформила в притеснено „о”.
– Ама това е толкова опасно!
Интуиция само се усмихна и се стопи във въздуха.

13.

Половин час по-късно, Владимир отвори вратата на бара. Сумрачната светлина на няколкото лоени свещи осветяваше напуканите стени и мръсните маси, разкриваше стелещия се на талази цигарен дим и проблясваше издайнически в кръвясалите очи на постоянните клиенти.
– Закъсняхте – промълви дрезгав глас от масата в ъгъла, след което се изкашля. – Гаден дим.
– Какво е това място? – попита Алекс. Беше малко объркан да завари класическа дупка насред китната столица, в съседство със сладкарница Зайче Байче (“най-добрият ягодов пунш, който сте опитвали!!!”)и точно срещу магазин Малката вещица(„оферта на седмицата: любовен еликсир + подарък плюшено сърце”).
– Това е изпаднал бар – обяви младият физик с очилата. Другите от Клуба, насядали около масата, закимаха. – Място, подходящо за тъмни сделки, тайни срещи и авантюри за една нощ.
– Независимо какво са ти казвали, аз съм порядъчно момче! – изпърха с мигли Влад.
– Ние сме тук за тайна среща – уточни Председателят. – Не можехме да дойдем в двореца, понеже – гласът му премина в шепот – едва ли е уместно да се разчува.
– Кое да се разчува?
– Ами че ще отвличаме разни божества.
Александър премига.
– Кого ще отвличате?
– Шшт, тихо, сега ще обясня.
Председателят направи пауза, за да натрупа съспенс, преди да продължи:
– Така, относно проблема с малкия престолонаследник – прошепна, – проучихме и стигнахме до извода, че се нуждаем от някое божество да удари едно рамо. Намерихме в архивите древни пророчества – че ще ни помогне някой с дебели вежди, който знае всичко, и после – че ни трябва бог…
– Светът на дракона няма бог – прекъсна го Влад.
– Напротив! – засия Председателят. – Ние го видяхме в кълбото! Остава само да го отвлечем през някой портал. Ако му се подмажем достатъчно, той ще надари Балтазар с магическа сила и всичко ще се уреди.
Владимир повдигна вежди.
– А успяхте ли да го локализирате? – попита.
– Да бе – изсумтя Председателят, – с кълбо.
– Значи теръпва ще търсим бог – въздъхна магьосникът. – Ще трябва да подадем запитване в Бюрото…
Физиците потрепераха.
– Надяваме се да не се наложи – промълви Председателят. – Работим върху различни варианти за издирването му, ще използваме връзките си…
– Можете да го видите, ако искате – смени темата най-младият физик. – Носим си кълбото.
Той измъкна от куфарчето си кристалното кълбо и му зададе гласова команда. Появи се почти празно купе, а на седалката до прозореца се беше свил техният бог.
– О, мамка му, пак няма звук – Председателят стовари юмрук върху кълбото. Божеството трепна, разнесе се писък. Образът в кълбото премигна и изчезна.
– Магьоснически боклуци – изсумтя Председателят.

14.

Еди сънуваше, че е бог на магьоснически свят, но вещица със свиреп вид се кани да го отвлича. Събуди се с писък:
– Аааа…
Почти моментално осъзна, че се намира в експреса София-Варна, втори вагон, първото купе, и когато заспиваше, останалите седем седалки до една бяха заети от достолепни възрастни господа и дами, издокарани в домашно плетени елеци и усърдно развиващи намачкани вестници, в които неизменно имаше твърдосварени яйца. Затова писъкът деликатно беше замаскиран с:
– … ааау, че хубава гледка!
Едва тогава се престраши да отлепи клепачи и с облекчение откри, че е сам в купето. От възрастните господа и дами, носеща се ефирно из въздуха, беше останала само миризмата на чесън. Еди отвори прозореца и в купето нахлу топъл летен вятър.
“А бе, що не изпушиш една цигара?” – предложи услужлив глас в главата му. Той леко се смути, понеже вътрешният му глас за първи път звучеше като възрастна жена. Вероятно защото винаги, когато чуеше думата “интуиция”, си представяше свадлива стара дама с боне.
Изрови от вътрешния джоб на якето си кутия Pall Mall и излезе в малкото коридорче между вагоните, където поне формално избягваше забраната за тютюнопушене във влака. Облегна се на стената и запали. Загледа се в нощния пейзаж навън, разсеяно изпускайки облачета дим. Тучните ливади и прихлупените кирпичени къщурки постепенно отстъпваха на панелни блокове и сиви улици. Влакът започна да намалява. Еди не искаше да създава допълнителен хаос сред слизащите и качващите се пътници, посрещачите и саковете им, затова понечи да се прибере в купето.
„Няма смисъл – вметна интуицията му, – явно никой няма да слиза”. Еди огледа вагоните от двете си страни – коридорите наистина бяха празни. Все пак се поколеба. Имаше нещо зловещо в този град. Във вятъра, обикалящ пустите улици, грака на гарваните и мрака, който се стелеше зад стъклото.
„Нищо зловещо няма” – настоя Интуиция.
Влакът спря със скърцане. Вратата на вагона се отвори бавно. Кокалеста ръка, мъртвешки бледа, се протегна и се вкопчи в дръжката. А след нея мудно, като на забавен кадър, се показа смачкано сиво боне, последвано от смачкано сиво лице.
– Младежо – притежателката на лицето, а по всяка вероятност и на бонето, разтегли напуканите си устни в широка усмивка, преорганизирайки бръчките в нови, неподозирани комбинации. Еди си помисли, че гласът й му е смътно познат. – Ама как само приличате на внука ми!
Той въздъхна. Нямаше път за бягство.
– Да не би да се казвате Пантелей? –поинтересува се бабата.
– Не –отрече Еди. – Едуард съм.
– О! –бабата изигра учтива изненада. –А дали случайно не бихте ми помогнали с багажчето?
„Багажчето”се оказаха четири платнени торби. Едната подрънкваше, явно беше пълна с компоти. Домашно произведени. Съдържанието на другите три торби си остана загадка. Ако се съди по тежестта, вероятно бяха пълни с олово. Домашно произведено.
– Произвеждате ли олово? – попита Еди с крива усмивка. Бабата се обърка за миг, сетне отново се усмихна.
– Разбира се. На принципа редуване сея – изрецитира тя уверено, сякаш участваше в телевизионна реклама. – Една година алабаш, на другата тикви, на третата олово.
Докато говореше, тя с отработено движение измъкна от джоба на палтото си пръчка и чукна Еди по челото с нея.
– А? – озадачи се Еди и загуби съзнание.

От „Приказка за магьосници, физици и дракон“, новия роман на Геновева Детелинова (старата му редакция 😉 ).

Ако искате да му бъдете По-желали – пишете ни!