Човешката библиотека

Разказват, че чудовищното зло се родило далеч от конфед’ските погледи, под жарко, изпепеляващо слънце. И такова било, че всички конфед’ски юнаци и злодеи нямало да стигнат, за да го победят.

В мига на раждането му жаркото слънце помръкнало, а после хилядите му тънки ръце се протегнали и стиснали дърветата из Конфед’ия за стволовете, и забушували пожари, които конфед’ските юнаци и юнакини тушили три месеца без почивка – нищо че било зима. Мнозина от тях оставили пепелта си сред пепелта на горите; и поне още толкова полудели от писъците на костенурките.

А в оная опалена пустиня, която родила злото, паднал сняг, и натрупал. Нищо че било вечно лято. Отпървом кактусите поели нечаканата манна небесна, тая живителна влага. После се смръзнали и взели да съхнат.

Земите отвъд Отвъдното кралство се размразили. Омекнала почвата, почнала да пропада – ту тук, ту там, а най-много под нозете на най-дръзките отвъдянски ловци и пазители на синора. Глътнала даже два кервана от якове, натоварени с прескъпа стока. Или поне така пишело в търговските книги на керванджиите.

Огромни ледени канари придошли от Северния край на света и разкъсали връзката между Братания и останалите конфед’ски земи. Задръстили Разделящото море от бряг до бряг, а отгоре им крачели странни безкрили птици, които гледали все на север, крякали нещо си и се хвърляли сред вълните, и се понасяли като снаряди, изстреляни под вода – все на север и все на север.

(Находчивите братанци бързо ги нарекли „пийвини“ – нали телата им приличали на бутилки и на сушата се клатушкали като братанец във вихъра на братска почерпка.)

Било време, в което почти никой вече не обръщал внимание на изчадията от плът и кръв, дори тия с неустановен брой очи и опашки.

~*~*~

До хребета остават още два хвърлея. После е пропастта.

Джоан…

Снегът вали както и в ниското. Тук-там сред преспите се издуват по-едри бабуни. Никоя не помръдва.

Рогатош.

На самия превал вее най-силно. Снегът шиба. Клепачите замръзват.

Примигване.

Роге…

По-силните пориви разнасят фъртуната. Тогава долу, на десетки хвърлеи под ръба, се открива поле. Полето е гладко докъдето прониква погледът през фъртуната.

Примигване.

Рогатош. Вече го няма.

Примигване.

Фъртуната се сгъстява.

Примигване.

Фъртуната се разрежда.

Примигване.

Небето над Кон’федия е сиво както никое друго небе.

Примигване.

Пак се сгъстява.

Примигване.

Притихва.

Долу нещо се движи.

Примигване.

Нещото е бяло, но тук-таме с жълтеникав оттенък. Бавно доближава основата на скалата. После бързо се дръпва. Стои на едно място. Тръгва по крива линия, прави кръг. Снегът го закрива.

Примигване.

Голяма белезникава птица, или оживяло плашило, или нещо различно.

Примигване.

Закрачва бавно. Тресе се на всяка крачка, съвсем леко. Сегиз-тогиз спира, завърта се, тръгва в друга посока. Сега по-бързо. Сега едва-едва. Сега се устремява напред. Замръзва. Полека отстъпва. Застива.

Сега е една бяла точка, опръскана в жълтеникаво тук-таме, сред бялото на снега.

Фъртуната се засилва и го скрива.

Краката ми още миг-два се люлеят над бездната.

Примигване.

Набирам се на ръце, изправям се, обръщам се и тръгвам надолу.

Ритам през преспите и се смея.

~*~*~

Разказват, че след като напуснало пещерата, изчадието три месеца обикаляло в кръг. Пребродило всичките двайсет и седем земи на Конфед’ия, няколко пъти, дирейки нещо.

Някои мъдреци казват, че търсело мястото, де се топят снеговете. И до ден днешен конфед’яни много-много не им хващат вяра. В Зимата на хилядата пожара никой, който имал време да мъдрува, вместо да туши огъня, не опазил доброто си име.

След три месеца нещо се променило. Изчадието, разказват въпросните мъдреци, намерило мястото. Така:

В центъра на една безкрайна ледена шир земята клокочела, гърчела се и плюела. Огън, пара и късове лед свистели яростно към небето и се мъчели да съборят от него Заревото на Твореца.

Изчадието спряло на крачка от отвърстието, вдигнало око към небето и зажужало.

Маранята отгоре му се свила в крива усмивка.

НЕ МЕ СПРЯХА НАЙ-ЮНАЧНИТЕ ЮНАЦИ И НАЙ-МЪДРИТЕ МЪДРЕЦИ НА ТОЯ СВЯТ – изтътнала тя. – ОТ ДЕН НА ДЕН, С ВСЕКИ МОБИЛ, ИЗГОНИЛ НЯКОЙ КОН ОТ КОНЮШНЯТА МУ, С ВСЕКИ НОВ ХАН ПО МОРЕТАТА ВИ, С ВСЯКА ОТХОДНА ЯМА, КОЯТО ЛЕЕ ВАШИТЕ ИЗВЕРЖЕНИЯ В РЕКИ, ПЕЩЕРИ, А СЕТНЕ И В НАЙ-НАЙ-ГОЛЯМАТА ВОДА, СТАВАМ ВСЕ ПО-МОГЪЩО, ПО-НЕСЛОМИМО, НЕУЛОВИМО.

Изчадието зажужало по-ниско.

Маранята изпръхтяла и там, където се пръснали слюнките й, бликнала пара.

ЗАЩО ТИ Е ИМЕ? КОЕ ИМЕ Е ИСТИНСКОТО? НИМА СОБСТВЕНИТЕ ВИ МЪДРЕЦИ НЕ КАЗАХА НЯКОГА „ПО ДЕЛАТА ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ“?

Изчадието мълчало.

Е, ВСЕКИ ИМА ПРАВО НА ПРЕДСМЪРТНО ЖЕЛАНИЕ. МОЖЕШ ДА МЕ НАРИЧАШ… МАСОВОТО ЗАВИРАНЕ.

Изчадието тръснало гриви / тупнало с копита, захъхрило (засмяло се, казват някои мъдреци… нещастници тъпи) и се разпаднало на парчета: копито, лапа с четири белезникави нокътя, пипало, прозирно перлен плавник, око сякаш окото на океански паяк, шаващи коренища и рог светлина.

Скоро снегът ги затрупал.

А някъде из Кон’федия, в земите на илфирините, на Земята, отвъд Алфа Кентавър, в основата на Фантасиа, на Границата, на самия Предел на Силите, някой застивал за миг, усмихвал се сепнато, продължавал.

Валял сняг. И всичко било…

Отражения, проблясвания, примигвания…

Летим – един до друг над конфедското небе. Юна помнеше, че последните отражения, които видя, бяха тези на Зи’Аней, Пеян и Дей… И ето ги сега – пред нея – усмихват се, заедно са. Няма как да са поотделно – в нейния свят е невъзможно.

Юна се наръгва от обич – постоянно.

Това, което обичаме най-много, да ни прави най-(не)уязвими.

Юна продължава да лети – над морета, планини, чудни гори, изпъстрени с магически създания.

Протяга се… вдига се на пръстчета… Както преди, когато бе малка. Какво се е променило оттогава? Личицето? Сърчицето? Тези кафяви очи, които следят всичко с жив интерес и обич и искат да обозрат цялото небесно?

Не, не… друго е. Всеки път е различно. Всеки път е ново. Нали помниш?

Всеки път, всяко докосване, отваряне на очите, сълза, смях, извъртане на глава е ново за нея…

Сега къде е? Ела с мен и се потопи в приказката…

Това ли е истинския живот, или е само фантазия? Съновидение, сънувано от своя мечтател?

Пролет е. Пеят птички. Топло е. И отново разцъфва нечия душа. Юна се роди точно в една такава пролетна нощ и буря раздираше конфедското небе. Чак в далечна Дъщия отекваха гръмотевиците… небето се бе разтворило.

А звездите разказваха приказки за юнаци и злодеи:

Връхче, отглас, топлина… когато си край камината и си се сгушил – на кравайче като животинче, притиснало се на топло.

Ако само можех да те стигна, ако можех да те накарам да се усмихнеш, това наистина би било постижение.

Към слънцето, към дъжда…

~*~*~

Отмести камъка с ласка – така, както можеше да прави всичко – да погали, да помилва, да даде… Под него какво да види – отломка от паднала звезда, свети, пламти и топли… От конфедското небе част. В гората още личаха стъпките на еднорога на принцеса Зи’Аней, който бе минал оттук само преди няколко дни. И тя бе тук някъде.

Спря се за миг, преди да продължи към следващото село… Разказвали й бяха за старата каменна къща на сър Калас… Зад нея прозвучаха стъпки – обърна се – зад нея стоеше чернокос младеж със закачлив поглед, от който се сипеха звезди.

– Здравей, Юна! Отдавна чаках да те срещна. Името ми е Ян… и съм змей горянин. Търся принцеса Зи’Аней, както навярно и ти… Струва ми се, че можем да си помогнем един на друг.

Юна отметна дългата си коса и се зави в мантията на нощта.

– Добре. Накъде да поемем? Хората от селото разправят за старата къща на сър Калас… Искам да отида там. Всъщност бях тръгнала точно натам, преди да се появиш.

– Какво е това, което проблясва така нежно в ръката ти? – попита Ян.

– Паднала звезда. Намерих я под един камък…

– Конфедска е. От небето, частичка от големия Космос. Да вървим. Искам да те предупредя само, че близо до къщата на сър Калас живее чудовище… Разказват, че нощем създавало главоболия на моряците, но иначе било добро… А и всеки от нас крие по малко от това чудовище в себе си…

И така…

Вървяха те през разцъфнали поля, планини, долини, където пееха птички и свиваха гнездата си… А един розов храст някъде плачеше… или се смееше?

~*~*~

Вълшебството се постига тогава, когато има искри, топлина, обич и доброта. Взаимопомощ.

Тогава е магия.

Мълчание, сливане, избухване на звзди в теб и мен. И ни има… като отглас от космическото, като повик отгоре видян, споделен и стоплящ. Какво е усещането да си слят, да си вплел пръстчета над центъра на енергията, да си заровил пръсти в коси от сребърни, бляскави звезди?

Всички ние сме изтъкани от звезди.

Паяшковидна мрежа… звезди… безброй… Момиченце с тъмна коса и очи лети към Юна. И тя е щастлива, защото знае, че един ден ще го има така, както конфедското небе й се присъни и се отвори –цялото.И бе като огромен гоблен.

Така и тя се бе отворила за цялото.

Покажи се, посрещни страховтете си, махни маската…

И каквото ще бъде, ще го бъде.

~*~*~

Залезът се разби и със счупените си парченца раздра небосвода. Отвориха се хиляди червеникави ранички, от които заструи отражението на последните слънчеви лъчи. От Север, а може и да е било от Юг…задуха вятър. Всъщност хората казаваха, че е задухало от горе… сякаш въздушен порой. Вятър, по-странен от всеки друг вятър… Разказват, че имал опашка, други, че бил драконски вятър… но всички бяха сигурни – бе вятър. И когато пороят свърши, а последните алени шарки по белите облаци почти се скриха, конфедианци изпаднаха в едно странно чувство на опянение. Почувстваха се леки… като вятъра може би… почувстваха се силни и поривисти… но най-много се почувстваха топли. Тогава тези от тях, които не бяха затворили прозорците и не бяха се скрили, разказаха как в драконовия вятър се прокрадвали нечии силуети. Вятърът се шмугвал в малките улички, подпъхвал се сред дървените страни на къщите, влизал в стаите и тук-там хората мяркали нечия червена мантия или огненооранжева коса, препускащи на едно с вятъра. Последно видели вятъра как се изнизва от града и се отправя към хълмовете, а там на фона на изгрялата луна стоели три фигури, взиращи се в светещите костенурски черупки на мегасела.

~*~*~

– Казе…? – погледна ме, без да довърши въпроса си, сивокосият полудемон.

– Не мога да ти дам точен отговор… Но тук има нещо от нас… – отвърнах му с лека тъга.

– Фантасиа ще остане за малко и без нас… Надявам се Лъв да я пази – прошепна зад гърба ни Кеншин и тихо пристъпи до нас.

– Кон’Федия, ако не се лъжа! – почти прошепна стройният мъж с червената мантия.

– Да… Кон’Федия. – Погледът ми се зарея към далечното пристанище и потъна в безкрайността на морето.

– Мисля, че разбирам – прошепна огненокосият самурай и седна коленичейки.

– Всички го разбираме, Кеншин. Никога не може да си представиш болката на някого, колкото и да си я въобразяваш… без някога да си я почувствал – тази същата. В тази страна има предател, който някога познавах. В тази страна има… убиец… който някога си помисли, че ме е убил…а! – усетих тънката струна на раздразнение да прозвънява пискливо. – АЗ НИКОГА НЕ УМИРАМ… аз се… прераждам.

– Казе… Защо сме тук? – Този път полудемонът зададе въпроса си, усетих, че чувства някакво нетипично за него напрежение… може би защото беше в свят, който не познава… за съжаление и аз.

– Може би… – Замислих се и погледнах в пепелта в краката ми. – … ще трябва да убием нещо, някой… може би ще трябва да го приберем… обратно…

– Това не е Фантасиа, Казе…

– Знам, Данте, знам.

– Тук не може да променяш реалността, тук само тя може да те промени. Не можеш да издигаш планини, нито да изливаш морета, не може да създаваш живот… нито да го унищожаваш… не можеш дори и да се защитаваш… можеш само да бягаш…

– Данте… забравяш… аз съм вятърът и ни демон, ни еднорог може да ме настигне. Тук не се чувствам по-малко безсмъртен, отколкото във Фантасиа… не се страхувай и ти.

– Да свършваме тогава по-бързо. Тук някаква прокоба тегне… толкова е тъжно. – Данте неволно докосна демонпистола. Винаги беше зареден и готов за изтребление, независимо какво щеше да се изтребва.

– Тук… времето не ни е подвластно, Демоне – рече Кеншин. – Трябва да изчакаме нощта. А утре ще мислим кой и къде ще търсим. Казе…

Бавно се запътихме към пристанището. А над нас с цялата си свирепост блестеше луната.

~*~*~

Разкаваха приказки, легенди, митове… за разни… лордове, принцеси, змейове горяни и диви самодиви… и всяка една от тях беше оцветена с произволните цветове на разказвача… толкова много слушахме в таверната… и всяка по-различна от предишната, и всяка по-нелогична… объркваща. Същестуваха ли такива злодеи и герои… рози. Защо пък рози, защо на гробове… защо въобще някой си мислеше, че някой е убил друг, без този друг да се е признал за убит… защо някой си отглеждаше страшно чудовище, което всъщност не беше страшно, а само… странно и тази странност плашеше… защо толкова трудно беше да се намерят разни Зи принцеси или пък защо някакви горяни разчитаха на някакви Юни да се справят с някакъв си баланс между някакво си добро и зло… когато липсваше именно тази една-единствена дефиниция на това едно-единствено множество от недобре разбрана чувствителност. Ако ги имаше, наистина, тези герои… без злодеи, така и не ги намерих злодеите… то те трябваше да са много объркани страдащи личности… или много борещи се за някакви неща, за които няма смисъл да се бориш, защото те съществуват и с теб, и без теб… Няма смисъл да се бориш за вода, когато вода винаги ще има… няма смисъл да се бориш за един народ, който очаква теб… ти да дойдеш и да му помогнеш… защо да се бориш за народ, който не иска да се бори за себе си. Защо трябва да се обвиняваш, че не се бориш за него. Защо трябва да наричаш това дълг… нещо, което не е твое. На никой, никога не може да принадлежи един народ. Той е роб на себе си… защо трябва да се бориш… ЗАЩО ТРЯБВА ДА СТРАДАШ ЗА НЕЩО, КОЕТО НЕ СТРАДА ДОРИ ЗА САМОТО СЕБЕ СИ… ако страдаше, щеше да се бори…

– И къде е тая принцеса, бе! – изрева раздразнен Данте след поредната приказна митична и най вероятно неистинска легенда за Зи.

– Що ти е? – запита го подпийналият моряк, надушвайки, че оттук може да извлече още една история, която да доизмисли и да разказва гордо навред. Да си моряк на суша явно в тези времена значеше да си нещо като подвижен таблоид (жълта преса).

– Като не знаеш къде е, недей ме пита що ми е! – Усетих, че полудемонът беше готов да се забърка в масова битка, хич не му се нравеше интелектуалното ниво на моряка.

– Данте, задръж демоните си. – Сивоокият стана от масата на моряка и се присъедини към нас с Кеншин.

– Тоя пак е задрямал. Баси поспаливия ленивец – измърмори нервно Данте, кимвайки към самурая, който бе прегърнал коленете си, а лицето му бе потънало в пожара на косите му.

– За какво всъщност ти е принцесата? – попитах го, без да обръщам внимание, че повтарям въпроса на моряка.

– Казе… очевидно е, че принцесата воин леко те е убила. Тя е затрила някаква алтернативна нейна… всъщност може би ваша реалност… и все още създава такива… Не чу ли, дето разказват как бълнувала за някой си Ан’геЛ и някакви деца, и някаква светлина… нали не си мислил, че когато си създавал алтернативните вселени, само ти си ги създавал… Също така предполагам, че си осъзнавал и факта, че независимо че си унищожил своите алтернативни светове, чужди ще съществуват…

– Ъъъъ? – възкликнах малко недоумяващ, полудемонът имаше гадния навик да се изразява оплетено.

– Това, което Данте се опитва да каже, е че независимо от това, че ти унищожи цяло селище със свои алтернативи, съществуват чужди, в които ти фигурираш, т.е. това продължават да са алтернативни светове и за теб, но ти не можеш да ги унищожиш – прошепна самураят, повдигайки леко глава, и косата му се отмести от кръстосания белег на лявата му буза.

– Затова ли ми трябва принцесата?

– ДА – отвърна Данте, още по-изнервен от факта, че не го разбрах, когато той ми го обясни.

– Тогава да намерим принцесата… така ще намерим и това алтер аз. – Станах рязко и се запътих към вратата.

– Спри… не излизай. – изкрещя отнякъде нечий глас. – Не отваряй врата.

В следващия миг срещу мен се хвърли окаян моряк. Чорлавата му коса сигурно приютяваше безброй морски и неморски гадини, очите му не можеха да гледат в една и съща посока, а разкривените му челюсти ми напомняха двуредовите зъби на акулите.

– Не излиза, не врата отваря. – Морякът започна да пелтечи неразбираемо и паникьосано.

– Що? – запита Данте, кръстосвайки ръце и изпъчвайки се.

– Жаба… Космата жаба с око… Жаба… В око… не гледа…

– Бахти жабата… нямам време да я чакам… – Данте блъсна вратата и мракът го погълна.

Кеншин последва червената мантия, а аз за миг спрях и се вгледах в очите на моряка.

– Толкова ли е страшно да погледнеш в себе си?

~*~*~

Кон’федия не е толкова голяма. Точно за един кон е, и дължината от петнадесет хиляди федии не е чак толкова много. За три седмици можеш да стигнеш от единия й край до другия. Но на нас кон не ни трябваше. Аз бях вятърът и вятърът беше мен. Носех със себе си Кеншин, самурая на честта, на правдата и на обета за неубийство, и Данте, полудемон-получовек, ловец на една от двете си половини… носех ги като листенца, летяха с мен като едно, мислеха с мен като едно… бяха мен. Бяха всичко, което аз отричах, всичко, от което се криех и бягах, бяха нищото, от което не можех да се спася, бяха аз… аз, когото не познавах….

~*~*~

Малка пукнатинка, там, откъдето вятърът се беше спуснал. Съвсем малка, но достатъчна. Първо едно пурпурно око предпазливо надзърна. След туй един нокът се подаде, раздра пукнатината и нещо голямо, тежко, многоцветно и крилато се изсипа от зейналата дупка от небосвода. То тупна глухо на земята. Всъщност не го заболя много, нито се нарани, защото беше огромно и не падна от чак толкова високо… но фактът, че беше по-огромно в този свят, отколкото в онзи предишния, го изплаши и то се сви като костенурка. Осъзна, че е толкова огромно, че дори и цяла тополова гора нямаше да може да го скрие. Изплаши се и съвсем неволно пусна няколко огнени кълбенца.

– Хей… Внимавай, не се пали толкова много.

~*~*~

Всъщност не разбирах защо я търсех. Дали за да й кажа, че е в грешната битка за грешното нещо, дали за да й обясня защо не трябва да се бие за нещо, което не се бие за себе си… или защото просто исках да изчистя веднъж завинаги досието си пред себе си, като човек без действащи алтер Азове, включително и такива, създадени от други хора…. всъщност много време беше минало, мисъл една се прокрадваше. Най-вероятно тя отдавна ме е унищожила като алтер. Даже можех да се обзаложа, но… трябваше да съм сигурен… Трябваше да имам само един свят, и тази една-единствена мисломисия беше целият ми свят… ако имаше дори един отделен алтер, дори и чужд, той веднага се превръщаше в мой… така съществувайки с два или повече алтера, не можех да живея, не можех да искам да имам две взаимно недупостими неща. Съществуването дори на само един алтер означаваше „бягство“, възможност, вероятност… ако светът се срине, аз да избягам в този алтер, това означаваше аз да допусна волно и напълно съзнателно демони във Фантасиа… само защото щях да отслабя силата на контрола си, само защото щях да знам, че винаги ще мога да избера другия алтер….

Не трябва да съществува нито един алтер, нито един друг изход, нито едно бягство освен реалма, в който бях, в който се борех…Осъзнавах слабостта си… осъзнах я чак сега. Живеех с толкова много … възможни възможности… случайни случайности…. надежди безнадеждни…

– Затова ли дойде тук? – чух мисълта на Кеншин, докато препусках сред долините, търсещ Пещерата.

– Не. Дойдох заради хаоса, заради страха… заради… себе си… да открия това, което откривам.

В следващия миг нечие пипало плени пелерината на Данте, нечия лапа затисна Кеншин към земята и нечий рог вятъра спря.

Изчадие ли?

~*~*~

– Откъде се взе пък ти? – попита мек женски глас.

Огромното същество не отговори веднага, само поразмърда крилете си и рязко ги разпери, сякаш тъмни облаци покриха целия хълм, на който лежеше.

– Ами отгоре – отговори то и посочи с нокът затварящата се пукнатина между световете.

– Странно, колко много приличаш на ламя – любопитно го разглеждаше девойката.

– Не съм…ла-мя. Аз съм Дракон – гордо произнесе съществото и се поизправи на краката си.

– Аз съм Юна – отвърна момичето и топло се усмихна.

– Наричам се Лъв. – Драконът така широко се усмихна, че проблеснаха пламъчета покрай току-що наболите му мустачки.

– А какво търсиш ти, дра-кон, в нашия свят? – запита Юна и предпазливо се доближи до животното, за да го погали.

– Търся тримата си бащи, те всъщност са един, ама се мислят за трима и дотолкова се мислят… – драконът започна толкова бързо да говори, че Юна едва смогваше да схване за какво става въпрос – …трима, че те наистина са трима, обаче се движат винаги заедно, защото само ако един от тях изчезне…. – тук то се спря, защото се сети, че това е тайна, която не трябва да казва, иначе не ще може никога повече да нарича Фантасиа свой дом. – … и те имат проблеми с някакви други светове и от време на време слизат из тия някакви други светове… наричат го външен одит на другия свят… и се наричат одиторите или ревизьорите и… вършат разни работи из разни светове… по принцип аз не се бъркам в такива работи… не стъпвам по чужди светове въобще, обаче… на мен природата ми е една такава странна и… този път нещо ме задърпа много силно и… – големите му пурпурни очи не спираха да се разширяват, а думите не спираха да заливат горката Юна, която реши да се намести добре под сянката на големия дракон и да се опита да не заспи, докато той й разказва. – А когато се родих… в едно яйце на дъгата… аз всъщност се излюпих…

– СТОЙ… НЕ МЪРДАЙ… в името на… – изникна мъж, който Юна знаеше под името Ян Горян, змей Горянин. – Мор’д… Окови тази твар, тя ще замести Зандрия… Мисля, че тримата му бащи ще се радват да го освободят срещу скромната услуга, която ни трябва….

~*~*~

Няма по-страшно от самия страх, събрал целия хаос. А целият хаос стоеше пред мен, гледащ ме с едно-единствено око. Безизразно, безчувствено, безсмислено… Ако можеше да говори, дали щеше да проговори? Не, но мислеше. А мислите му достигаха само до мен.

– Кеншин! – Тишина. – Дантеее! – Само ехо от моя вик.

Няма по-страшно от самия страх да изгубиш целия хаос. Собственият ми порядък се бе превърнал в целия хаос. Аз изгубих себе си, или… разсъдъка си.

Секунда… две…

Това… изчадие… съществуваше в мен!

Не! То съществуваше във всички ни. То имаше… имаше парченца живот от всеки един от героите, от злодеите. Рога еднорогови, пипала октоподови, грива лъвова, копита кобилени. Познавам ви! Всичките! Само аз къде съм? Аз май съм вятърът от всякъде за никъде…

– Кажи ми… – прошепнах тихо.

Ооооо! И то ми каза. Каза ми всичко… а аз трябваше да платя само с един поглед в неговото едно еднооко.

Защо си мислеше, че трябва да загубя разсъдъка си? Защо си мислех, че то трябва да загуби разсъдъка си? Нима си мислехме, че крием нещо най-ужасяващо и най-непоносимо… Нищо че то беше пъплещ вулкан от чужди вини, болки и тъги, нищо че адът бях аз от същите смески… И все пак когато аз се отскубнах от него, а то излезе от мен, се погледнахме като човеци. В него – една сълза, толкова голяма, колкото и моята една.

– Не е нужно. И двамата сме човеци. И двамата носим собствени и чужди адове. Всеки ги носи в себе си и няма защо да се плашим един друг с тях. Вина никой не иска да носи, но всеки се вини. Болка никой не ще да сети, но всеки го боли… В тъга никой не иска да се дави, но всеки вечно ще тъжи…

– Ако бяхме Богове… с прошка от този ад всеки ще се спаси…

– … Само прости…

Нещо от земята сякаш… или нещо от небето погълна го, и остана само вятър. Вятър, който бях не аз… алтер аз… Издигна се над мен, намигна и го последвах.

~*~*~

Колко време, дни или нощи, Юна с думи бори Ян и Мор’д… но баланс трябваше да има и армия трябваше да се събира. Лъв дракон в плен остана, а Юна сър Калас тръгна да търси.

В туй време нечий червен плащ и нечия огнена коса с вятъра в Лъв се удариха и спряха.

– Лъв!– изрече изненадан Данте. – Какво търсиш тук?

– Лъв! Ти трябваше Фантасиа да пазиш! – укори го Кеншин.

– Данте, Кеншин! – зарадва се драконът и се заоглежда за змей Горянин. – Плениха ме с черна материя и не мога… къде е Казе? – Лъв осъзна, вятър нямаше, и мен ме нямаше там. – Какво се е случило! Фантасиа ще се напълни с демони. Данте, Кеншин!!! – крилатото създание толкова силно изкрещя, че гласът му се разля из цялата равнина, сега всеки миг щяха да дотърчат змейовете. – Някой трябва да отиде веднага във Фантасиа!

– Аз! – Данте извади демонгъна си и се завзира в небосвода.

Малка драскотинка издаваше мястото, откъдето се бе промушил ЛъвПолудемонът вдигна демонпистола и без да се прицелва, изстреля няколко ята куршуми. Приклекна и мощно се оттласна от земята, литна във въздуха и със скоростта на мълния се отправи към разкъсващата се пукнатина.

– Кеншин… – последните мисли на сивоокия полудемон пронизаха съзнанието на самурая – … пази Лъв, спаси Казе… и си довлечете веднага задниците във Фантасиа.

– Пази се, Данте, и остави някой демон и за нас – изпрати го с поглед огненокосият мъж.

В следващия миг разкъсаният небосвод се сля отново, а две високи Горянски фигури застанаха пред самурая.

~*~*~

– Знаеш ли, че във Фантасиа няма пещери! – казах на застаналия до мен мъж.

– Не… защо нямаш пещери в твоя свят? – запита ме, без да се обръща към мен, явно и той изпитваше това странно нежелание да се погледнем.

– Защото в тях се крие нещо, каквото и да е, то се крие. Не обичам свят със скривалища. С места, където може да извършиш нещо и никой да не те види…

– Не е страшно… да имаш тайни, да криеш… да се страхуваш от това, че криеш. Рано или завинаги някой ще разбере. – Гласът му беше мек и изпълнен с тъга.

– Това обезсмисля пещерите, тайните и скривалищата – отвърнах и се загледах в мрачния вход на пещерата.

– Защо дойде? – запита ме той.

– За да те намеря… – не е лесно да го изречеш.

– …и?

– … да те унищожа. – Вина, съвсем невинна, но все така остра.

– Не се притеснявай. Тя ще го стори вместо теб.

– Аз… аз я предадох. Както предадох и теб. Затова… трябва аз да те погубя, а не тя. Тя ще живее с толкова много вина след това…

– Тя не изпитва вина към неща, които не изпитват вина! – лека усмивка се разля по лицето му.

– Всъщност няма значение. Трябва да те погубя преди тя – теб.

– Не е ли забавно? Аз нямам друг избор, освен да умра. Мислите си, че аз нямам собствен живот, защото съм някаква алтернатива, програмирана неволно от вашите подсъзнания… мислите си, че аз нямам собствени чувства, различни от вашите… не! Разбирате, че имам чувства, но това са ваши чувства… вие просто ми ги приписвате на мен като нещо… неваше. – Гласът му изведнъж стана ледено равномерен, едновременно суров и пропит с тъга.

– Ти си… свят, който не трябваше да създавам… не познавах собствените си слабости… не познавах самия себе си и те създадох. Унищожих много, за да те има. Сега съжалявам. Но не мога да позволя някой друг да страда заради това, че те е унищожил.

В ръката ми изникна малко ледено острие, което светкавично се стрелна и се заби в гърба на алтера ми.

~*~*~

– Браво Дра-Кон. Виждам, че си довел вече един от тримата! – възкликна радостно Ян и плесна с ръце.

– Той никой не е довел. Аз сам дойдох. И не очаквай никой друг да се появи. – Кеншин стъпи няколко крачки пред Лъв и постави ръка на катаната си.

– Мисля, че напълно разбираш безсмислеността на каквато и да е съпротива. – Ян вдигна ръка до главата си с показалец, сочещ нагоре, сякаш се готвеше всеки момент да даде заповед.

Самураят бързо отскочи настрани. Макар и невидимо, бе усетил стрелналото се ласо от черна материя.

– Бърз си… Но не вечно! – изсмя се змеят и се обърна към брат си. – Мор’д, плени го.

Едрата фигура отново изстреля сноп черна материя към огненокосия и в мига, в който той отскочи, прати в същата посока още няколко. Кеншин беше предусетил това и катаната му блесна срещу новата атака.

– Откажете се от злите си намерения – заплаши неподвижният дракон.

– А, грешиш, подобие на ламя. Ние нямаме никакви зли намерения. Точно обратното, опитваме се да спасим една страна – контрира го Ян

– Пленничеството не е добър начин за спасение – отвърна му Кеншин, на когото непрекъснато се налагаше да отскача и да се изплъзва от невидимите нишки.

– Така е, но това е единственият начин да накараш някой да види света през нашия поглед. Братко, довърши го.

Едрият горян за миг замръзна. Кеншин се подпря на катаната си, за да си почине. Изведнъж рязко вдигна глава и понечи да отскочи. Беше късно. Всичките паднали черни ласа като октоподови пипала се вдигнаха и омотаха самурая.

– Кеншиииииин!!!

~*~*~

Бяхме прелетяли през десетки долини и реки, бяхме се мушнали в клоните на безброй гори и без да осъзнавам, алтерът ми ме беше отвел не само до пещерата, но и през времето. Сега пред тази пещера той умираше в ръцете ми, кръвта му капеше по прашната пътека и бързо попиваше в земята. Обърквах се, защото държах себе си… само косата беше по-различна, но бях аз. Не ми беше за пръв път… да убивам себе си… цял живот само себе си убивах… не го приемах за грях, но вина винаги изпитвах.

– Надявам се да си щастлив… там, откъдето идваш – прошепна ми умиращият аз.

– Да, щастлив съм… много време мина, откакто те създадохме… всички сме щастливи сега – отвърнах му спокойно с леко насълзени очи. – И аз бях щастлив… макар и да живях кратко. Бях. Може би трябва да ви благодаря… Може би трябва само да ни простиш…

– Може… – последните му искри загасваха. – Ще ви простя… или ще ви…

Издъхна съвсем невинен, но неизречената дума продължаваше да кънти във времето… „или ще ви отмъстя“.

Той не знаеше, нямаше начин да узнае, че вече беше отмъстен. Вмъкнах тялото в пещерата. Щях да изчакам принцесата, да й обясня всичко и да се върна в моята Фантасиа… със сигурност другите вече ме чакаха.

Тя влезе. Страшна… и красива. Може би нещо в мен трябваше да трепне, може би, но бях сам. Сам нямаше начин да има нещо в мен, което да може да трепва. Тя не ме видя по-различен от това, което беше свикнала да ме вижда. Не видя и този, който лежеше мъртъв. Разбира се!!! Сега схванах. За пръв път убивах чужд алтер… те са безсмъртни, аз можех да ги убия, но… тогава заемах местата им. Тогава това означаваше… че…

Острието опря о гърлото ми.

~*~*~

Бяха Юна и сър Калас. Викът им още кътеше сред стените на величествената зала.

– Ян! Полудя ли?!

~*~*~

Нямаше смисъл да обяснявам нищо. Нямаше смисъл да казвам каквото и да било. Нямаше смисъл и да се боря. Единственият изход беше този, който се беше случил, и не можех да го предотвратя. Алтерът ми имаше друго пред вид за отмъщението. Той го знаеше… той ме познаваше. Той беше аз и знаеше какво ще направя. Нека… Смърт за мен не можеше да има. Аз не можех да умра. От пепел пак щях да изляза, от прах щях да се родя. Нека… дори и сега, когато съм изцяло и съвършено Аз… нека ме убие. Може би няма да се вини. Аз няма да я виня.

– Избираш смъртта, приятелче, така ли?

Погледна ме право в очите. После в земята. Май не й се вярваше, че ми стиска. Хм, винаги ме разбират грешно. Май твърде много се усмихвам, когато съм сериозен.

– Хайде, кажи ми го. Кажи, че искаш да умреш, от какво те е страх? – продължи тя и ръгна ножа толкова близо до гърлото ми, че струйка кръв оцвети острието.

– Искам да умра – пророних плоско. Без никакво чувство. Както през целия разпит тази вечер. Може би с известна доза уплах, че ще ме накара да кажа още нещо, което не е истина.

– Видя ли? Не е толкова трудно.

– Трудно е. По-трудно е, отколкото да кажеш: искам да живея. Но истината не трябва да бъде трудна, и трябва да бъде изречена. Искам да умра. – Усмихнах се… да живея значеше да я обичам, а аз исках да умра, защото не я обичах… тя го разбра, разбра колко трудно е да кажа „не те обичам“.

– Да, нека истината пребъде! Знай само, че… да, тия думи сме ги чували твърде много. – Знаеше, че мразя неизречените думи… особено когато не знаех какво иска да каже, но за мен нямаше значение.

Нямаше нужда даже да натиска твърде силно. Едно бързо плъзгане на ножа, и подът се оцвети в червено. Масата, столът, пергаментите върху съседното бюро. Тихо изхриптях. Вдигнах ръце нагоре, исках да се освободя от нея, не исках да умирам в прегръдката й, и тя не го искаше. Тя ме пусна. Щях да умра свободен. Свлякох се в краката й, нямах сила да изпълзя по-далеч от нея. За последен път я погледнах с безизразни очи. Искаше ми се да я поздравя за избора й… но умирах…

Стана ми топло, много топло, даже горещо… усещах се потънал в нещо. В кръв. Моята! И все пак беше топло. Над мен имаше купчина камъни, а до мен достигаха корените на цвете. Хванах се за тях и се сетих за изчадието, което бях видял… сетих се за неговите живи корени и се усмихнах. Просмуках се в цветето и се родих в розов цвят. Крехък все още… трябваше да изчакам, все още не можех да приема облика си… и тогава дотърча една кобила… пардон, беше еднорог. Остави тялото на принцесата в краката ми… ирония смъртна.

Роди се някъде под мен мрак. Страшен. Но победи го един-единствен еднорог. И Принцесата отвори очи. Сети се за една песен, „като роза на гроба на любовта“, и в лъч на ярост ме откъсна… нищо, нараних я и аз… постави ме в кутийка… с всичко на нея най-ценно… и изчезнахме в пещерата… мразя пещерите.

От роза в сянка се родих…

И огромно зло се роди някъде под краката на Зандрия. И изчадие едно се яви и всичко и всички… вик… „ВИНААААААААА“…

Прицесата чудовище в агония последна се скри завинаги в мрака на пещерата… затова мразя пещерите… вечно са мрачни.

„Вина“… „Вина“… „Вина“… „Вина“… „Вина“…„Вина“… „Вина“… „Вина“… „Вина“…„Вина“…

Защо трябва да сме виновни, когато обичаме… защо сме виновни, когато не обичаме… защо живеем заради себе си, лъжейки другите, че живеем заради тях… Изричаме думи, които никога не искаме да сме изричали, и пак….

„Виновен“… „Виновен“…„Виновен“…„Виновен“…„Виновен“…„Виновен“… „Виновен“…

Спри. Не! Не съм. Не сме. „ОБИЧАХ ТЕЕЕ“… дали може чудовище да чуе, когато сянка крещи? „НЕ ТЕ ОБИЧААМ“… дали може чудовище да чуе, когато сянка крещи?

„Виновна“… „Виновна“…„Виновна“…„Виновна“…„Виновна“…„Виновна“… „Виновна“…

Защо се обвинява… Спри! НЕ! Защо ти да си виновна, нали аз бях виновен… Защо не се изправиш и не видиш…

„ЧУДОВИЩЕЕЕЕЕЕ,“ изкрещя тя

Сянката може да чуе чудовището.

– ВИЖ СЕ!!! – не… не съм сянка.

– ИЗПРАВИ СЕ!!! – не… не съм Анг’еЛ.

– ПОГЛЕДНИ СЕ!!! – не… не съм Ал, нито Казе, нито Данте или Кеншин…

– Коя си ти, принцесо Зе’Аней? – аз съм аз.

– АЗ – глас дълбок и страдалчески се откъсна от чудовището,

– Вина. Погледни вината в какво те превърна. Открадна изчадието. Нарече се чудовище… Открадна вината… чужда вина…

– Лъжа!

– Лъжа ли?… ЛЪЖА ЛИИИИ? – изкрещях към нещото. Грабнах олгедалото от стената и го хвърлих пред коленичилото същество. То се счупи на десетки късчета. – Виж се… в теб да има нещо твое!.. НЕЩО, КОЕТО ДА ПРИНАДЛЕЖИ САМО НА ТЕБ!!!!

Мълчание и Мрак.

– БЕЗФОРМА БЕЗИМЕННА! – гняв… гняв, искащ да пробуди… някой някъде, някой, когото все още обичам. – Затова си това чудовище… защото поемаш вини, чужди вини. Защото, когато го срещнах за пръв път, видях себе си в него… Разбрах го. Това е животът на Вината. Това е животът на хиляди други животи… на хиляди други вини. Ти превърна животa си в чужди вини… избяга… не прости. Изправи се… ИЗПРАВИ СЕ!!! Няма значение какви сме и кои сме… важното е да сме чисти и истински! Ти истинска ли си? Това ли си ти?

Тишина и тъмнина.

– Никой никога не си убила. Аз все още съществувам. Разбрах твоята болка… споделих я, изживях я… не е страшно! Страшно е, когато се обвиняваш, когато продължаваш да страдаш за това, което е свършено. Не може да върнеш дните назад, но можеш да продължиш живота напред. Остави това изчадие да върви собствен път… това не е твоят път… Нито аз бях твоят път.

~*~*~

Накрая изчадието се дръпнало настрана и пуснало мъжа да излезе навън, сред светлото.

Когато тя напуснала пещерата, вътре останалo само копито, лапа с четири белезникави нокътя, пипало, прозирно перлен плавник, око сякаш окото на океански паяк, шаващи коренища и рог светлина.

Тъкмо бех заорал нос в пикнята на Кръд и дирех в лилавата й глъб онуй, дето са го дирили и баща ми, и дедо ми преди него, и неговата мама, да ни е жива и държелива доня Хуана, йоще сто зими поне, всемирната Истина дирех, начи – и оня хлътна през вратника.

Начи. Копторът на Кръд не е точно местото, дето бих мъкнал кътниците конфед’ски да полеем Поредното Мъдро Пустановленье. Ни тих пристан, дет да се олигавиш с некое вакло девойче. Фух, бърливата Пиня… как ми загорча отведнъж. Ама и рядко пропуща в търбуха си такиви финални продукти на пивосмилателния процес. Даже моят шнорхел, дето се е нашмъркал на кво ли не, се сгърчи и зе отпуск, кат го халоса новодошлото ухание. Мускусен вол, ти викам.

Или мускусна жаба. Вонлива, космата и крива дървесница. Е тъй го извапцах, с влакнатия чул, дето беше навлекъл. Да беше чиляк с два пъти боя му – примерно оня, от който го беше тарашил, – сигур по’ на наметка щеше да мяза. Само н’нам как му го беше тарашил. Гордият прежен собственик планина мъж ще е бил. Да влезне при Кръд, е требело вратника и още половин стена да изломи. А тоя – ситен, целият смушен под чула, само жабешките му оки се блещят. Опулени, викам ти, сякаш всемирната Истина е на ръка разстояние.

Тия сини до бяло очи май ги бях виждал някъде…

Едва хлътнал в таверната и – хоп! – изниза се кат бойно приветствие от шкембака ти, га си кльопал от новите "трайни" мезета, само днеска, само тука, специален импорт от Братания! Плъзна се в задната стаичка, с легена и мивката, и другите белези на аристокрацията. Мене кофти тръпка ме мъчи. Окончателно развеждам носа си с бълвоча на Кръд. Чак се привдигам полекинка, по-добре да киризя.

Имаше некъв такъв в оная мизерия с Рога… Кво го напраи човека… пусти жени опустели. Еееех, Пиня.

Косматата жаба си свлича кожата и отдоле се пръква… принц. Ама самичък се пръква, ти викам. Такава девойка, дето да го целуне тоя… епа нема. Въпреки че… с тия коси слама и тия жилки, дет му играйкат по плешките, да го умият и изтимарят – еле и я би го млеснал.

Ахъм. Пиньооо, кво ма напраи, Пиньо…

Ма той… верно ли бе? Мие се! И се тимари!

Аристокрация неква, викам ти… дал пък от там не го знаех?

Лелееей – и ножче извади! И как я застърга таз четина – все едно ще коли света…

Кво си ме зяпнал сега? Я викни Кръд за още пикня… Мани я тая всемирна Истина, сега ще се давя.

Ще давя оня момент, в който обърна към мене очи и ножчето му едва трепна. Едва, ала доста красноречиво и недвусмислено…

Как тъй "недвусмислено" ли? Я бегай оттука. Закриваш ми изхода.

Щ’и дам аз едно недвусмислено. В Конфед’ия се завръщат зли облаци, той тръгнал да ми нищи семантиката…

~*~*~

То изплувало до стените на старата къщичка. Някои говорят, че следите му идели от пустинята. Други – от планините на север. А трети се подсмиват, че следи въобще нямало.

Долепило вендузи до зидовете. Замръзнало. После се плъзнало през порите между камъните и застанало зад гърба на сър Калъс, върху отломките на часовника.

Рицарят бавно оставил мастилницата, завъртял се на стола си и застинал на педя от неговото око.

(Според друга легенда скочил с боен крясък и гол меч, и топката от дръжката на меча му литнала, да халоса безчестния враг първа. Тъй или иначе, краят бил същият.)

– За мене ли? – рекъл.

А сянката зад гърба му клюмнала. (Или кимнала.)

То приближило огромното си око още по-близо към неговите.

И сър Калъс видял, и започнал да се разнищва.

Видял себе си, мъничко човече в окото без дъно, да казва:

– …да не очакваше, че война без убийства се води, Зи…

После видял как някакъв мъж с бръчки и белези умислено вдигал лъжица с чорба фасул към устата си, с всичките два пръста, що имал.

В ума на Калъс пробягала мисъл: "Бладен и неговите бандити…" Но не успяла да се измъкне от нищото, което напредвало подир нея.

Видял се да казва:

– …не се става герой с милосърдие към несправедливостите…

После пет нежни пръста изпълнили кръгозора му (окото на онова), крепко стиснали камъка и измъкнали охлювчето отдолу.

(Именно в оня миг ръката с меча – ако повярваме на версията за меч – се разплела и свършила.)

Видял се – преди да се разпредат и очите му – да говори:

– …ще има да ми разказваш ти за страха от смъртта…

И, в последния зрящ момент, видял в очите на нещото очите на Юнакиня Юна – очите от сънищата му, посред нощ и бял ден. А в очите на Юна видял какво сторила Юна на мъдреца Рогатош (на своя Роги), когато Рогатош вече не бил нейният Роги, а Юна не била вече Джоан. И видял, в очите на Юна, какво й струвало стореното. И тогава, най-сетне, пожелал да крещи. Само че нямал уста.

После, последни, се разпрели очите му. И в студената стая останали само плащът и сянката.

То премигнало, завъртяло се, поело надругаде. Сянката го последвала.

Говорят, че това бил единственият път, когато подире му имало сянка.

~*~*~

Оставя хлиповете да стихнат – едва доловими бразди по ефирните й криле. Очите й се взират в огледалото – огромни, блестящи, очи на дете, очи на сърне.

Там… нещо там мръдна.

Ръката захлупва плътните устни и изопва крехката шия, преди от тях да излезе и стон. От зейналите очи гледа дете, гледа кошута, гледа алените жилчици покрай небесните ириси насреща си, гледа потръпващите ноздри, потръпващите златни къдрици. Гледа и не може да разбере – защо е всичкото това алено, защо потрепват така. Защо всичко наоколо притъмнява.

И тъкмо преди да стане съвсем тъмно, тя познава мириса по коприната в дланта връз устата си и най-сетне разпознава някакво чувство, пропукващо леда върху сините езера, които я гледат отсреща:

Изненада. И… съжаление?

Когато пак идва на себе си, в спалнята няма никой друг.

Пръстите й механично се вдигат към устните и закачат нещо по пътя си. Златен косъм. Жилка злато до нейното горско кафяво.

И очите й се замъгляват отново, ала тоя път остава права, а светулковите криле едва трепкат.

~*~*~

То пребродило, преплувало и прелетяло нужното разстояние, без да кривне, без да забави ход ни веднъж. Спряло се едва досами пещерата, да погали с близалце разцъфналия храст отляво на входа. Знахарите и шаманите на Конфед’ия още не можели да му изберат име. В неговата мисловност присъствало като "климаче" – вестителя на неизвестена промяна.

Щом влязло вътре, се завъртяло към входа и сянката се озовала на крачка от застиналото тяло на пода. Някои разказват, че се гърчила и напирала към отвора и светлината навън три дни и три нощи. Други – че тихо направила крачката, и се върнала.

Каквато и да била истината, щом то пак се обърнало, на педя от огромните му очи гледали очите на мъж. Някога го познавали като лорд Анг’еЛ, а сега не го знаел никой и нямал ни име, ни титла.

Гледали се, ония два чифта очи

(Но истината не трябва да бъде трудна, и трябва да бъде изречена.)

в споделено мълчание.

Неговите очи се смеели: топли очи, изразителни, истински. Смеели се срещу безизразните, мъртви очи на предалия се без време. Смеели се ведно с острието, струята алено, вледеняващото се кадифе. И се усмихвали срещу болката в очите, пронизващите, пронизани нейни очи, вътре в окото насреща си. И никой не можел да каже как се усмихват.

Накрая изчадието се дръпнало настрана и пуснало мъжа да излезе навън, сред светлото.

После се заело да лочи уханието на кръв, да пръска шишарки и шипки.

Затвори очи. Горещата гръд пулсираше под главата му. Майчината топлота. Изведнъж времето се разтегли, всичко наоколо се сля в препускащи цветове. Извиси се песен, докосваща същността на нещата, без говорене, без думи, без да се чуе глас. Разпръсна се тази мелодия по цялата земя.

Отвори очи. Времето отново следваше нормалния си ход. Две нежни, женски ръце го отделиха от безметежната милувка. Поставиха го на земята. Студената и твърдата. Лицето й се надвеси над неговото. Очите й гледаха неговите. Една сълза се спря на долния ляв клепач. Там и умря. Някой се промъкна в съществото му: „Ще се върна”. Жената се отдръпна, обърна се и избяга.

Усети нечий дъх. Нещо подуши въздуха. Звяр незнаен надвеси своята паст над него. Горещият дъх го стопли. Раздвоен език го близна по бузата. Дългите остри зъби се сключиха около пелената му и препуснаха. Мощните ноктести лапи оставяха болезнени спомени в земята. Тя потръпваше от тежките стъпки. Изведнъж могъщото тяло се напрегна, изопна се, нещо изпляска по въздуха и твърдта остана някъде долу и далечна…

– Шефче, приспах принцесата – някакъв смътен звук се промъкна отзад. Беше седнал с гръб към вратата. Няколко мига по-късно започна да възприема околните шумове.

– Колко пъти съм ти казвал да не ме прекъсваш, докато медитирам! – изрече с мек и топъл глас. – Ясно? – повиши тон Ян, без да се обръща.

– Ама, ама – запелтечи с мазен гласец Мор’д. – Нали ми нареди веднага да ти кажа, като приключи разделянето.

– Ох, ти разбираш ли какво означават приоритети? Мога да медитирам само по веднъж в седмицата – завайка се Ян. – И тогава нищо друго на света няма значение. Това осъзнаваш ли го?

– Абе и ти не знаеш какво искаш, ама айде. Вече няма да прекъсвам съкровеното ти бягство в спомените. Дори да се свършва светът. Стой си там.

– Аз не бягам…

– Добре де, добре – прекъсна го Мор’д. – И все пак – поде съучастнически съблазнително, – щом тъй и тъй съм нарушил душевния ти покой, вземи ела.

Секунда тишина, в която Ян зарея поглед през прозореца. Изправи се с едно движение и се врътна на пети.

– Чудесно, прекрасно! Заведи ме при еднорогата да си поприказваме.

~*~*~

– Мълчиш, красива си. – Ян я оглеждаше отвсякъде. – Странна работа сте това еднорозите, но ти си се очовечила, изпитваш хорски емоции. Защо ти е тая болка, а? Какво не ти достигна в оня нечувствен свят на любов и равновесие? С какво те съблазни Зи?

Съществото не помръдваше. През тялото му бяха преметнати въжета черна енергия, с краища, прилепнали към земята. „Толкова е просто – мисъл пробяга през ума на Ян, – без специални ловци, клетки и всякакви други простотии. Малко тъмна материя и мъдростта на древните магове.”

– С мене няма да излезеш на глава. Няма да намерим общ език, защото не искам да те слушам… Боли ли те? Постарах се само чуждата воля, която те държи, да внася страдание в това величествено тяло. Ще ми го простиш някой ден. Може би…

– Ние не изпитваме омраза – изрече еднорогата, както го правят, без да мърдат устни.

– Как го правите това, с говоренето? Винаги съм се чудил.

– Освободи Зи – мелодичният глас пърхаше из помещението.

– Ха! Това ще стане съвсем скоро, но теб ще пазя още малко.

Ян постоя още малко с ръце, хванати зад кръста, и излезе от помещението. Премина в същата поза през широката зала, покрай колоните с издялани дървета и цветя, до стълбището на отсрещния край. Витите стъпала свършваха чак на върха на източната кула. Покоите му. Не бързаше да се качи горе. Отмерваше всяко стъпало, прехвърляше разни варианти, но все нещо не пасваше. Отнесен прекрачи най-горния праг, натисна дръжката. Вратата с дъговиден връх се плъзна навътре. Затвори я тихо и се прокрадна до леглото си. Принцесата лежеше на дясната си страна, обърната към младежа. Дишаше равномерно.

– Виж се само – зашептя Ян, – какво си дете, Зи’Аней. Що се правиш на воин? Това женска работа ли е?

Коленичи до леглото. Прокара опакото на показалеца си по бузата й и с дланта си погали косата. Наведе се към лицето на принцесата. Усети топлия й дъх. Затвори очи и целуна изваяните устни. Нещо го опари отдясно по врата и той сепнато отвори очи.

– А си мръднал, а съм ти резнала вратлето. К’ъв си ти бе? – лейди Зи стискаше верния нож с лявата си ръка и едвам се удържаше да не накълца самозванеца.

– Дадено, но тази близост не те ли притеснява? Не успявам да те фокусирам – спокойно изрече Ян.

– Като си вреш нослето, дето не ти е работа! Срамота! Внимателно ще се изправя, а ти следвай движенията на ръката ми, ако искаш да поживееш още малко.

– Добре, добре. Не ми повишавай тон – леко се сопна младежът. – Абе, всички денизенски жени ли толкоз лесно се палите? – намигна Ян.

В следващия момент болката се усили и той усети топла струйка да се стича по врата му. Зи се беше вдигнала рязко с крясък и го беше порязала. Малко му прималя, но се окопити. Изпрати мислен зов към Мор’д.

– Слушай, пале! – изръмжа през зъби Зи’Аней. – Късметлия си, че искам да ми изясниш глупавите си действия, но не преигравай, че малко ми трябва.

– Анджак! И аз това ти разправях, но май не умееш да слушаш…

Не успя да довърши, защото принцесата го стисна за гърлото толкова силно, че после половин час не можеше да диша нормално. Зи сграбчи натрапника отгоре за косата и дръпна главата му назад. Наведе се близо до физиономията му и процеди:

– Имам няколко въпроса и искам да си максимално кратък, но изчерпателен. Разбираш ли ме?

– Оставяш ли ми избор?

– Не си бил толкоз тъп, значи. Къде е Зандрия? Какво си й направил? Защо съм тук? И имай…

Вратата се отвори и на прага се подпря стройният Мор’д:

– Ама мила картинка сте. Като две зверчета.

Зи извърна за миг поглед към новодошлия. Той направи кръгово движение във въздуха с разперени пръсти и ги прибра в юмрук, все едно улови нещо невидимо. Принцесата се сгърчи, отпусна захвата и ножът издрънча на каменния под. Тя падна на леглото и се хвана за врата. Напипа някаква енергийна халка, която пулсираше и се свиваше. Започна да се задушава. Притъмня й.

Мор’д разтвори дланта си. Зи вдиша шумно и тежко.

– Принцесо – поде той, – предлагам ви да бъдете послушна, защото не харесваме излишното насилие, само необходимото.

–– Стига си ме принцес-вал, нещастник такъв! Бий се като мъж! – изхриптя тя и го изгледа пронизващо.

– Добре, добре – изправи се Ян, вдигайки примирително ръце между двамата. – Спокойно. Признавам, малко се поувлякох, но и ти не си по-бетер от мене – погледна Зи. – А ти, другарю мой, къде се губиш? За малко да ме заколят. И защо не си я обезоръжил, а? – присви дясното си око и ъгълчето на устата си.

Беше извадил кърпа и придържаше с нея раната си.

– Е за всичко ли трябва да мисля, че после все да ми опяваш? – защити се Мор’д.

– А според теб какво правя в момента? – повдигна вежди и се подсмихна Ян.

– Уф, ама си досадник! Кой ме би по главата да се хващам с тебе?

– Тати, кой!

– О, я стига – махна с ръце и най-накрая влезе вътре.

– Би ли затворил вратата, ако обичаш, драги ми Мор’де?

Той се спря насред крачка, наведе се напред, разпери артистично ръце встрани и тегли лек шут на вратата, която направи елегантна дъга около пантите си и се хлопна. Изправи се, изтупа дланите си една в друга, застана мирно с дясната на корема, а лявата на кръста, поклони се стегнато и отново се изопна. Погледна невинно Ян.

– Доволен ли си, ЕйЯне?

– Аргх – изсумтя-изръмжа, стрелвайки шеговито-ядосан поглед. – Гадино!

Зи проследи цялата сценка, подпряна на лакът и с хладен пламък в очите.

– Вие сте болни, бе! – използва тишината девойката.

– Ооооо! –възкликнаха в един глас двамата младежи и се спогледаха съучастнически.

Ян продължи към принцесата:

– Виж сега, извинявам се за посрещането, но не си ми на гости, пленена си. И имаш мисия. Ще ми доведеш Юна Юнакиня, че имам да си хортувам с нея.

– Ти си бил и луд, освен всичко! За к’ъв ти е Юна? Няма да стане тая! Заведи ме при Зандрия и съм готова да се дуелирам с всеки гад, за да се измъкна оттук.

– Добре – сви рамене Ян.

Свали кърпата и я пусна на пода. Раната му беше позасъхнала. Вдигна ръце пред лицето си и допря двата показалеца и палците. Гледаше към нея през образувалото се листо. След което изрисува изправена елипса и отново ги допря пред корема си. Отпусна ръце. Въздухът в изрисуваната фигура затрептя и започна да се оформя образ. Зи видя окованата Зандрия и понечи да скочи, но Мор’д не беше вчерашен. Едно рязко движение на китката, и някаква невидима енергийна преграда събори принцесата. Тя заблъска с юмруци и с цялата ярост, на която беше способна така, коленичила в постелята:

– Ако искаш тя да живее, а вероятно и ти, ще изпълняваш – каза с равен глас Ян.

– О, тя ще живее! Твърде малко знаете за нас, нищожества такива! – пророни Зи’Аней и сведе глава.

– Ще си я получиш… Скоро. Първо, искам Юна. Второ – пауза. – Какво беше второто, Мор’д – обърна се към него.

Мор’д сви рамене и направи неразбираща физиономия.

– Добре де. Ще го обсъдим. То и първото не е малко.

Понечи да излезе, но се спря, извъртя се към принцесата:

– Ей!

Тя вдигна глава. Той я погледна толкова топло, че тя се сепна учудено.

– Ще получиш своята еднорога, както и отговорите, които те вълнуват. Мор’д, действай, приятелю.

Обърна се и излезе с енергична крачка. Отправи се към западната кула да погледа залеза, а Мор’д го последва след няколко секунди.

~*~*~

Някъде в далечината скръцна врата. Не беше в далечината, съвсем наблизо беше, и се сепнах. Лежах в някакво огромно легло, в почти празна каменна стая. По-малко от поглед ми трябваше да оценя, че не бях на сигурно или свое място, така че притворих очи да видя какво ще последва. Влезна млад, строен, симпатичен младеж, с очи-кладенци, дълбоки и бистри, като зелен лешник на цвят, да не бяха му конфед’ските черти – щях да го объркам за илфирин. Е, само ако бях прекалила с ирландското. Имаше нещо топло в тях, една детска наивна игривост, ама сега нямах време да гледам повече, щото се приближи заплашително близо и трябваше да играя заспала.

Усетих дланта му върху лицето си – добре, значи не ми следеше ръцете. Плъзнах внимателно китка към левия си глезен – ха, нещастниците, даже не ми бяха взели ножа… а, не! Наглост! Позволи си да ме целуне! Не е като да не ми стана хубаво, че както не бях с всичките си сетива, порой от спомени нахлу отвътре, а усещането беше плашещо близко и все пак загадъчно…

Човек, казват, сам си прави изборите в живота, и сам плаща за тях, и сам се ражда, и сам умира, и всичко сам си причинява. И това той сам си го изпроси – опрях му ножа във вратленцето, пък то такова нежно, без да искам, взех че го клъцнах леко. Не го знаех какъв е и отде се пръкна, ама след опита с Уинрад си бях обещала да внимавам с тия ножове, пък нейсе, то пак каква се получи. Ама както казах – изпроси си го – много глупости дрънкаше: к’во било женска работа и к’во не съм била слушала, и… като са много мъжка работа войните, що не си я вършат, и… се сетих за тоя страхливец Анг’еЛ, и ме рязна отвътре една ледена вълна и затова се изправих по-рязко, отколкото предвиждах, а него го рязнах с ножа. Даже Зандрия усетих как изцвили, а тя… о! Тази постоянна болка под ребрата ми – тя ще да е била. Болката започна да отслабва, след като се събудих. Но все пак…

Безсмъртна, какво ли ти бяха сторили?! И колко време беше минало? Въпросите постепенно започнаха да нахлуват в главата ми. Тя беше някъде наблизо, усещах, и в същото време нещо я държеше далеч от мен. Не беше физическо разстояние. Трябваше да разбера на всяка цена, някакъв вид магия беше, и тъкмо тръгнах да излизам с този мизерник, когато се появи някакъв на вратата и ми прилоша внезапно, почувствах се сякаш след две шепи греяна биволска кръв на илфирнска ловна вечеринка. Ония бръщолевеха нещо и помня, накрая симпатичният нахалник тръгна да си изрежда желанията, искал първо Юна да му доведа, аз като че ли й бях пазвантин, от години не я бях виждала тая мацка, откак се хвана с Пеян и се задомиха, им загубих дирите и на двамата. После, имаше и второ, ама не щя да си спомни или да си каже, а аз бая се почудих да му кресна: „Докато се опитваш да ме отделиш от Зандрия, никога, ама никога няма да постигнем нищо заедно!”, но се спрях. Той ме гледаше. Усетих, че той това вече го знаеше и честно, хабер си нямам каква му беше идеята. И двамата знаехме, че аз без Зандрия няма да мръдна от тука. После се фръцна и си излязоха с оня другия, а аз—еррр, добре де, не можех да стана от проклетото легло. Собствено, можех, но ми костваше усилия колкото два дни препускане без почивка.

–Страхливец! Хайде да се бием в честен дуел, а?

–Мирувай! – извика Ян, докато затваряше вратата изотвън. – И вземи се наспи, такава кисела за нищо не си ми потребна!

С неистови усилия успях да запратя една възглавница към изхода. Вратата се открехна отново, появи се ухилената му физиономия, после пак изчезна.

На изток, през прозореца, сумракът на нощта вече се прокрадваше и първите звезди се опитваха да си заявяват място на небосвода. Е, или бяха разни механични съоръжения, дето кръжат над Конфед’ия.

По някое време трябва да съм заспала, щото като се събудих, беше тъмно, но на изток се мъжделееше една по-светла тъмнина. Сива такава. Казват, по това време и дяволите се уморявали. Бях сама, в празната каменна стая. Върху едно огромно легло. За миг си помислих, че още съм в съня си, протегнах ръка — не, беше точно както когато се събуждах всяка нощ обляна в сълзи, когато разни призраци прекосяваха стаята, а сенките ме държаха прикована. Не, там нямах желание да се връщам повече, някои уроци се учат само веднъж!

Трябваше да се измъкна от тук. Трябваше да намеря Зандрия. Винаги ми се е искало да пробвам трика на колежката Рапунцел, та погледах през джама, ама ми се стори, че косата няма да ми стигне. Тюх, да не бях се подстригвала преди пет години! Друго трябваше да измислим. В тоя момент някой ми заговори и се обърнах – беше онзи, другият побъркан.

~*~*~

– Зи’Аней – поде внимателно Мор’д. – Обръщам се към воина в теб. – Спря за момент и започна да крачи бавно напред-назад покрай леглото. Принцесата го гледаше пронизващо. – Отдавна исках да те срещна. Ян ми е разправял с бойна страст как колиш и бесиш. Това винаги ме е натъжавало. Как? Защо? – последните зададе повече на себе си.

Зи продължаваше да го гледа втренчено. Все едно се опитваше да проникне в него и да го смачка. Мислите му тъй го бяха обсебили, че не забелязваше. Той се спря и се извърна към нея. Гледаха се.

– Виж. Приказките нямаше да помогнат, затова предприехме тези прекомерни действия. Може и да ти е гадно, но това е положението.

„Гадно. ГАДНО?! Какво разбираш ти за болката, хлапак такъв!?” – мисли напосоки се стрелваха в главата й. Напрегна се, опита се да почувства Зандрия.

– Приложих мъдрост за разделяне на съзнанията. Твоето и на еднорога. Не можеш да я усетиш, нито болката й, защото вмъкнахме волята си между вас. Тя също те изгуби, но се държи значително по-достойно от теб, да знаеш. Последвай ме, ако обичаш, защото ще ми е неприятно да го правя насила.

„Хе, глупачето ми. Мисли си, че ни е разделил със Зандрия. Добре се справяш, Приятелко, браво! Понякога забравям, че е твърде лесно да се манипулират конфед’ските умове.” Зи триумфираше вътрешно – никаква сериозна заплаха дотук. После се заяде на висок глас:

– Не ми казвай, че изведнъж си станал състрадателен.

– Не е приятно човек да се заиграва с тъмната материя… заради равновесието – Мор’д замълча за момент. – Точно сега обаче трябва да нарушим това равновесие, да накърним доброто начало у хората, за да предизвикаме естествен ход на самовъзстановяване и баланс.

– Глупости – изсъска принцесата.

– Ян и аз внимателно изучавахме процесите на доброто и злото – пусна думите й покрай ушите си. – Доброто само по себе си не е агресивно, методите му са други – посяваш и чакаш да се роди, да поникне, да узрее. Но трябват грижи, а ние сме само двама. Лошотията, от друга страна, е като болест – веднага заразява и почва да действа. Това ни е целта, да изтощим желанието на хората за зло и разруха, да ги отслабим и тогава чак да им дадем семенцата.

– Фантазии, какви ги бръщолевиш? – презрително го измери с поглед Зи. – И тъй да е, аз защо съм ви? Защо смяташ, че ме вълнуват конфед’ските ви там проблеми? И аз си имам кралство за спасяване! Народът ми тъне в робство и мизерия, а аз съм още твърде слаба даже да си помисля да им помогна. Тук съм на гости, ясно? Няма какво да направя.

– Ами… видиш ли, ние с братлето не сме живели сред хора в Конфед’ия. Изучавали сме ги, но нямаме опита от прякото общуване. Ти, войнакиньо, ще ни събереш армия.

Посрещна го смразяващо надсмиване.

– И как смяташ, че ще стане, детето ми?

– Това си е твоя работа, ние просто се подсигурихме да го направиш. Уверявам те, не желаем смъртта ти, нито на еднорога.

– И защо да си мърдам кутрето на лявата ръка за вас, тогава? С болка ли ме плашиш? – със студена насмешка се подигра Зи. – Със смърт?

– „Не желаем” не означава „не можем” – наблегна Мор’д. – Свободна си, тръгни си, без да се сбогуваш със Зандрия и я забрави – обърна й гръб и се насочи към вратата.

Зи се изсмя вътрешно, направи полукълбо през рамо и скочи меко на земята. Грабна ножа и се метна върху младежа… и падна на земята. Мина през него като през призрак. Разсече го с през кръста, по диагонал. Накълца го целия, но просто пореше въздуха. Пред нея стоеше образ, който потрепваше от движенията й. Хвърли ядно ножа към вратата и се нацупи. Той се заби със звън, пробивайки дълбоко дървената гръд.

Илюзията на Мор’д добродушно се засмя:

– Не съм онзи романтичен глупчо Ян, че да се дам толкоз лесно. Пътя навън ще намериш лесно, следвай сребърната нишка. Взимай си стоманата и побързай, докато Янчо не е разбрал как му окепази вратата. Това е дъб от Отвъдното кралство, знаеш ли колко малко са останали вече?

– С един по-малко – преглътна сухо Зи. Подпря с крак вратата и изтръгна с рязък замах острието. Отвори я ядно и я затръшна с все сила. Хукна презглава надолу, оставяйки след себе си капчици бистра течност във въздуха.

~*~*~

Мор’д се сепна на върха в южната кула. Беше прекратил илюзията. В пространството витаеше напрежение. Черните мрежи, които беше изплел и с които държеше еднорогата, отслабваха. Мощно съзнание нахлуваше навсякъде.

„Ян, Ян” – призова го в съзнанието си.

„Нещо непознато е това – отвърна Ян. – Никога не съм се сблъсквал с такава мощ. Ще удържат ли?”

„Не знам, Яне, не знам…”

~*~*~

Зи’Аней буквално прелетя през залата. Сребърната нишка продължаваше надясно, през средата, но нечий повик я накара да се спре. Заоглежда се. Видя вратата пред себе си и се долепи до нея. Нещо много имаше от другата страна. Опита се да влезе вътре, но безуспешно. В следващия момент усети напрежението. Идваше отвътре и нарастваше. Някакъв първичен инстинкт накара принцесата да скочи встрани и да се претърколи. Напрежението се взриви на късчета тъмна енергия, които се разлетяха навсякъде. Няколко се забиха в Зи и тя изстена от чернотата, която проникна в душата й. Сгърчи се и се сви на кълбо. Вратата отхвръкна на няколко крачки. Зандрия връхлетя в цялото си великолепие и диамантен блясък в залата. Дотича до Зи’Аней и допря рога си до пръстена на врата й. Халката се стопи със съскане.

„Зи – повика я в нея самата еднорогата. – Не потъвай, Зи.”

Зи’Аней й хвърли безпомощен, но и успокоителен поглед: „Всичко е наред, Зан, просто ми трябва време. Отведи ни оттук, моля те. Знаеш, че така ще е най-добре. И за нас, и за тях.”

„Грешиш, Зи. Не ги ли усети, докато спеше? Ще имаме да се връщаме тук. Млади са още, не знаят с какво се наемат, но и ти не знаеше, когато тръгна. И те ще имат нужда от помощ, в онази, тяхната мисия, както ти намери дук Артибас и сър Калъс тогава!”

„Намерих ги, защото ти ме заведе при тях. Но да, Зан, и аз усещам. Само че виждаш, и знаеш, и ти усещаш, че не можем сега. Не така, не става. Чу ли им наглото перчене, че ни били разделили?”

„Зная, смешно ми беше, но исках и ти да имаш време да ги усетиш!”

Повече думи щяха да са излишни, дори неизказаните. Зи имаше нужда от действителна почивка, и Зандрия знаеше, че може да я получи само ако я отведе от Конфед’ия. А завръщания щеше да има, безспорно.

Зандрия коленичи на предните си крака и извърна шията си. Зи като в сън протегна ръка и я прегърна. Еднорогата направи мощен тласък и подметна принцесата на гърба си. Препусна покрай илюзорната сребърна нишка, която висеше на пет стъпки в пространството и удари с рога си двойната порта на замъка. Със скърцане и с неимоверно усилие двете крила разтвориха хватката си и ги пуснаха навън в нощта.

„Дръж се, Зи. Дръж се.” – Последното заглъхна някъде в съзнанието на Зи’Аней. Отново я връхлетяха картини. И сивотата… А Зандрия препускаше с такава сила, че с един скок прелиташе по половин хвърлей разстояние. Копитата й толкова леко докосваха земята, все едно бе пеперуда, а при всеки досег с майчицата отхвърчаха сребърни искри светулки. Еднорогата усети пулсиращото тяло върху себе си да отслабва и засия. Засвети с целия предел на любовта, който й беше познат и се усмихваше. Усмихваше се…

Малцина ги видяха в оная беззвездна нощ, но всички бяха единодушни, че са зърнали отражението на луната, слязло да се полюбува на земните прелести.

~*~*~

Препускаха така до заранта, и през целия ден, през сенчестите гори, покрай извори, реки и открити ливади, та чак до по-следващата нощ, когато наближиха пещерата откъм източния край. Да, оная същата пещера, дето Зи беше разпитвала лорд Анг’еЛ, преди толкова много нощи, а сякаш бе снощи. Онази същата пещера, в която се бяха крояли планове за подобряване на съпротивническите методи за комуникация между народите на Ниймалтар и където се съхраняваха древни ръкописи с мъдрости от конфед’ските геройски чети.

Зи още беше в несвяст. Зандрия я положи нежно под малък розов храст, изникнал до купчина камъни отдясно на входа. Странно се държеше този розов храст – посред зима, а алените му цветове почти се бяха разтворили и милваха най-горните камъни. Пухкавият снежец не беше успял да заличи червената пътечка, която свързваше купчината камъни с пещерата. А когато Зандрия прекрачи навътре, смразяваща тишина и непрогледен мрак, и нежната миризма на млади борови връхчета разказваха пещерни истории на сетивните твари. Като мека лунна светлина рогът на Зандрия освети вътрешността на пещерата: всичко си беше на мястото, масата, и столът, и кървавите листи по бюрото, и кръвта по земята. Но не миришеше на умряло, напротив. Млади шишарки и фин оттенък на шипкови цветове. Но то и борове и шипки нямаше наблизо, защото гората беше широколистна, а пещерата – пещерата беше на кръстопът на световете.

– Не биваше да я оставяш отвън. Ами ако се събуди? – пророни един глас зад еднорога, сякаш говореше от дълбините на ада. Тя не го удостои дори с поглед – продължаваше да се взира в мрака в дъното на пещерата.

– Не смей да поставяш под въпрос решенията ми! – отсече Зандрия с неприязън и ярка светкавица раздра за миг меката светлина, която рогът й хвърляше в стаята. – Време е да си ходиш от тук. Свърши достатъчно.

– И къде да ида според тебе? Ти ме призова.

Едва сега тя извърна глава към него, и ледът в очите й срещна една черна сянка, която бавно изсмукваше светлината около себе си и изкривяваше материята, до която се докоснеше. Сякаш съществуваше в няколко измерения едновременно.

– А, и си искам тялото обратно. Хареса ми.

– Ще получиш друго. Това не го заслужаваш. Не те бях извикала да постъпваштакас него!

– Да беше ми казала тогава как трябваше. Сделката си е сделка.

– Сделката се прекрати отдавна, в момента, в който се отказа от нас и започна да се опияняваш от страховете и желанията на смъртните; в момента, в който забрави повелите на ‘Дин и се превърна в това… – гръмотевичен звук от сблъсъка на сто облака раздра тишината в пещерата, а през очите на Зандрия мина светкавица. Тя се изправи на задните си крака, наведе глава и докосна сянката с рога си, а тя заотстъпва, към стената, през самата стена, занадава писъци и вопли, които се чуваха през девет свята в десети, и започна да намалява, сякаш попиваше малко по малко в камъка. Накрая остана едно късче, което самичко доброволно скочи в земята.

Зандрия засия по-силно. И се усмихна. А някъде изотдолу, из недрата на пещерата, се чу:

– Пак ще се срещнем! Но вече обвинявай себе си за това, което ще върша из тоя свят! Ти ме превърна в това, което съм, Безсмъртна, ти и твоята кукла на конци!

Зандрия врътна опашка със свойствената си еднорогова надменност и излезе от пещерата. Пътечката от кръв беше изчезнала. Само няколко капки се бяха пропили в камъните, оставяйки издайнически червени петна, точно колкото да ги види Зи, когато започна да се събужда. „Защо тук, Зандрия?” Отговор не последва, но дълбоко в себе си Зи’Аней го знаеше. Знаеше, че ще се връща на това място отново и отново. Изправи се и понечи да тръгне към пещерата, но тихата песен на розовия храст прикова вниманието й:

„Дойде както здрача, като роза на гроба на любовта; / твоята страст е моя наслада – аз съм роза на гроба на любовта; / но розите не са създадени да обичат; те са роби на своите сърца; / любят, умират, и с една целувка ти изпиват кръвта…”

И тогава Зи’Аней направи нещо, което не бе правила никога преди през живота си – ядоса се на растение. Посегна и с един рязък замах откъсна алената роза от храста. И разбира се, тръните разкървавиха ръката й. Няколко капки кръв паднаха върху камъните и попиха веднага, сливайки се с вече засъхналите червени петна. В тоя момент земята потръпна, дълбоко долу в себе си, едва доловимо за външния свят, а Зи аха да смачка розата и да я изхвърли, нещо я накара да я задържи. Реши да я отнесе със себе си – всичко щеше да е наред, стига само илфиринте да не разберяха. Постави я в малка дървена кутийка, където съхраняваше други съкровени вещи – като гривната от заешки зъби – от първия й улов, или пръстена от клюн на фазан, който Артибас й беше подарил, когато я представиха на Съпротивата.

Зандрия я изчака търпеливо, без да трепне. Освен когато земята се сви под краката й – но и тогава само зениците й се разшириха в примес на уплах и учудване. Нищо не каза. Знаеше, че чудовищно зло беше освободено в Конфед’ия. И че мощта му току-що се умножи десеторно, и го усети как се ражда някъде, далеч от това място, под жарко изпепеляващо слънце, и усети още, че всички конфед’ски герои и злодеи няма да стигнат, за да го победят. Но не изпитваше вина за това. Не я беше тя писала историята на вселената и не беше се отклонявала от повелите на ‘Дин. И нямаше да позволи и на Зи’Аней да се обвинява.

Юна погледна в очите на лейди Зи… Погледна и й стана тъжно. Това беше онази сладка тъга, която те изпълва, когато си видял нещо в някого и изведнъж то се потвърди… и виждаш. Знаеш. Тя бе прекрасна. Като кадифената мекота на крехко създание, изпредено от вълшебство, фантазия и болка.

От конфедското небе се сипеха снежинки. Малки, топло-студени спомняния от отлетели мигове. Юна се разплака. Плачеше често. От щастие. Че има – себе си, своя свят, Пеян, лейди Зи, Ян, Цялото. Вселената. Объркваше се. Когато цялото й същество й казваше, че е права.

Затича се…

От конфедското небе се спусна слънчев, космически лъч… освети бялата отворила се дупка в пространството. Тя бягаше.

Полетя.

Крилете й – подобно мънистени, малки пръстчета, които се протягат и обгръщат тялото ти, когато си щастлив… Когато ти е топло.

“Най-голямото ни щастие да ни прави най-уязвими, най-болящи….” – спомни си тя нечии думи.

Проблясък – светулчени разперени криле над смълчаното конфедско небе.

Какво видя, докато летеше, малка ми Юна? – в нея се надигна гласът на детството, на невинността, на истинското…

Юна видя как лейди Зи препуска заедно със своя вълшебен еднорог, видя Ян, който търсеше… нея или нещо в нея… видя чуден пъстроцветен замък, към който се бяха запътили всички несъзнателно.

Ти къде си? Докато четеше тези редове, докато летиш редом с мен? Аз съм в сърцето ти и знам, че най-големите приказки се пишат и разказват на съществата, които обичаш. Юна разбра.

Разбра лейди Зи. Разбра болката й, която се беше отпечатала в сърцето й като огледална маска… разбра и какъв воин е тя. И разбра колко крехки са и двете.

Пред прага на замъка я чакаше лейди Зи… Прегърнаха се. Няколко безкрайни минути нито една от тях не проговори.

~*~*~

– Вдигам тост – изрева с пълно гърло Бромен, надвиквайки веселата глъч в една от многото нордортски кръчми – за нашите управници. Пия, да ги тръшне чумата дано, и тях да тръшне, и управниците след тях, и онези – следващите.

Сред масите се разнесе смесица от смях и неясно безпокойство, породено най-вече от факта, че стражите на Нордорт рядко оставаха такива думи без компетентен коментар. Двамата в кръчмата обаче сякаш бяха склонни да пренебрегнат служебните си задължения, за сметка на една-две халби тъмна пенлива бира и малко топлина, идваща от скромното огнище в единия ъгъл на помещението.

Бромен, изправен до една от масите, бе вдигнал поредната пълна чаша. Гъстата му черна брада, вече доволно напоена с тежко червено вино, скриваше половината му лице, а самата му глава изглеждаше някак неестествено и смешно малка, сякаш забита върху огромното и мускулесто тяло.

– Кой си позволява да ни забранява?! Да правим това – ревеше той, няколко минути по-късно, вече подпрян на масата. – Как може Те да решават какво ще правим?! Декрети… наредби… заповядват и после… нищо. Нищо за нас, мизерните хорица. Горете в Пъклото, продажни отрепки такива…

Последният вик бе изпълнен с толкова сила, ярост и отчаяние, че изведнъж над кръчмата легна неестествена тишина, тежка и изпълнена с очакване, като задаващ се на хоризонта стоманеносив облак, и нарушена единствено от мощното хъркане на мъжагата, дремещ върху масата точно до огнището. Сега вече двамата стражи нямаше как да останат безучастни. Без да допият бирата си, те скочиха, стиснаха оръжието си и по най-бързия възможен начин стигнаха до вратата. Не след дълго вече вървяха бавно и безмълвно в студената зимна нощ – все пак дългът им повеляваше да осигуряват спокойствието в целия район в близост до кръчмата и те не бързаха с обиколката си, за да не пропуснат някой съмнителен екземпляр, склонен да прави мизерии.

– Няма вече живот тук – тъжно отбеляза Бромен, като се отпусна на пейката и бутна празната чаша на земята, – няма повече нищо. А какво е в Конфедия… мътните ги взели.

~*~*~

„Пресветата дева войн“ се поклащаше до кея – малко корабче, притиснато от двете страни от големите търговски гемии, които обикновено хвърляха котва в този залив. Около нея кипеше движение, бригада докери с шумни подвиквания прехвърляха тежки бъчви и сандъци от кея на борда, а по палубата няколко моряци проверяваха платната и такелажа под още по-тежкия поглед на боцмата. Скоро всичко щеше да е готово и…

Бромен гледаше подготовката със странна смесица от надежда за по-добър живот и съмнения в желанието си да остави зад гърба си цялата тази „проклета кочина“ (както той в последно време често наричаше Нордорт) и да започне живота си „на чисто“. Виното от отминалата вечер, блъскащо в главата му, правеше тази смесица още по-странна, а тесният трап, който свързваше борда на „Пресветата дева войн“ с кея, засилваше още повече съмненията му. Но парите, които бе дал на боцмана, за да го закара до Конфедия, си бяха пари, а и…

– По дяволите на кочината – измърмори той, като тръгна към кораба.

Мина бавно и неуверено по трапа, без да обръща внимание на леко раздразнените погледи на докерите, и си намери някакво почти удобно буре, върху което да се настани, докато чака отплаването. Беше чувал неведнъж, че виното и морето са несъвместими (освен ако вече не си свикнал достатъчно добре и с двете), но разбра защо това е така едва след като „Пресветата дева войн“ започна да се отдалечава от кея. С мощни подвиквания, диктуващи ритъма на движение на греблата, моряците уверено водеха малкото корабче покрай големите платноходи, някои от които също се подготвяха за път, но повечето стояха на котва и по мидите и водораслите върху котвените им въжета се разбираше, че са стояли доста дълго така. Бе зима и почти никой не плаваше в открито море.

Това обаче твърде слабо инересуваше Бромен. Той все по-ясно усещаше всяко движение на греблата и всяко полюшване на кораба със стомаха си и това го принуди да стане от бурето си и да се разходи по паубата. Не му помогна особено, всъщност точно обратното.

– Колко е спокойно морето днес – чу той един от моряците, висок и сух мъж с белег на бузата.

– Това е поличба – отговори друг, татуираната му ръка пусна за миг греблото и той бързо направи странно движение около челото си, след което сякаш хвърли нещо въображаемо – Морските чудовища спят спокойно и дълбоко и Пресветата дева да ни е на помощ, ако събудим някое от тях.

– Спокойно… – промърмори Бромен на себе си, докато се люшкаше по паубата, – опазила ме Девата от това спокойно.

Моряците станаха от пейките си и чевръсто, с отработени движения прибраха греблата. Корабчето излезе в залива и пред него се ширна сивото безбрежие на гладкото море и мрачното небе, които някъде там, сякаш отвъд хоризонта, се сливаха в едно цяло. Голямото платно изплющя рязко, когато хвана вятъра. „Девата“ плавно се понесе напред и моряците се отдадоха на относителна почивка. Само кормчията продължи напрегнато да се взира далеч на хоризонта, а боцманът (застанал прав на кърмата) – да наблюдава всичко останало.

Люлеенето на кораба обаче не престана. Хванат за перилото на паубата, Бромен продължаваше да се бори с морската болест. Едри капки пот бяха избили по челото му въпреки зимния студ и той вече почти съжаляваше за препиването от снощи или че въобще се е качил на този кораб, или че въобще се е пръкнал на този свят. Морето е странно нещо, какви само мисли може да предизвика в главата на човек.

– Хей, великане – подвикна единият от моряците, оня с белега. – Да, ти, големият. Що не слезеш долу, там пò не клати.

Бромен кимна с благодарност, безмълвно изпсува и се повлече към стълбата, водеща към трюма. Въздухът там бе хладен и застоял, а миризмата бе твърде тежка, за да се стои продължително време, но люлеенето на корабчето наистина почти не се усещаше. „Великанът“ се спусна на най-долната пауба и си намери местенце за почивка недалеч от кърмата. Чуваше вълните, които леко се плискаха по бордовете. Въжетата приглушено скърцаха някъде над него. Две дълги вериги преминаваха по дължината на палубата и излизаха през отвори в кърмата, за да свършат на корабното перо. Той погледна през един от отворите и за миг сякаш изпита възхита от красотата на безкрая, но в следващия миг най-неочаквано „Пресветата дева войн“ така рязко се наклони, че Бромен изведнъж си припомни усещането горе на паубата.

– Нали уж не клатело тук – измънка той, но в следващия миг вече не му беше до мънкане. Две студени, ледено студени очи бяха вперени в неговите през отворите на веригите.

– Какво ми се пулиш така бе, жабо космата – измърмори той след няколко премигвания, убеден, че онова, което вижда, не е това, което е.

Морето е странно нещо. Някаква частица от неговото съзнание му напомни (кой знае как), че жабите нямат косми, при което той окончателно се отказа да разсъждава върху каквото и да било, а само полугласно изрази съмнението, което го терзаеше, откакто се бе качил на борда на „Девата“.

– Май снощи прекалих. Егати жабата проклета.