5 фев. 2012
Американска мечта
> Голям идиот си. Америка е страна на неограничените възможности, разбери го. С твоите познания и умения за пет години ще станеш тук голямо нещо. Ако беше дошъл с мен, сега щеше да си я шеф на клиника, я университетски преподавател, я управител на софтуерна фирма! Щеше да си си оправил живота.
< Щом тук не съм станал, където съм роден и познавам всичко, колко е шансът ми там?
> Защо остана в България? Заради жена, помня го. Я кажи честно, заедно ли сте още?
< Не.
> Къде е тя? Дали случайно не е на Запад?
< Позна. Отиде да учи в Германия, хареса си немец и ме остави.
> Не се радвам особено, че познах. Заради него си ли го е харесала, или заради парите? Вярваш ли, че е намерила по-свестен от теб?
< О, най-свестният на света съм, разбира се, не е възможно да се намери по-добър! Я се стегни.
> И най-несвестният на света да си, с парите, които ще изкарваш тук, можеш да имаш колкото и каквито жени искаш. И няма да те зарязват.
< Каквато искам, не мога да имам с пари. А тези, които мога, ще ме зарежат в мига, в който остана без парите. Дори ако наистина съм най-свестният на света.
> Наивник. Не живееш в реалния свят.
< За различните хора реалният свят е различен.
> И философ. Дървен. Ще ме прощаваш, ама е истина – знаеш, директен човек съм, говоря каквото мисля, както на приятел. Не разбираш ли, че тук ще живееш много, ама много по-добре оттам?
< Веднъж вече съм го мислил…
И внезапно пет години изчезват, отнесени от вятъра на спомена. Пред мен е очуканата масичка в склада на „Фантастико“, където работя като оператор, докато си търся нещо по-добро. Наоколо – олющени стени, смрадливи тенекии от сирене в ъгъла, купчинки неизхвърлен боклук по пода…
До масичката, срещу мен, седи уморено Миро – транжорът на магазина. Вероятно е на двайсет и малко. От Кула, ако споменът не ме подлъгва. Точи вяло ножа и разказва:
– Няма живот в провинцията. От петнайсет хиляди души град работа имат не повече от стотина. Кметство, поща, участък – това е. Всичко друго е затворено. Леш. Не са ли градините по селата, ще измрем от глад като скотове… Затова се вдигнах. Зарязах си дома, родителите, сестричката… И тука, у София.
– На най-мръсния въздух в България и най-голямата лудница – отбелязвам аз.
– Дреме ми на шапката и от въздуха, и от лудницата! Тук се живее бе, човек! Ти сметка си не даваш какво имаш, че си оттук! Тук живея като цар, че и пари пращам на нашите!
– Чак пък като цар… – Работата му не е най-доходната.
– И отгоре даже! Тука взимам двеста лева заплата. Петдесет давам за наем, делим стая с още едно момче. Още петдесет са парно, ток, вода. Живеем на топло, ток има непрекъснато, вода топла и студена колкото щеш. Сто лева ми остават чиста пара. На ресторант не мога да ида, ама си готвим това-онова, ядем на корем, изобщо – приказка. И за дрехи остават. А отделно още чистя два входа, хем си уплътнявам неделята, хем по четирийсет лева на месец още падат. И още неща похващам, като съм свободен от работа, каквото изпадне – хамаллък, бояджийство, чистене. Поне петдесет лева ми артисват на месец, пращам ги на нашите, че те там са живи загинали без пари. Чак ме е срам, аз тук почти двеста лева месечно ям, те там с петдесет двама души оцеляват…
– Хм…
– Тука е живот, братле! Цивилизация е! Тук е… нямам думи! Тук в София е рай, от мен да го знаеш! По-хубав има само на кино, ама то там е измислица. Тука има работа, и се издържаш, и ядеш, и на родата помагаш! Че аз откакто дойдох тук, се родих, бе! Прощавай за кривата приказка, ама не знаеш какво имаш тук. Язък ти на годините…
А аз трябва да отговоря утре ще тръгна ли за Щатите. Малко нелегално, вярно е, ама всичко е подсигурено. Момичето ми… сигурно ще ме изчака година-две, докато се уредя там. Тя е здравата наплашена със и от беднотия, така че американската мечта сигурно ще й хареса.
Тук определено живея в мизерия. По моите мерки. А уж взимам по-добра заплата от Миро. Значи мерките на един от нас са криви.
Всъщност, абсолюти няма. Така че – с гаранция и на двамата. Тоест и моите.
Когато си на двайсет и малко, и си видял единствено дъното на мизерията, живот като на Миро сигурно изглежда чудесен. Но няма и нищо лошо да мечтаеш за още по-добро. Особено когато обичаш едно чудесно момиче, което иска и се надява на това по-добро.
По-добро обаче мога да имам и тук, ако ме бива. Ако ли не – надали ще го имам и там. Ако тръгна, а се окажа не толкова пробивен, това може да се окаже измама за момичето ми. Фалшива надежда, която да я завлече в дупката. Имам ли право да го направя?
Тя вярва в мен. Неведнъж ме е молила със сълзи да дойда в Германия, където тя отива след месец да учи, как там ще пробия като чудо на света, хем лекар, хем програмист, как там се търсят под дърво и камък такива хора. Без да се замисля, че не знам и дума немски, че вече съм минал трийсетте, че не съм красиво момиче, за да ме гледат немците с умиление… И не разбира защо все й отказвам. Мисли, че съм инертен и нерешителен. Кажа ли й за тази „американска мечта“, пак ще мисли същото…
Може би е по-добре да не научи. Може би, ако не успея да пробия, ще ме остави – и за нея така ще е по-добре. Щом ме е оставила заради това… Господи, как само ми се иска тя да е добре, все едно как, все едно на каква цена, важното е да е щастлива!…
Вкъщи, сбутан зад другите книги, седи един дебел том – „Всичко за емигрирането в Канада“. В него пише наистина всичко, което е нужно да се знае. С негова помощ са емигрирали десетки мои познати, без нито един неуспех. На мен томът не ми е нужен – знам много повече от написаното вътре. Издателят не посмя да поеме риска за над хиляда страници обем и съкрати сериозно ръкописа ми… Знам достатъчно, за да мога да емигрирам там когато и както пожелая. Така че не обмислям идеята за първи път.
И изводът винаги е бил същият. Още преди да познавам това момиче. Защото пък тогава ясно разбирах – защо ми е да емигрирам сам? Защо ми е да постигам каквото и да било, ако няма кого да стопля с щастието от успеха?
И най-вече, дали щастието ми там няма да е така временно, както и тук? Дали, тръгнал веднъж да търся лесното и богатото, няма и там да престане да ми харесва?… Да, там се живее много по-добре оттук. Не само богато, но и по-свободно. А това вече си струва.
Но се живее по-свободно (а оттам и по-богато), защото много хора са се борили за това. А човек може да се опита да се бори и тук. И да осмисли живота си много по-добре, отколкото с много пари. Пък ако не успее, може да отиде там с чисто сърце. Но не преди да е опитал.
Боя се, че знам какъв отговор ще дам утре… Дано момичето ми успее да издържи, дано не се огъне пред мизерията. А ако се огъне – какво пък, щом така ще е по-щастлива… Ще го преживея някак. Може някой ден дори да си потърся друго. Дано не ми се налага.
> Обиди ли се?
< Не. Мислех.
> Хайде измисляй тогава по-бързо! Тая твоя фирма, дето все не тръгва истински, и само блъскаш в нея по 16 часа, не заслужава повече зорове. Захвърляй я и идвай! Аз знам вече тарикатлъците, ще ти помогна. За две-три години ще се легализираш, и след това пътят е пред теб!
< Благодаря ти, но засега може да ми е още рано.
> ТИ СИ ЛУД! ЛУД! Не разбираш ли какво значи да живееш в Америка?
< Разбирам. В момента живея в Америка.
> Откога София е в Америка? Някой велик учен ли го е открил?
< Не. Един транжор във „Фантастико“.
> Ти бъзикаш ли се с мен?
< Просто… Може би още не съм готов. Става ли да поговорим пак след още време?
> Не си знаеш интереса. Добре де, ще се обаждам от време на време. След като ти намерих номера…
< Благодаря ти.
(Курсивната част е извадена от лога на ICQ-то ми. Леко е редактирана, за да запазя анонимен кореспондента ми.)
~
Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!
