Човешката библиотека

Представя: Димитър Стефанов

Когато се спомене името на Иван Мариновски, повечето хора или се сещат за „Космосът да ти е на помощ, Александър“, или не правят никакви асоциации. Но има и една по-малка групичка, в чиято памет се прокрадват топли детски спомени за пъстра корица, немирни близнаци и много приключения.

С „Руфо, червенокосия“ се запознах в началото на века, далеч надраснал препоръчителната възраст за първа среща с тази книга. Обаче дали защото съм запазил детското в себе си, или защото упорито стоя на едно място и не искам да влизам в света на възрастните… направо се влюбих в образите и случките, изградени от Иван Мариновски.

„Руфо“ е история за порастване, възпитание и за любовта към откриването на отговорите.

Вихър притаи дъх: часовникът цъкаше. Защо цъка? Какво има в него? Скоро часовникът не се чуваше да цъка, обаче се виждаше какво има в него: зъбни колелца, пружинки и други такива, които направо омагьосаха нашия Вихър. Ето това е! Техниката! Тя е смисълът на живота му!

„Руфо“ също така е история за нервите на родители, които понякога не издържат, за баби, грижещи се с любов за внуците си, и за две щури хлапета, опознаващи света ден след ден, пакост след пакост.

Събудиха се от шумолене на хартия, сподавено хълцане и ужасни викове, сякаш някой беше загубил дисертацията си. Ами, загубил! Вихър и Вихра я били съсипали! Унищожили я до последния лист! До последната буква! И други такива! Татко яростно крачеше от ъгъл до ъгъл и Вихър и Вихра се уплашиха, че той ще продължи през стената и ще нахлуе в банята на съседите. Майчето и бабчето тичаха по него и го успокояваха. Децата били още малки. Нормално било да правят бели.

(още…)

Представя: Димитър Стефанов

Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче. Таласъмчетата си нямат имена, но всички го наричаха Таласъмчо.

Така започва първата в света книга-игра, насочена към най-малките, и тези встъпителни слова бързо станаха любими на стотици български деца и техните родители. Имам щастието да съм вуйчо на малкото Таласъмче, на което е посветена книжката, така че това ревю няма как да бъде обективно. Но пък ще бъде от сърце! Забелязвам, че около все по-голяма част от връстниците ми щъкат хлапета, така че ако имате подходящ малчуган подръка, можете да се впуснете заедно в множество приключения с Таласъмчо.

На поляната дойде старата Драконка, детска учителка, и обяви, че храната свършвала, защото сега било лято, но вече идвала есента и после зимата и храната свършвала.

И тук идва ред и на първия избор – накъде да се насочим, за да търсим храна. Напълно в духа на книгите-игри изборът е оставен изцяло в ръцете на читателя (или слушателя), но за разлика от приключенията, които ни завладяваха преди години, в тази книжка няма лоши разклонения.

(още…)

Абдул

Днес вечерта съм здравата гладен. Докато пътувам към къщи, оглеждам улицата за отворено заведение. Май имам късмет. Отпред още свети дюнерджийница и мургав момък с престилка стои уморено на отворената врата.
Докато паркирам, забелязвам на вратата надпис „Работно време – 8:00–20:00“. Пресрочил съм с почти час. Но защо да не попитам?
– Извинявайте, работите ли?
– Нема проблем – отговаря момчето с лек акцент. – Голям?
Кимвам. Той оглежда набързо улицата, влиза вътре, бръква под тезгяха и измъква питка, един размер по-голяма от изложените. Плесва я на табана и събира нарязаното месо от тавата.
Собствениците често карат персонала да пробутва средни дюнери за големи и малки за средни, ако някой друг не поръчва другия размер и купувачът няма как да забележи, че го ментят. Това момче е решило да бъде коректно въпреки инструкцията. Сетило се е, че надали ще се наям с малко, и му е станало жал? Или е решило да прецака на дребно шефа си?… Каквото и да е, постъпва честно. Сещам се и че днес съм взел хонорар.
– И две бутилки кока-кола. – Кимвам към масичката отвън. – Ела, няма наплив от клиенти. Аз черпя.
Работи като фокусник. Традиция е сред дюнерджиите да правят шоу от пълненето, но този и го бива. Все едно жонгльор показва номер. Излиза иззад тезгяха, подава ми сгънатото пликче и едната бутилка и идва до масичката отвън.
Минута-две запушвам най-острия глад и хваля произведението му. Заслужено – дюнерът е чудесен. Физиономията срещу мен направо грейва въпреки умората.
– Много те бива. Как се казваш?
– Абдул.
– Откога си в България?
Лицето му помръква за миг и той неволно се оглежда отново. Измерва ме с поглед изпитателно минута-две, преди да се престраши да сподели.
– Две години. И малко.
– Сигурно си от сутринта на работа?… Много работиш. Така ще забогатееш – усмихвам се.
– Много пари тука трудно. В България работа много, ама пари малко. Може живее, ама трудно.
– Прав си. – Някак човешкото в него ме печели. – Мислил ли си за Западна Европа? Или Щатите? – Така и така си е напуснал родината, където и да е тя. Какво му пука къде точно ще е?
Той ме гледа секунда-две право в очите. След това преглъща на сухо:
– Не може нито Западна Европа, нито Щатите. Много трудно.
– С Европа вече няма визи. Паспортът, и отиваш където искаш. Щом не те мързи, навсякъде ще те вземат.
Той е привел глава. Пак минава секунда-две, преди да отговори:
– Няма паспорт. Мене хващат и обратно. А там лошо. По-лошо от тука.
– По-лошо от тука?
– Много лошо. Денем едните идват, казват – ти с нас или срещу нас? Щом с нас, работи за нас… Нощем идват другите, и те така – ако с нас, работи за нас, иначе… А когато идват бомби, най-лошо, бомби не питат с нас или не с нас, направо бум… Моя жена, брат и сестра й, бомба вкъщи, бум – няма ги.
– Моите съболезнования… – Откъде ли е този Абдул? Палестинските територии? Ирак? Афганистан?… Има ли значение, по дяволите? Бомбите не питат никъде.
– Сега аз тука работи колкото сили има, всеки ден. Събира пари, прави паспорт, веднага прибира жена и дете тук. Далече от бомбите, и от едните и от другите. Живее тука много тихо, много както трябва. Тука пари малко, ама няма бомби, няма кой идва и пита с мен ли си, или бум. Тука аз работи много, жена работи много, дете учи, живеем добре. Далече от там…
Съжалявам, че няма как да опиша мечтата в очите на Абдул. За спокоен, ако и не богат живот, за човешки живот…
И си мислех – колко ли пъти са ни плашили с кого ли не? Турци. Гърци. Ислямски терористи… Лесно е да те е страх от непознатия. Ако обаче бай Хасан или бай Ставрос ти е съсед от години и неведнъж сте си пили заедно ракийката, или си видял как Абдул си рискува работата, за да бъде честен с теб, плашилото се оказва изтъркано до прозрачност. И зад него се вижда истинският ти враг – този, който те плаши с хора като тях. С хора като теб. Който ни разделя, за да ни владее.
(Промених името на момъка, за ако случайно работодателят му прочете това.)

~

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека“. Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания“ заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!

Скъпи приятели, както знаете, наближава Коледа, а с нея наближават и терзанията с какво да зарадваме любимите си хора. Ето ви едно практично, евтино и, надяваме се, добро решение: Вземете им електронна книга. 🙂

Под „електронна книга“ нямаме предвид четец (все още не предлагаме подобни услуги ;)), а някое от изданията на Човешката библиотека.

Засега изборът е скромен:

Дивна – Светлини сред сенките
Шахтата – Светлини сред сенките
Да пробудиш драконче – Николай Теллалов
Царска заръка – Николай Теллалов
Пълноземие – Николай Теллалов
Слънце недосегаемо – Николай Теллалов

Но пък нищо не пречи да поръчвате по колкото искате бройки от всяка книга. Нямате само един любим човек, да? 🙂

Освен книгата предлагаме доставка до посочен от вас имейл адрес на посочена от вас дата, а като екстра (ако желаете, разбира се) – и посвещение от автора или от авторския колектив.

Но, както обичат да казват в рекламите, това не е всичко: 100% от сумата, която давате за книгата, отива за авторите. По този начин печелите вие, печели човекът, за когото е предназначена книгата, печелят и творците. А Дядо Коледа се поглажда по брадата и се усмихва…

Бъдете – и весело четене!