Човешката библиотека

Приятели 🙂

Искате ли да се видим, на живо?

Заповядайте тази събота и неделя, от 10 до 14 часа, пред музей „Земята и хората“! Отбор отбрани Чобити ще отбира нови съотборници… така де, ще привличаме доброволци, които да ни помогнат на 17 октомври с подредбата на една фантастична (ама отвсякъде) изложба, която пък е част от един още по-фантастичен фестивал.

Вижте:

(Ще има и трамвай, специален. Но… нека да остане изненада. ;))

Ако ще идвате – драснете ред. Ако ще искате – драснете два.

Кал, Или, Еви, Чобитите

ВНИМАНИЕ! Подредбата на изложбата ще бъде на 17, не на 15 октомври. Часовете – 11 до 16 – си остават същите.

Анабел и снегът
Георги Атанасов

За всички деца, които обичат снега,
и за всички, които може вече да не са деца,
но продължават да го обичат.

Анабел бе отворила широко сините си очи, в които като сребърни ивици се отразяваха двата големи прозореца. През стъклата се виждаха падащи снежинки, над ниски сгради с прихлупени покриви. Снежинките се въртяха неуморно по пътя си надолу, а момиченцето ги следеше с поглед и се усмихваше, когато някои от тях полепваха по прозореца и можеше да ги разгледа отблизо.
Анабел долепи буза до стъклото и дъхна. От дъха ѝ се образува почти правилно изпотено кръгче, което бавно започна да изчезва. Момиченцето хвана дръжката на прозореца. На леглото в стаята лежеше възрастен мъж с бели мустаци и оплешивяла глава. Той бе обут с мъхест панталон, а от крачолите му стърчаха груби вълнени чорапи. Мъжът носеше жилетка с едри копчета, а ръкавите на риза от мека вълна в шотландско каре свободно се подаваха навън.
Мъжът, лежейки по гръб, подръпваше от дълга лула. До него гореше опушена печка, към която той се навеждаше от време на време и хвърляше цепеници. Печката лакомо ги поглъщаше, а те отвръщаха на танците на огъня със свенлив пукот, скриваха се зад скърцащата вратичка и повече не се появяваха.
– Дядо, мога ли да пусна снежинките вътре – да си поиграем? – попита момиченцето с искрящ поглед.
– Мила Анабел – дядото с усмивка извади лулата от устата си, – ако пуснеш снежинките вътре, те много ще се разчувстват от твоята обич и желанието ти да им се порадваш; чак толкова, че ще заплачат от радост, ще стават все по-мънички и по-мънички, докато плачат, и накрая ще изчезнат съвсем. Снежинките – продължи възрастният мъж – са като звездите – същества от друг свят, отделен от нашия, на които можем да се радваме само от разстояние.
Момиченцето пусна дръжката на прозореца, докато го слушаше. После изприпка, седна на дивана до него и обгърна лакътя му с ръчички.
– Дядо, дядо, а как се появяват снежинките?
Дядото на Анабел се усмихна, извади от джоба на жилетката си металическа кутия, отвори я и с два пръста започна да тъпче лулата си с тютюн. Момиченцето гледаше внимателно и притихнало движенията му. Когато свърши, дядото прегърна момиченцето и рече:
– Това е дълга история, защо не си легнеш до мен, докато ти я разказвам?
Анабел кимна, намести се до дядо си и се сгуши върху гърдите му. Печката припукваше.
Дядото започна да разказва…
– Нали знаеш онова колело без гуми, дето майка ти го върти в хола?
Анабел кимна.
– Та значи – мъжът се усмихна, – ще ми се да му пораснат колела, та да тръгне, че му е мъка, ама туй е друга приказка. – Той щипна нослето на Анабел с пръсти. Тя се засмя и се сгуши по-плътно до него.
– Та над този свят – продължи дядото, – там, сред облаците, има един бял замък – целият от лед, който плава във въздуха. Плава като огромен балон, тръгващ от Северния полюс. Когато над една страна вали сняг, то значи замъкът се намира над нея.
На Северния полюс остават само Дядо Коледа и еленчетата, които чакат да удари крайният час на изтичащата година и да запрепускат с подаръците.
– А замъкът, снежинките? – сръчка го момиченцето.
– А, да! – дядото се усмихна. – Та значи, в замъка работят 1200 джуджета с бели бради, малко по-дълги от моята – баш един лакът са. – Той смигна. Анабел прокара ръчичка по късата му боцкаща брада и замижа от сърбежа.
– Те се качват мърморейки на колелета без гуми – досущ като онова на майка ти. Отпред на колелетата има фуния, в която по двама снежни ангели натъпкват внимателно облаци, а джуджетата започват да въртят педали – с вечно намръщени лица. В задната част на колелото има друга фуния. От нея излизат снежинките.
– А какви са снежинките, като излизат?
– Снежинките са мънички елфчета с крила, момченца и момиченца. Те излизат винаги по двойки, семейства и познати, и започват, летейки към Земята, да танцуват.
Когато са били мънички бебета, увити в пелената на облака, непрекъснато са слушали песента на ангелите, които люлеят облаците и им пеят за Земята, която ги очаква да я прегърнат и завият с пухкавото си бяло одеяло.
Ангелите пеят, летейки и люшкайки облака с неродени снежинки – за техния танц, за реките долу, търсещи почивка, за малките дечица като теб – мила Бел, които с усмивка ще ги посрещнат.
Анабел се усмихна и прегърна силно дядо си.
– Колко е хубаво, дядо! А какво правят джуджетата, докато въртят педалите?
– Те, мило момиче, развиват пелените на бебетата снежинки, които вече отраснали в облака, се раждат младенци, танцувайки над върховете на планините. Вече са девойки и младежи и слизат като усмихнати мъже и жени на Земята, желаейки да си починат в прегръдка с нея.
Докато снежинките танцуват, ангелите пеят приспивна песен на уморената почва, като я уверяват, че скоро ще бъде завита и ще почива до по-добрите слънчеви пролетни дни.
– А, дядо, дядо, снежинките имат ли си имена, като децата?
– Да, мила Бел, имат си. Всичко в този свят е различно, уникално. Една с друга еднакви снежинки няма. Ето – мъжът ѝ подаде очила с големи лупи, – можеш да разгледаш полепналите по прозореца снежинки.
– После. – Момиченцето кимна и ги остави настрани. – Дядо, аз обичам снега…
– Знам, мила Бел – и той те обича. Обича да те гали по бузките, да се вплита в косичката ти, да искри, отразен в очите ти.
Снегът, мила Бел, е семейството на снежинките. Събрани заедно, те могат да кажат „сбогом“ на този свят и разтапяйки се в удоволствието, което са дарили, и с мъничко тъга, да се върнат отново горе в облаците до другата зима, само че вече като микроскопични капчици – невидими дори с моите очила – да се върнат горе отново, като пеленачета.
– Дядо, дядо, колко е хубаво това… Иска ми се да бъда снежинка и да мога да танцувам и да нося радост навсякъде.
– Мила Бел, ние с теб танцуваме – всеки човек танцува през живота си и може да внесе много радост и веселие, стига да намери подходящ партньор за танц и да е със своето обично семейство…
Очите на момиченцето неусетно натежаха и то се отпусна върху гърдите на дядо си.
Майката на Анабел влезе в стаята. Момиченцето спеше на една страна, с косичка, слепена по челото. Устните му бяха извити в усмивка. Жената се приближи до леглото и го зави добре. От печката се чуваше пропукване, а в стаята миришеше на изгорели дърва.
Над леглото се мъдреше снимка на мъжа с мустаците. До нея стоеше поставка за лула, на която бе гравирано върху месингова плочка: „На покойния ни дядо Франсис“.

София, 22/23.11.2008 г.

Още приказки и разкази от Георги може да прочетете в блога му – или в сборника „По пътя към…“. А ако искате да споделите нещо за тази – моля, сторете го. 🙂

Приятели 🙂

Ако владеете английски на ниво „художествен език“ – или желаете да го овладеете, – каним ви да се включите във Фантазийската преводаческа школа.

A) Като преводачи и редактори, на български художествени текстове към английски език.

Изберете си една страница (1800 знака, с интервалите) художествен текст на български, преведете го на английски, редактирайте го (! :D) и ни пратете на poslednorog -в- gmail.com оригинала и превода.

(Принципно имаме желание да превеждаме и към други езици. За целта обаче първо трябва да съберем устойчива група преводачи със съответния език: поне трима. На този етап само ни пишете кои езици ви вълнуват :), отново на ниво „художествената литература“.)

Б) As producers (literary agents) of the translations available: people looking for appropriate publishers, magazines and contests.

Email us a brief description (less than 251 words) of your experience in looking for English-speaking markets of fiction (including poetry and plays).

~

Вижте при какви условия работим ето тук. Тези условия са валидни, независимо за какви художествени преводи става дума.

Срок като за начало: 1 октомври.

(Поканата е отворена и за след това. Ако се включите отсега обаче, към средата на октомври ще започнем обучителни миникурсове и работилници, по почина на тези, които вече сме правили. Участието ви ще ни помогне да решим какво да съдържат обученията.)

Въпроси? 🙂

Координатор на ФПШ,
и все така ваш,
Кал)

Мили читатели:

Знаете ли какво е Човешката библиотека?

Не?

Сега е време да узнаете! 🙂

Или пък вече сте били на мястото, където книги сбират човеци?

Значи сега е времето за среща – жива!

Елате на 17 и 18 септември и ни срещнете по време на първия On! Fest!

Мястото е „Интер експо център“, София. Нашето кътче: близо до ценителите на манга и аниме – в зала 1, в зоната Aniventure! On!

Пълна програма на самия фестивал: тук.

Нашата: да бъдем там, да си говорим с вас, да се опознаем… да не трупясаме от too much love. 😀

И – ВНИМАНИЕ! – да ви срещнем с Николай Телаллов, автор на змейски епопеи и нанокосмически бъдещета. Николай ще е при нас в събота, до ранния следобед със сигурност; може би и по-дълго. Носете си библиотеките за автограф. 😀

Нека да подскажем, че:

• Човешката библиотека се състои от хора! (Понякога дори – човеци. :D) Хора, които имат желанието, вярата и волята да издават книги в България. Може би хора като… вас?
• Човешката библиотека сама разпространява книгите си – елате, разгърнете, изберете! Имаме еднорози, дракончета, слънца недосегаеми…
• Човешката библиотека свързва и събира – читатели, сродни души, приятели. Вие търсите ли си такива?

Изказваме сърдечни благодарности за поканата и подкрепата на Анелия Иванова и цялата общност в клуба за аниме и манга „Накама“. Приятели – да ви се случват красота и емоция по азиатски! 🙂

Очакваме On! Fest! Вас – още повече!
Юлия, Кал, Чобитите, Чобисите и всички други Чобисии – особено онези, дето ще ги сбъдваме тепърва 😉

П.П. На първия същински ден от фестивала, 16-и, няма да ни има. На 17-и, росни-росни, от 10 нататък – там сме. 🙂

Приятели 🙂

Нашият блог днес официално навършва 5 години.

А нашият Кал – 30.

След дълго, дълго, дълго мислене – измислихме! С какви подаръци да се зарадваме. 🙂

Първият е „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“. (Така де. Първи. :D)

Той съдържа 9,01 приказки – или, в зависимост от ъгъла на очилата, „приказки“ – и още нещо.

И е подарък. Значи – сваля се безплатно.

Добавка от февруари 2018-а: Поискайте направо новото издание. С корица, че и Юна на корицата. 😉

А ако сърчицето ви подскача и подвиква „Хей! Aз искам да си го платя!“ – слушайте сърчицето си. Винаги и навсякъде. 😉

Ето оттук може да пратите парички – колкото и когато ви подсказва сърчицето.

(Приходите пък подаряваме на ЧоБи. Тя знае що да стори с тях.)

Вторият е една тема, за която Кал най-после се почувства допорасъл:

Цитатите, които ни създадоха

(С първо заглавие „Зиндел срещу другите“. :D)

Включете се! Изкарайте любимите си книги, разгръщайте, преписвайте, споделяйте, сравнявайте!

И току-виж – пораснали сме всички. 🙂

Третият, и следващите подир него… сте вие.

Вие, вие сте. 🙂

Обичаме ви,
ние