Човешката библиотека

Времето: 18 часа, 14 март, петък
Мястото: Музей “Земята и хората“ (заден вход)
Събитието: кинолектория “13 национални фантастики” – вечер първа: кинофантастика от САЩ
Входът: свободен 🙂

За да не се повтаряме – направо заповядайте в подробното представяне във форума.

(Честит ни форум, впрочем. Май досега не сме се поздравявали по повода… 😀 )

…Някак си в главата ми изплува как именно си купих ‘Последният еднорог’ и колко винаги съм щастлива, че се случи така, че да го купя.
Бях първа смяна и се връщах от училище; и бях скапана.Мисля, че бях имала хореография или нещо от сорта.Не помня какво точно четях преди това, но го бях прочела, затова исках да си купя нова книга.И естествено фактът, че съм скапана, застана срещу идеята да се мъкна чак до синия, за да си взема книга.Може би трябва да разясня защо трябваше да отида именно до синия.Там имаше един човек, от когото редовно си купувах книги – главно на Пратчет, защото по онова време се бях хванала сериозно да го чета.Просто от него си купих първата книга, която съм купувала изобщо след като дойдохме във Варна, а аз лесно превръщам тези неща в навици.
Та в крайна сметка хвърлих ези-тура дали да се жертвам да отида до синия.Луда съм по ези-тура – тата. И се падна ‘Да’.
Отидох и казах на човека, че искам някакво фентъзи – този път да не е на Пратчет.И той ми препоръча ‘Последният еднорог’, каза ми, че е страхотно написано фентъзи и че художниците са му познати. Тук трябва да кажа, че съм много предубедена.Не само за книги, а изобщо.Не знам защо, просто винаги съм с огромни и безпочвени съмнения дали дадена книга наистина ще ми хареса.Зачудих се дали да я взема, но когато я обърнах, видях цената отзад – 7,77 ; а аз съм луда и по числото 7.Толкова…съдбовно ми е изглеждало винаги.И вълшебно.И моята дата на раждане^^.Нямаше нещо, което да ме убеди повече да взема книгата.И я взех.
Щом се прибрах, започна редовната церемония по прочитане на някоя книга, която се очертава да бъде хубава – намиране на удобна позиция в близост до ключ на лампа, в случай, че се стъмни, докато чета (а аз не трябва да ставам и да се отделям от книгата, естествено), домъкване на провизии (кроасани, чипс, сандвичи, нещо за пиене) до мястото на четене, подсигуряване на спокойствие (тоест брат ми да е поне на две стаи разстояние от мен), два големи пакета с хартиени кърпички и дълго разглеждане на корицата, предговора и всичко останало по книгата, което не е същинското й съдържание.
Вече казах, че няма нещо, което да момжеше да ме убеди да взема книгата повече, отколкото го направи тази ‘вълшебната’ цена. Но всъщност ако бях прочела предговора още там, то той щеше да ме убеди повече.Определено ме…приготви някак за самата книга.
И така, аз я отворих и я прочетох, ако не се лъжа, за 4 или 5 часа.Помня, че накрая ревях като съдрана.Естествено аз рева в края на абсолютно всяка хубава книга, без значение дали е била тъжна или не.Същата работа е и с филмите, за съжаление на хубави филми случвам по-рядко.Може би защото по-рядко гледам.Но пак се отвличам от темата;
И книгата беше вълшебна.След това вечерта просто стоях и препрочитах края отново и отново и винаги беше толкова вълшебен.Имаше нещо в тази книга; не само в края,а в цялата книга, което просто те кара да я почувстваш.Самите думи не минават по нормалния начин през ума ти, а, както бях прочела в една съвсем друга книга, ‘вливат се направо в кръвта ти’. Последният еднорог просто е една от онези книги, които са всъщност нещо много повече от книги.Има нещо толкова, толкова…красиво, изящно…приказно в тях.Да, мисля, че приказно е най подходящият епитет.Може би защото я свързвам именно с ‘Приказка без край’, не знам.Или защото съм луда по приказките като символика и изобщо.Приказно.
И ето че за пореден път седнах с идеята наистина да напиша нешо за книгата, защото нали ‘След толкова време чувството от прочитането се е уталожило и вече ще мога да пиша за нея’; но ето, че отново не мога.Не наистина.Не че някога ме е бивало да описвам книгите, които наистина съм почувствала, още по-малко когато става дума за Бийгъл.Бийгъл е моята голяма слабост, най-вече с Тамзин, която единствена може да ме докара до такава умопомрачителна нервна криза; и все пак би трябваше да мога да напиша нещо.Обаче какво да кажа? Не знам за вас, като я прочетете, може да измислите някакъв дълъг анализ, който наистина да казва каква всъщност е книгата.Само че аз – аз не мога. Мога да ви кажа само това едно-единствено изречение, което успях да реша, че подхожда на Последният еднорог:

Книгата е приказна.

(Хезиода)

По принцип не смея да цитирам тук споделеното от друг, без да съм поискал разрешение, само отбелязвам под “Приятели“… ала днес е Сирни Заговезни, ден за прошки (ех, благодаря, Маноле), и ми беше изнурителен, до и свръх възможностите, ден, и се улових така да зяпам, докато четях отзива на Хезиода и си я представях как се запасява с чипс и се спасява надалеч от братчето (а нали и аз съм бил така… :D) – и въобще не исках принципи или да мисля какво смея и какво не смея… исках просто преживяването. Препрочитането. И припомнянето. Да си спомня откъде започвам – откъде започва този дом – откъде започваме, Приятели.

Хезиода… ако нещо съм объркал, моля, хем усмихнато, хем искрено, за прошка. Докато е време. 🙂 Ти пък си добре дошла при нас – за това е време винаги.

аз – почти същият, който написа оня предговор 🙂

С подранилата пролет пристига и пъстроцветна изложба 🙂 на художничката на прекрасната книга “Да си жена”, която ви представихме тук.

В началото на месец март виртуалната галерия аcrista.com празнува своя 5-ти рожден ден с изложбата “Пробуждане” в City Center Sofia.

Почитателите на изкуството и магията на пастела ще могат да се насладят на 12 картини с традиционното присъствие на женския образ, който вълнува с приказни превъплъщения и ярки цветове.

Изложбата ще бъде разположена на партера на CCS от 03 до 09 март 2008.

Още за изложбата прочетете тук .

“Веднъж жълтата луна слязла ниско на земята… Била толкова жълта и слязла толкова ниско, че хората я помислили за пита кашкавал и я изяли сладко.

Хубаво, но после ги зачовъркало съмнение. Разтревожили се хората, защото ако луната се е превърнала в пита кашкавал, то нещо друго трябвало да се превърне в луна… Нали така?

Мислили, мислили хората, но не могли да измислят нещо, което да превърнат в луна.

– Трябва ни съвет от мъдрия магьосник! – решили хората и вкупом тръгнали към колибата на магьосника.

– Щом луната е станала на пита кашкавал, то някоя пита кашкавал ще стане на луна! – рекъл мъдро мъдрият магьосник.

Зарадвали се хората… Издоили мляко от козата, а после извъртели една блестяща пита кашкавал – същинска луна!

– А сега затворете очи да извъртя и аз една магия! – казал им мъдро мъдрият магьосник.

Затворили хората очи, а щом ги отворили, видели, че всичко си е отново на мястото: луната си била пак луна, а питата кашкавал – пак пита кашкавал!

Оттогава всеки човек се чувства мъничко магьосник, защото знае как точно е направена луната!”

Приказка от господарство Горицвет

Има деца, които пишат приказно, отключват топлината и вълшебството в теб и те карат да повярваш в обичта и всепроникващата сила на доброто.

Има и една приказна писателка Весела Фламбурари, която пише увлекателно и топло и вярва в детското.

Мина е българско момиченце, попаднало в чуден свят, където има… магия :); където странстват черчовеци и страховитото Нищо, Жената с крилата риза, Момичето с рибя опашка, Юначето с пламтящи очи и Старчето с дълга, предълга брада… Заедно с двамата близнаци Китан и Янил, вълшебника кестен Кастин, слепия Ренко, пазителката воин Вербена и пъстрата група нови приятели тя преживява поредица от вълнуващи приключения по пътя към своето израстване.

– Това е защото още не си я овладяла – вметна Мишева. – Когато се научиш как да контролираш силата в теб, ще можеш да я използваш, когато и както си поискаш!

– Яко! – повтори Китан.

Нещо бъркаха. Мина не можеше дори да си представи, че притежава… Какво? Сила? “Силата в нея!” Каква сила, бе?
Остава само и за фотонни мечове да започнат да си приказват…

Историята започва в двореца в Балчик. В близост до двореца – превърнат в училище за надарени деца – живее главната героиня Мина. Тя не е надарено дете, но баща й работи като пазач в училището. Мина има двама приятели – близнаците Китан и Янил от София. Въпреки забраната тримата влизат в двореца и се оказват в един чудат кош, който ги отвежда… на Горната земя. Така те започват търсенето на загадъчно погубената бяла стъкленица. Всички перипетии и срещи по пътя им таят важни уроци за магическите и творческите им сили, за изборите, грижата за живите същества, природата и баланса.

Като видя обърканата физиономия на Бран, Китан отсече:

– Ама Мина абсолютно се е побъркала!

– Напоследък й дойде малко множко! – въздъхна Бран.

– Нали иска да знае всичко? – вдигна рамене и Янил.

– Кой казва, че тайните винаги носят радост? – отвърна му Бран. – Пък и тя не може да си го изкара на никого с юмруци…

– И като си представиш, че въобще не сме се били скоро! – каза Янил.

– Но бихте го направили, само някой да набърква баба ви… – засмя се Бран.

– Винаги с кеф! – отсече Китан.

– Е, тогава дайте да видим някои правила за бой, пък Мина ще ги научи следващия път! – надигна се Бран.

– Ами да! – съгласи се Китан. (…)

– Първото, което трябва да помните, е: защо се биете! Боят е загуба на много енергия! Енергия, която може да бъде използвана другаде… В музиката например… Тази енергия е нещо много ценно и трябва наистина да си струва, хиляда на сто, за да бъде дадена в бой! Когато се биете, трябва да знаете какво точно защитавате и заслужава ли си то да го защитавате! Битката започва и завършва в душата и ума…

Весела Фламбурари пише с усмихнато-топло чувство и успява да ни разсмее с всяко следващо приключение. Аз се радвам искрено, като я чета, защото тя втъкава препратки към българския фолклор и отправя (добре скрит 🙂 ) апел за възраждане на традиционните ни ценности.

И поръсва всичко това с магия, живец и обич. 🙂

– В София е пълно с кестени, ама не стават за ядене! – рече учудено Янил.

– Тези стават, даже са много вкусни! – усмихна се Бран.

– Като пържени картофи ли? – поинтересува се Китан.

Както всички нормални граждани, Китан и Янил смятаха хамбургерите за най-вкусната храна на света.

– Кестените са от моето дърво, тук в Двореца, Берем го всяка година. Печени са по-вкусни дори от пържените картофи – отсече самодоволно Мина.

– Твоето дърво? – погледна я Китан.

– Мина иска да каже, че си го обича това дърво – обясни Бран. – Защото и тук кестените, които се ядат, са рядко срещани.

Може да си поръчате “Мина, магиите и бялата стъкленица” (цена 7 лв.) и продължението й “Мина и магията за предсказание” (цена 8 лв.) от нас. 

Към ноември 2012 г., съдбата на последната част от трилогията е неизвестна. 😉

Към декември 2014-а… вече е. 😀 Заповядайте в специалната тема във форума ни, посветена на поредицата. Там споделяме не само такива тайни, а и любими откъси, мислички, вкуснотии…

– … в срещуположния ъгъл на избата пък се бил инсталирал един симпатичен домашен дух, който не само подкрепял устоите на къщата, но и пъдел хлебарките и мишките. Само дето си имал малка слабост – от време на време счупвал по някоя бутилка, за да си пийне винце. Пък аз се чудех защо така ми се пукат бутилките на умерена и постояна температура.

– Този дух заслужава да бъде почерпен, аз лично ще се погрижа – рече Марта. – И още нещо да се въди наоколо?

– Едно маломерно таласъмче в пощенската кутия. Страшно ученолюбиво. По цели нощи чете забравените вестници и затова не прави пакости.

– Как ли ги чете на тъмно?

– Таласъмите, доколкото съм осведомен, виждат като котките…

– Как ли не! – се обади Маца Писанска. – Ние виждаме и денем. А той денем въобще не се вижда.

– Гледай какви ценни сведения! – Марта погали котката и я зави с шала си. – Стой сега мирно, докато изслушам господаря ти.

– Господар! – не миряса Маца. – Аз съм му господарка. Кой на кого отваря вратата, а?

Величка Настрадинова – разказва фантастичната енциклопедия – е родена в Пловдив, където живее и досега. Има висше музикално образование (специалност виолончело). Дълги години е била преподавателка по камерна музика и артист оркестрант в Пловдивската филхармония. Пише за деца и възрастни, исторически и съвременни романи, фантастика. Фантастични са сборниците й “Госпожица Вещицата”, “Белите на доктор Беля”, “Невероятната Марта” (най-добра детско-юношеска книга за 1989 г.) и романът “За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството”. Получавала е няколко отличия за къса проза, а също и наградата “Гравитон”.

Времето е като водата – някъде има бързеи, другаде – водопади, водовъртежи… Цялата Вселена плава във Великата река на Времето. На нашата скромна планета точно над Бермудския триъгълник, Времето е образувало водовъртеж. Във водовъртежите е възможно пластовете вода да се смесят. Над Бермудския триъгълник се сливат пластовете на Времето и ние, Бъдещите, сме в състояние да ускорим или забавим някои събития, които са особено важни за нас.

Толкова недосънувани неща има по света, а аз си губя времето да стоя будна.

“За змейовете, за вампирите, за Марта, за потомството” разказва историята на Марта Матева – необикновена певица, която разговаря с котката си и различни приказни същества. Марта притежава онова душевно богатство, което избуява в щедрост към целия свят. В нашата реалност, оплетена в зависимости и несвободи, Величка Настрадинова изгражда образа на свободния човек, който не бърка свободата с небрежност към другите, или силата с бруталността, а напротив – който заради осъзнатостта си става още по-топъл, който вярва – в приказното, фантастичното, космическото – тук, в реалния живот; и не се страхува да го показва.

Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.

Трудно е да говориш за книги, които са те въздействали и са ти помогнали да прогледнеш с различни очи. Рядко се среща толкова топла, човешка фантастика, която ти оставя време да чувстваш и да се замислиш. И да съпреживяваш. Величка преплита фолклора и мита със закачливото възприемане на света. Всяка глава на книгата започва с мъдро-почувствано откровение, а някои моменти се връщаш да препрочиташ отново и отново – тук аз и Калин ви показваме любимите си. Аз съм от хората, които си записват всичко, което ги впечатлява, и кътат съкровените мисли в душата си. А романът на Величка е като отблясък от звезда – от тези, които светят най-ярко и стоплят най-надълбоко. И доказват за пореден път, че същественото (н)е (е 😉 ) невидимо за очите.

…Думата вещица произлиза от вещина – умението да се справя с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете – на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити – на кладата! Някой вижда в бъдещето – в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците – на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред.

От прохождането [на доктор Беля] до трийсет и осмата му година биха могли да бъдат вписани в досието му около двеста и петдесет хиляди бели, което прави средно по двадесетина бели дневно.

(…)

Немного време след унищожаването на “Арес-111” нова беда слетя босовете на военната промишленост: заводът “Сиу” пропадна вдън земя.

Пропадна много елегантно. Той и без това си беше под земята. Но през една лунна нощ се зачу сигналът за бедствие. Четири минути след като работещите в “Сиу” бяха изнесени на повърхността, всички корпуси плавно се свлякоха на трийсетина метра надолу и ги заля извънредно лековита алкална минерална вода.

Не успяха да спасят нищо. Водата образува някакви особени наноси, лепкави и неподатливи на механична обработка.

Не трябва да се забравя и това, че заводът беше под земята, следователно минералното езеро, след като запълни кухината и шахтите, започна да бълва вода, която си проправи път, превърна се в река и се устреми към най-близкото море. Не оставаше нищо друго, освен да се каптират тия води и да се оползотворят за здравни цели.

– (…) Уважаеми господине, аз усещам как някъде в Аляска една старица плаче, защото е загубила последния си зъб! Когато подстригват храстите в Нова Зеландия, все едно че режат моите коси… а вие тук, до мен, ще ме убеждавате, че не сте жаден! Някога, когато бях много по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че “предавам” мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да “приемам”, да усещам и другите хора – радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение – и след като малко се позамисли, Марта добави най-хлапашки: – Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне – на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… И какво толкова казах, че сте се втренчили вие, четирима разумни мъже, та ме слушате? Яжте си и си пийте, пък аз ще ида да превържа онова дърво, дето Матьо го застреля вчера.

(…) Когато станат богове, тези хора ще заповядат на Океана: “Върни това, което поглъна!” И Океанът ще се усмихне сговорчиво и рибите ще изнесат върху люспите си образите на потъналите градове. Заоблени вълни ще шепнат забравена реч. Руси пуми ще дойдат да ближат отстъпчивостта на Океана, за да се упоят и забравят дъха на кръвта. Отраженията на кораби със зелени криле ще бъдат претоварени от златен прах, бисери, скъпоценни пера, мед, пипер, листа от чипилин, плодове на тамаринд, айоте и папайо, кожи, звънтящи глинени съдове, маски от бяла царевица, облекла, тютюн, викове на продавачи и шипове на виолетови звезди… Ще се разнесе мирис на смола и див анасон, крясък на папагали и оранжеви чапли… Оградите пред дворците на Слънцето ще се разсипят в сияещи зърна… и Хората, които стават богове, ще запалят светилниците си с фитили от косите на Слънцето, за да разнесат блясъка на Разума, Смелостта и Любовта из ленивия мрак на Небето. Защото в свещените книги е писано “Аз рекох: Богове сте.” И не може да се наруши Писанието.

Тиражът на старото хартиено издание вече е напълно изчерпан. Заповядайте да си поискате новото електронно. 🙂