Човешката библиотека

Приятели 🙂

Както вече писахме, на 21 февруари се състоя премиерата на романа “Слънце недосегаемо” от Николай Теллалов.

Как се състоя? Даваме думата на двамата водещи, Габ и Анг.

Неделният, заключителен ден от Празниците на фантастичните изкуства в културен дом “Средец” започна с кратко представяне на изложба от картини на художници-фантасти в уютното кафе на втория етаж. Няколко думи за картините каза Анелия Иванова (която навярно ви е известна като Suffer 😉 ).

Откриването на самата премиера направиха Габриела Петрова и Ангел Петров. Те разказаха как работи Човешката библиотека, а Николай Теллалов допълни, че е много щастлив от подхода й.

После започна същинската част, която протече най-вече в диалогова форма между автора и част от присъстващите (близо 50 души). Николай Теллалов представи змейската поредица с включвания на Николай Светлев (редактор на първите две книги). Двамата бяха категорични: емблематичното заглавие на първата книга “Да пробудиш драконче” измисли Николай. 😀 И още: възрастният Николай разправял на младия, че с такива тривиални заглавия (като двайсетината, предложени от Теллалов), книга не се продава…

Атанас Славов каза няколко думи за чудото, което представлява появата на автор като Николай Теллалов точно в общество като българското, както и защо “Слънце недосегаемо” е феномен в световната литература.

После авторът сподели интересни факти около написването на “Слънцето”: за преплитането на сюжетните линии от предишните книги, за светостроенето в романа, за продълженията… Читателите задаваха въпроси и търсеха отговори, а не (ура!) спор с автора.

Специални гости на събитието бяха младежи от казанлъшкия писателски клуб “Светлини сред сенките”, които връчиха подаръци на Теллалов (шах и… Верена – такава, каквато си я представя художникът Стефан Василев).

Накрая авторът сподели част от сегашните си проекти, включително мечтата си да завърши скоро романа “Асо Плъх”. И дойде ред за автографи…

Ако смятате, че някъде сме излъгали – може да ни сверите, като изтеглите пълен звукозапис от премиерата оттук. 😉

Програмата на събитието завърши с разказ за ЛАРП обмен в Полша, представен от Анелия Иванова и Антония Дончева. Уви, тази част не е влязла на записа – надяваме се двете очарователни дами деви-воини да споделят и тук какви са ги вършили из полските замъци…

Слънчевата премиера получи своя гранд финал в пицарията на културния дом, където повече от 20 души обменяха закачи, споделяха и се забавляваха, като упорито и до последно отказаха да пуснат автора да си ходи. И така – чак до другия ден… 😀

…А сега?

Сега продължаваме със статистиката около електронното “Слънце”; с изгряването на “Слънца” в нови книжарници (отскоро например ги има в “Нанси”, “Лексико” и “От А до Я”); и със затаен дъх за 30 март, когато ще е първата голяма жива дискусия по съдържанието на книгата – следете ни за подробности.

Продължава и февруари, Месец на живите срещи. Ще се срещнем ли пак?

Примерно – навръх задаващия се Празник на освобождението (и свободните люде), в новия ни дом? 😀

Чакаме ви! У дома!

Габче, Ангел, Калин… ЧоБи 🙂

Приятели 🙂

Днес се навършват два месеца, откакто възвестихме ГОЛЯМОТО ПИТАНЕ “Какво правим оттук нататък?”.

Резултатите досега са:

1. Да издадем “Песента на ханджията” на Питър Бийгъл
15 гласа ДА

2. Да издадем “Повече от човешки” на Теодор Стърджън, в напълно нов превод
10 гласа ДА

3. Да издадем сборник с подбрани разкази на Теодор Стърджън
16 гласа ДА

4. Да издадем “Храмът”, продължение на “Монетата”, на “Светлини сред сенките”
13 гласа ДА

5. Да издадем “Антиземие” на Николай Теллалов
18 гласа ДА

6. Да издадем “Слънцеград” на Николай Теллалов
18 гласа ДА

7. Да (пре-)издадем “Аз, грешният Иван” на Николай Светлев
8 гласа ДА

8. Да издадем антология “Топла българска поезия”
9 гласа ДА

9. Да ни предложите вие нещо друго – какво?
Различни предложения. Преобладава Зиндел.

…от общо 32 гласували.

ПИТАНЕТО продължава – без краен срок, и с все толкова огромно желание да чуем гласовете ви – гласовете на читателите, заради които продължава самата Човешка библиотека. Включете се лично, включете и четящите си приятели!

Лично аз се съмнявам, че до 17 март ще съберем онези стотина читателски гласа, които са ни нужни, за да се впрегнем в издаването на въз-желаната книга. Но винаги може да ме изненадате.

К)

Следващият ден беше чудесен… и ужасен. Общо взето биваше.

Беше чудесен ден, защото валеше по-малко. И бе ужасен, защото Том ме блъсна с колата си.

– Толкова съжалявам, не те видях – провикна се той, докато завиваше към паркинга, за да намери празно място, преди да е станала тъпканица. Аз се надигнах от земята и се усмихнах многозначително. Постоянните опити на Том да привлече вниманието ми бяха ласкателни и някак си изненадващи.

Адам отново седна до мен в английския. Започнах да се притеснявам, че ще му стане навик, че ще очаква да седи до мен цяла вечност, дори когато просто закусвам вкъщи с баща си. Господин Шварц го извика и той промърмори нещо – в смисъл че сомбрерото, което носех, е хем съблазнително, хем подходящо за времето, – ала умът ми се залута в друга посока. По-точно в мисли за Едурак. Бях си направила списък с най-разумните обяснения защо не желае да говори с мен:

• твърде уплашен
• твърде тъжен
• твърде ням
• нечовек

Тъкмо щях да започна нов списък, озаглавен „Места, които бих искала да посетя“, и чух някой да ме вика.

Вдигнах поглед. Беше Адам.

– Часът свърши – каза той и излезе. Не бях свикнала с такова внимание от страна на момчетата.

– Мда – извиках след него. – Беше ми ясно от самото начало!

Той не отговори. Въздъхнах. Знаех си, че в английския никой няма да разбере чувството ми за хумор.

Докато излизах от класната, се блъснах в един чин, който от своя страна се удари в другия чин, а той пък – в някаква маса, върху която имаше клечка от близалка и макет на театър „Глобус“¹, направен от трюфели. Макетът се разклати заплашително. Като си знаех късмета, цяло чудо бе, че не се прекатури върху чина. Вместо това падна на пода, където без да искам се подхлъзнах на него и си понацапах косата с трюфели.

На обяд отново седнах при приятелите на Том и Луси. Като огледах всички останали маси, стигнах до извода, че тази е масата на популярните. Определено беше най-близко до вратата и така ти осигуряваше предимството да влезеш навреме в час. Освен това всички на масата имаха пликове с обяд от вкъщи, на които бяха изписани имената им. Съжалих хлапетата от другите маси, които сигурно бяха мили, но им куцаха връзките в обществото и никой нямаше да ги пусне да седнат до самата врата или да използват хартиени пликове. Върху обяда на Том бе написано „Моето малко сладкишче“. Когато го попитах защо майка му все му приготвя малки сладкишчета, той се направи, че не чува. Отбелязах си да взема някакви зеленчуци за това момче.

След обяда имахме биология – заедно с Едурак. Щеше ми се сърцето ми да не тупти толкова бързо, докато вървях по коридора. Още повече ми се щеше мишниците ми да не се потяха тъй обилно. Сигурно отделях щури феромони, а това само нажежаваше страстите на Адам и Том. Наквасена в естествените си секрети, влязох в час, настройвайки се да дам отпор на бесните им атаки. Вместо това видях Едурак. Приличаше на момче от реклама за дезодоранти, които определено бих си купила, ако ги продаваше той. Бих си ги купила даже да съдържаха алуминий, причиняващ СПИН. Плъзнах се на мястото до него. За мое изумление той видгна поглед от компютъра си и кимна леко.

– Здрасти – отрони с мекия глас на момче от ангелски хор.

Не можех да повярвам, че ми говори. Седеше също толкова далеч от мен, колкото предния път – вероятно заради миризмата, – ала сякаш чисто инстинктивно долавяше, че съм там, усещаше го като някакво животно.

– Здрасти – казах аз. – Откъде знаеш, че името ми е Бел?

– Моля? О, не знаех. Здрасти, Бел.

– Мда, Бел. Откъде го знаеше? Бел е прякор.

Той се огледа объркано.

– Съжалявам. Аз…

– Не се тревожи – казах, като извърнах поглед към черната дъска. – Сигурна съм, че има съвършено логично обяснение за всичко това.

После той млъкна. Аз надрасках в тетрадката си как щях да изглеждам, ако ме ухапе вампир. Щях да изглеждам много женствена.

Господин Франклин обясни, че ще правим дисекция на жаба. Той раздаде на всеки мостра, извадена от студено найлоново пликче, миришещо на упойка. Нашата жаба лежеше безжизнена върху металния поднос на чина ни. Изтръпнах от мисълта колко ли беззащитни мухи е изяла.

– Е, ще започваме ли? – попита Едурак.

– Мда, мда – изстрелях аз. Вдигнах ножа и го набучих в жабата.

– Чакай! – възрази Едурак. – Първо трябва да прочетеш инструкциите.

– Толкова е лесно! – казах аз, докато разполовявах жабата. Бях правила това лабораторно и преди. В едно блато, когато бях малко момиченце.

Господин Франклин дойде до нашия чин.

– Внимавай, Бел! Трябва да оставиш и някакви вътрешности за изследването.

– Знам – потвърдих аз. – Нали бях в класа за напреднали в старото ми училище.

Господин Франклин кимна.

– Разбирам. – А после: – Защо не оставиш Едурак да довърши дисекцията?

Свих рамене. Беше ми безразлично, а ако господин Франклин смяташе, че това лабораторно е твърде лесно за мен, бе прав. Облегнах се назад на стола си, вече порядъчно отегчена. Едурак внимателно сваляше пластовете от кожата на жабата, като си водеше бележки върху диаграмата. Наведох се напред, хипнотизирана от почерка му. За секунда си помислих, че може би виждам как пише ангел. После си спомних, че ангелите нямат ръце. Той трябва да е нещо друго… нещо свръхестествено.

– Та… ъх… искаш ли да напишеш нещо в лабораторния си доклад? – попита Едурак. Той ми подаде листа си, за да препиша, сякаш само заради някаква си дисекция знаеше за жабешките органи повече от мен.

– Вече го написах – казах му аз, размахвайки собствения си лист. Бях начертала много по-напредничави схеми, показващи какво би станало, ако премахнем човешките органи и ги заменим с жабешки. Под диаграмите бях приложила списък с организации, приемащи дарение на органи, в случай че господин Франклин милостиво решеше да предостави всички тези жабешки органи на нуждаещите се хора.

Едурак погледна към схемата ми и се намръщи, засрамен от своя собствен доклад.

– Хайде да предадем докладите си отделно? – измънка той, със съзнанието че аз заслужавах цялото признание. Докато говореше, очите му пробляснаха в зелено.

– Очите ти бяха ли зелени вчера? – парирах го аз.

Той ми отвърна с празен поглед – празния поглед на божество. Божество от реклама за автосервиз.

– Ами да. Имам зелени очи – каза той.

Чух звънеца и подскочих на мястото си. Бях изгубила представа за времето, докато се взирах в странните зелени очи на Едурак. Той припряно излезе от стаята. Аз издишах и вдишах дълбоко, опитвайки се да вдъхна аромата му, ала всичко, което усещах, бе миризмата на лабораторната жаба.

Изправих се, събаряйки пътем няколко съученика.

(Из “Плач”)

…Честит празник, точно така!

Екипът на ЧоБи (…опитвали ли сте да размествате тези четири букви, докато полчите дума?)

Приятели 🙂

!NB В момента сме в процес на преместване от дома ни на ул. “Ангиста” в нов дом. Скоро ще ви съобщим за него. !NB

Ако имате път към София този (празничен 😉 ) уикенд:

Заповядайте на 14 февруари от 15:30 до 18:30 на ул. “Ангиста” 8 да осветим (с присъствието си :D) новия дом на Човешката библиотека!

Този дом ни е предоставен от съратниците от “Образователен форум” (които организират ежегодния Фестивал на българското образование… помните ли?) и в него рамо до рамо ще съжителстват учебници, фантастични книги (по жанр и по мощ :D) и ново-новеничкото Обществено крило на Човешката библиотека. (Това е нашата изненада за вас. 🙂 Подсказваме: Носете си тези ваши книги, които искате да споделите с други читатели – да откриете още сродни души чрез тях.)

Въпроси?

(А, да – оглеждайте се за стойка с надпис “учебници”, като наближите…)

Приятели 🙂

Днес се навършва точно месец от публикацията на електронното “Слънце недосегаемо”.

През този месец:

• книгата си свалиха 14 човека
• един от тях ни написа отзив
• платиха си я трима – за сметка на което третият, Делян Ангелов, даде 30 лева. Това е отзив само по себе си. 😀

Е-“Слънцето” продължава да бъде достижимо онлайн, при същите условия; ние – да водим статистики (и да преценяваме по тях дали ще правим нещо подобно със следващите ни книги); вие – мечтаем ние – да четете. 🙂

И понеже февруари е Месец на живите срещите – първата вече е уточнена:

21 февруари, 14-16 часа
дом Средец, преддверие на кинозалата (бивше кафе на първия етаж)

Премиера на “Слънце недосегаемо”

С участието на автора – Николай Теллалов

Вход свободен

…а преди нея май се очертава поне още една. Следете ни за подробности. 🙂

Кал, ЧоБи и кавалкади скрежни копита