29 ное. 2011
27 ное. 2011
Пишещи приятели,
Това лято за първи път проведохме едноседмична писателска работилница, заедно с нашите съмишленици и съдейственици от сдружение „Професионален форум за образованието“ и клуб „Светлини сред сенките“.
Сагата продължава! 😀 Този път – на планина, и в апогея на зимата. Което няма да ни попречи да се разгорещим, м?
Какво съдържа работилницата?
Четири дни интензивни редакции на ваши лични текстове – проза, поезия, публицистика, драма, творения отвъд тия тесни типове и жанрове… По 4 астрономически часа на ден, в два блока – сутрешен и следобеден. Общо: 14 часа. (Не са 16, понеже предполагам, че вечерта на 3-и няма да имаме време и сили за двучасов блок. Но винаги може да ме изненадате. ;))
За кого е удачна тя?
За всеки, който обича да пише и иска да развива уменията си. Тъй като тази работилница ще е фокусирана върху редакции на вече написани текстове, тя ще ви е особено полезна, ако в момента работите по конкретен текст.
Разбира се, ако имате въпроси по който и да е аспект на книгосъздаването и -издаването: от първоначалната идея и постройка до разгласата и разпространението на готовата книга, хартиена или електронна, в България или в чужбина, ще обърнем внимание и на тях. Преслушайте записите от първата ни работилница; много от въпросите ви вероятно ще открият отговорите си там.
Кой ще я води?
Основен водещ ще е Калин Ненов, чийто редакторски опит включва над 3000 страници художествен текст и над 30 български автора.
Ако се съберем по-голяма група (9+ души), може да поканим и гости. Имате ли някакви желания отсега?
Къде ще се проведе?
В хотел „Камена“ във Велинград. Разгледайте снимките, не лъжат. 🙂
Кога?
От 3 януари (настаняване в хотела след 14 часа + вечеря) до 7 януари (закуска, обяд, отпътуване).
Колко струва?
208 лева на човек. Това включва пълен пансион (закуска, обяд, вечеря), такса за работилницата и туристическа такса.
Как да участвам?
Изпратете на poslednorog -в- gmail-точка-com до 20 декември до 10 страници (18000 знака, вкл. интервалите) ваш текст, който искате да редактираме на работилницата. Може да е завършен или откъс от нещо по-голямо. Ние пък ще ви пратим първата задачка. За подгряване. 😉
Ако вече сте възжелали да се запишете 🙂 – до 20 декември преведете капаро от 40 лв. по някой от начините, описани тук. И задължително ни пишете на poslednorog -в- gmail-точка-com! Ще ви сложим на мейлинг лист за вести. Това е особено важно в случай, че се явят изненади.
Нещо друго?
Работилницата ще се състои само ако се запишат поне шест участника. Поканете и приятели. 🙂
НБ! Ако имате по-специални нужди за менюто – вегетерианско, веганско, без определени храни… – опишете ги!
Нещо друго? 🙂
Работилничарски ваш:
Кал)
П.П. Записахте ли се в новата листа за новини „Приятели на Човешката библиотека“? Достатъчно е да впишете електронния си адрес в кутийката долу.
П.П.П. Ей! За малко да забравя!
Подготвили сме ви и три текста, които се родиха на лятната работилница. Поводът беше:
Представи си, че си човек от другия пол – ако си жена, героят ти е мъж; ако си мъж, е героиня.
Твоят герой/иня е сам/а на плажа. В един момент го заприказва представител на противоположния пол. Намеренията му са видимо свалячески. Твоята героиня/герой обаче не желае да бъде свалян/а – сам/а решаваш защо. (Примери: има си сериозна половинка, не харесва такъв подход, чувства се добре и без половинка, харесва представители от собствения си пол, ………….).
Разкажи случката.
Поиграй си с нея. 🙂
А в момента продължаваме да редактираме всичките осем – готвим едно мини-сборниче. 😉
Усмивки!
~ ~ ~
Моренце
Евгения Василева
Не ме разбирайте погрешно, ей! Щото историята, която ще ви разкажа, може да ви подведе. Не съм от онези загубени романтици без мярка, но не съм и някой гларус! Оф… Взех да се оправдавам, без да съм разказал самата история…
А ето за какво иде реч:
Отивам си аз на моренце, почивчица, летенце – изобщо един от онези кефски моменти, когато човек може смело да си помисли, че май-май да се живее не е чак толкоз тегаво. Спестените парици се влагат в нелошо хотелче, а работа в някое заведение започва да се търси. Ама то бе още първият ден, така че – каква ти работа бе, нали уж говорехме ний тука за живот!
Разсеях се ‘начи от историята си. Отивам си аз тъкмо на обед за пръв път на плажа, намирам си (ей късмет, братче!) местенце тамън до моренцето и бам! – веднага в него. Не обичам да се хваля, ама съм страшен плувец. Ама тоз път май точно това ми направи лошата шега. Щото тъкмо си излизам аз (ех, че кеф е това моренце!), лягам си на хавлийката, ругая, задето не си закупих някакъв вид чадърно средство, и втори път бам! – една мадама насреща ми. Аз не си вярвам да съм голям ценител, но когато ви казвам „мадама“, значи за истинска мадама става дума.
Та тя ме гледаше едно такова странно, опъна си розовата хавлийка до мен, избутвайки едно ‘лапе, усмихна ми се едно такова пак, сложи си очилата, махна си сутиена и се излегна по гръб. Аз се държах мъжки, разбира се: останах със зяпнала уста. На тази добра дама определено не й липсваха природни заложби.
– Огънче имаш ли, сладурче?
Премигнах няколко пъти тъпо, търсейки въпросното „сладурче“, после се осафиросах и осъзнах, че секси, секси, хилядо пъти секси мадамата говори на мен.
– О, не – аз не пуша.
Тя се смръщи леко, стана, отърси се от пясъка, докато аз се опитвах да изпия с поглед нещо друго (например моренцето, нали е вода де, все ще се изпие).
– Но бих могъл да ви намеря огънче…
– А искаш ли да прескочим тея глупости и направо да ме запалиш?
При тези думи изтръпнах е така. Започнах да се досещам, че май-май бях забравил своето момиче, което и да не беше хилядо пъти секси мадама, поне бе добро и свястно…
– По-добре се намажете, че ще вземете наистина да се запалите, госпожице. – Реших да изпробвам този подход, заобиколния, докато се борех с тъпия морал и с естествените си желания.
– Намажи ме ти, сладурче – каза тя, очевидно сериозна. Тук моралът взе връх и аз реших да остана верен на себе си и на своето момиче. Не, не съм сантиментален! Просто имаше нещо твърде грубо в тази мадама, че да ми хареса.
– Ще се наложи да откажа – мисля да поплувам сега.
Този път мадамата взе нещо да става агресивна, щото направо се настани на моята хавлийка и ме хвана за ръка, като че не щеше да ме пуска просто така. Аз взех да го обмислям едно такова, ама викам си на акъла – време няма да мислиш, ей! – трябва да се действа незабавно. Щото тука, слушатели мои, нещата опряха до чест.
– Добре плуваш… Би ли ме научил… Или предпочиташ да ме удавиш?
Добре, много свалки съм чувал, правил и т.н., но честно – тази направо ме остави ням. Усетих се замаян, като че не две, а двеста бири бях изпил, но имах сили да махна ръката й от себе си и да се изправя гордо, вече почти без да зяпам към бюста й.
– Имам си приятелка, маце, така че – back off. – Реших да покажа, че не съм шега работа човек, знам език и това-онова. Обърнах й гръб (тук в мен пак се породи лееекичко съжаление) и направих крачка към спасителното море.
– И аз имам много приятели, сладурче – wanna be one of them? – Мацата твърде успешно контрира моята интелектуална атака и аз пак се намерих гол и без оръжие (не бях наистина гол де, само уточнявам). Тя най-нагло ме прегърна през кръста и ме побутна към водата. Разбрах, че май там спасение няма да се намери.
– Не, не уанвам. Моля ти се – не се излагай! Виж само колко хора ни гледат! – В моя защита тука ще кажа, че верно ни гледаше вече сума народ. Силно подозирах, че вината за това не беше моя.
– Свикнала съм да бъда гледана и в най-екстремни моменти. Искаш ли да ти демонстрирам колко екстремна мога да бъда?
Потта избиваше по челото ми яко вече, щото усещах как започвам да се предавам, колкото и да си повтарях наум за моето момиче. Толкова пъти и свещеник не се моли цял живот, ей Богу!
И като казах Бог, ей… Хрумна ми едно прекрасно решенийце.
– Е, какво мислиш, сладурче? Ти екстремен ли си, а?
– Екстремен съм, секси маце, много екстремен. Не можеш ли да плуваш, миличка?
Тя ме пусна и застана срещу мен, гледайки ме все така изкусително. Поклати глава, хвана ме за ръка и ме задърпа към водата.
– Ми да те науча, ма!
После всичко стана твърде бързо. Нормалният човешки инстинкт за самосъхранение се сблъска с пацифиста у мен, моралът – с първичното, а сексапилът – със съвестта. Бутнах я и избягах.
Не, не се шегувам. Пред очите на цял плаж блъснах секси мадамата във водата и избягах, зарязвайки и хавлиите, и всичкото му. Чух да ме ругае така яко, че цял настръхнах, но вече бях пребягал бая и не се обърнах повече към тази морска сукуба, която искаше от мен това, което иска всяка сукуба. И всяка русалка. И всяка сирена. И всички лоши неща, дето уж ти пеят, а после те ядат.
С тези мисли бягах като луд – още мокър, без чехли, по врелия асфалт. Ама тази болка беше добра болка, изкупителна – каквато прилягаше на добър, безпорочен човек като мене.
Щом се прибрах в стаята си, се трупясах, като мъртво пиян. И честно казано, оттогава сам на море не смея да ходя, че кой знае какво може да ми скочи от него…
~ ~ ~
Неприлично предложение
Валентина Димова
– Кифли и целулит! – Марти отпи от колата си, изплю една горчива храчка и рязко смъкна ластика от косата си. Част от плажа се скри под завеса от черни кичури.
Полина беше останала в стаята. „Просто ми се спи“, като „само ще се поразходя“ снощи и като „Какво като приех една бира от непознат“ след това.
„Просто!“
Погледът на Марти блуждаеше изпод кичурите му, в които вятърът пишеше плажна балада. Момиченце с коси, ръждиви като водорасли, чертаеше геометрични форми в пясъка. Пред него мазен, плешив мъжага размазваше бяла течност по гърба на червенокоса жена.
„Красавица. Бивша.“ Марти се подсмихна злорадо.
Момиченцето, поверено на грижите на самотата си, явно беше тяхно дете. Преди малко мъжът бе подхвърлил нещо към него, най-вероятно някоя забрана, защото момиченцето изглеждаше обидено. Сапфирените му ириси често обхождаха Марти изучаващо, но и малко стреснато.
Той откри лявата част от лицето си и се втренчи в любопитката. Разпознала внимание, малката побърза да се вкопчи. Хвърли се стръвно, като риба на кукичка.
– Как се казваш?
– Както решиш. – Марти се смръщи. Защо му трябваше да завързва разговор?
– Лину… Така се казва моят гарван. Играчка е. Приличаш на него. Ще ти викам така. Аз съм Ира – изчурулика момиченцето.
– Хе… Гарван още не съм бил. Става.
„Да се таковам в глупака“, подсмихна се Марти.
– Гарваните са красиви птици. Моят е почти като истински – каза Ира.
– И аз съм хубавец, да знаеш.
– Да – сериозно отвърна Ира. – Затова те гледам.
Марти прибра усмивката си, а след това стегна и косата в ластика.
– Водата е топла, защо не плуваш?
– А ти? – веднага му го върна момиченцето.
– Сложно е.
– Плуването?
– Отговорите.
Тя поспря, замисли се сякаш, а после чертите й станаха дръзки.
– Имаш ли си гадже?
– Не – отвърна той пряко волята си.
– Сега се връщам.
Ира изтича до хавлията си, вдигна оттам виолетова поличка и започна да тършува из джобовете. Зарадва се, като намери нещо, което скри в юмручето си.
– Ето – каза, когато застана отново пред Марти. На дланта й блестеше малко пръстенче във формата на синьо цвете. – Ще се ожениш ли за мен?
– А…
Марти глътна горещ въздух и се задави.
– Моля те, нали си нямаш гадже! – настоя Ира, дори лекичко тропна със стройното си краче по пясъка.
– Знаеш ли, Ира, с косa от огън, колко сърца ще изгориш? – Марти стана, поприведе се към нея и стисна мъничките пръстчета, които още се протягаха срещу му. – Няма да се оженя за теб, малка русалке. Аз съм гарван, а ти си родена за принц.
Обещай ми да го запомниш.
~ ~ ~
Приказки за Юнаци и злодеи:
изплющяваща
Калин Ненов
Какво толкова има…
Полека плъзвам длани от корема към гърдите си. Капчица пот се плъзва през цепката между тях
(Всъщност коя дума ползват… ползваме за това? Трябва да попитам Зи. Не че на принцесата ѝ дреме много-много. Нас, Юнакините, други работи ни учат.)
и притичва между пръстите ми.
Стегнати са си. Загарът е добър, равномерен. Само че…
Косо, без да извръщам глава и на милиметър, поглеждам девойката върху кърпата до мене. Тя се е отпуснала назад и май-май спи, ако съдя по повдигането и отпускането на гърдите ѝ. Тц… от тоя ъгъл хич и нямам база за сравнение. Все пак, май са по-малки и от моите.
Но защо тогава… Защо онез двамата левенти щяха да се изпопребият, или поне шиите си да изпоизкълчат, докато я зяпаха току-що?
Може би… заради ауреолите ѝ?
(Ейййй… и аз да поназнайвам нещичко за анатомията ни.)
Ето пак… Тоя ми ти хубавец, още малко ако зейне, пясък ще му влезе в челюстта. Чак се спря, да вижда по-добре.
Хубавеееецооо! Я да видим, ако видиш и насам…
Ето пак! Още на мига, в който погледът му срещна моя, кривна настрани. То да беше само погледът – кривна целият, главата, тялото, посоката на крачките.
Какво толкова нямам…
И за всеки случай свивам дланите си в шепи и притисвам леко.
А кажете, де. Какво…
– Хубави са си. Хубава си, цялата.
В следващия миг се гледаме от упор. Чифт сиви очи, поприсвити, изучаващи, па даже – оценяващи. И постреснати – досущ моите.
В следващия миг и двамата се отдръпваме. Пак замръзваме, но вече няма напрежение. Само гледане, и готовност.
(К’во се хабиш с тия думи, ме подкача едно от гласчетата ми. Заншин, и това е.)
Бръчици покрай очите, правилни черти, голо теме. Гладко бръснато. Тънки устни. И предълги – досущ Баш Певец. В случая – извити на усмивка а ла Баш Ценител.
Жили – корабни въжета, върху врат като буре с ром. Гърди като бъчви с ром. Раменете, бицепсите, китките не съдържат изненади – само мускули и мощ. Пръстите – полузарити в пясъка… все пак длъжки са, за тоя тип.
Пак се връщам на очите му. Сивото сега се е отворило и спокойно се пързаля върху мене. Виждам го как прави два, три… седем, осем скока от гърдите ми към пъпа, и обратно. За момент ме стрелва изпод вежди, устните се доразтягат, колкото да мерна и проблясване на злато. После пак се връща в изходна позиция (чети: пъпа ми) и подхваща експедиция надолу.
Аз не изсумтявам. Ама жеста ще му върна.
Я да видим като тръгна по тез плочки на корема, докъде ще стигна.
Ммм… Имало защо да се разхождам тука… За левент с релефи и размери като твоите, казвам му, провесвайки връхче на езиче в ъгълчето на устата си, си учудващо пропорционален. Простичко да си го кажем (та дано ме разбереш): ти си ми левент отвсъде. Дето викаше сестра ми: пич с пакет и половина.
И те знам какъв си още:
Баш Юнак.
– Е? Ставам ли? – ухилва ми се и гласът му.
В отговор (…?), измърквам меко и изопвам тяло. Част от мене ахва, като регистрира що за крива се заформя в прехода от хълбок към тетива-гръд. Леле моме… ти го можеш!
Всички други части са заети да следят реакцията му, докато усукването ми най-закономерно се превръща в извръщане на гръб.
Хили се, мискининът.
Пак промърквам и склопявам клепки сладко. Да де, отървавам се от зрението – да не ме разсейва.
Хили се, мускулестият му мушморок. Вади бързичко шишенце, стъклено, кафяво, непрозрачно. Капва нещо на дланта си. После плавно се пресяга, точно към въпросната извивка хълбок–гръд.
Аз почти промърквам, тъкмо преди пръстите му да ме стигнат. Тъкмо преди пръстите ми да го стигнат, и да му изкълчат…
Опа. Не го стигат. Нито нищо не изкълчват.
Всъщност, твърде са заети да ме гонят, докато се търкалям и премятам над полегналото, и похъркващо, девойче, а петите ми търсят опора в пясъка, а очите ми са се присвили, също като неговите преди малко, и го гледат, само дето…
– Господи… – едва отронват устните му. – Ти наистина си хубава…
А па ти сигурно си непризнатият близнак на Б.Б.! – иска да му кресне част от мен. – Или бодигардът му! С тая бръсната глава! И с коч-кавалерството ти!
(Сещате ли се за Б.Б.? Част от мен изстива, част от мене пуска нокти, и почти наистина при туй, щом се сещам аз.)
Но останалите части също са си там. Аз оставам Юна, даже и когато част от мене се подхлъзне върху думички като коч-кавалерство, като пръстите ми в пясъка, или свива нокти, като… като Сейбър, свидната ми. Всеки път, когато мъж я заговореше, или пък я приближеше. Всеки път, преди да поговори с…
Другите ми части се намесват по-решително. Връщам ме обратно, в тоя миг, пред тоя мъж.
Свитите ми пръсти се изпъват, ала вместо ръб на длан към шията му, аз стрелвам ръка към десницата му.
– Казвам се Джоан – разтърсвам меко. – За приятелите – Юна.
Вглеждам се още веднъж в зейналата сивота насреща ми: там отвъд повърхностите, похотта, простичките плажни приключения.
– Нещо ти тежи. Ела да ми разкажеш.
И той ми разказва. Следващите ден, два, повече. Лекичко облегнал теме върху рамото ми (гладко теме, топло теме).
Разказът му ме поглъща толкова, че дори не ми е нужно да се гмуркам повече в очите му: тия сиви океани, от които тръгва Вечността.
Но преди това, преди да ме погълне приказката, в мислите ми се примъква, и промърква, мисличка:
Ех, приятелю… защо не почваш от това?
А? Кажи ми, де…
22 ное. 2011
Приятели 🙂
ВНИМАНИЕ! Вижте новите условия тук!
Вдъхновени от скорошната класация на американската радиомрежа National Public Radio за най-добра фантастична книга и от нашите приятели от SciFi.bg, които преведоха резултатите на български, каним ви да участвате в анкетата „Любими български фантастични книги“:
Изтеглете, попълнете и ни я върнете. 🙂
(Ако имате проблеми с отварянето на файла, опитайте с LibreOffice или Open Office.)
Ето указанията:
Може да препращате файла и към други хора с отношение към българската фантастика.
В „Организация/общност“ впишете името на онези групи по интереси (свързани с фантастиката или четенето въобще), от които се чувствате част.
Не е нужно да попълвате всичките 10 реда.
Тежестта на оценките е:
Първо място = 10 точки
Второ = 9 т.
…
Десето = 1 точка.
(Тоест ако желаете, може да оставите празни някои редове по средата, за да дадете по-малко точки на не чак толкова любими книги. 😉
Класираме само цели книги. Ако една творба не е излизала като самостоятелна книга (хартиена или електронна), тя не може да участва в тази класация.
(От следващия януари вероятно ще направим още една класация – само за кратки форми: разкази и новели, включително онези, които са излизали само в периодиката или разножанрови антологии.)
Изданията, в които има както български, така и чужди автори, могат да участват в класацията само ако българските творби преобладават (съставляват поне половината от обема на книгата).
„Фантастична“ включва всички поджанрове с фантастичен елемент: научна фантастика, фентъзи, (свръхестествен) хорър и новите хибриди: ню уиърд, слипстрийм и какво-ли-още-се-е-появило?
Могат да участват и книги-игри или интерактивни романи – стига да съдържат съществен фантастичен елемент.
Няма ограничения за годината на излизане на включените книги, нито кога сте ги чели. (Ако съберем достатъчно много анкети, ще сглобим и класации по десетилетия.)
Пращайте попълнените анкети до 31 декември на poslednorog -в- gmail-точка-com
Ако вече сте изпратили анкета, но размислите за избора си – пратете „редактираната“ си класация отново. Може да го правите произволен брой пъти, стига да е до 31 декември. Накрая ще броим гласовете само в последната ви класация.
Въпроси? Задавайте ги тук; и следете за уточнения и промени.
~
И сега, след края на официалната част, няколко лични размишления на Кал.
Често ни питат дали сме издателство за фантастика; или направо така ни представят. Фразата „издателство за фантастика“ съдържа два етикета, всеки от които ме кара да се подсмихвам – ето така: :~}. Темата „Издателство ли е Човешката библиотека“ оставям за друг път. Думата ми сега е за „Само фантастика ли издавате?”.
Виждали ли сте критериите, по които пресяваме книгите в поредица „Човешката библиотека“? На едно място там казваме „не всички избрани текстове ще бъдат фантастика – но, като хубавата фантастика, ще ни подтикват да разберем различното, да гледаме света през няколко чифта очи (или фасетки, антенки, пръсти и псевдоподи)“.
Това добре… но защо издаваме предимно фантастика? Защо я обичаме толкова много, мнозина от нас, Чобитите? Та често чак пренебрегваме – може би незаслужено – останалата литература?
За себе си ще кажа толкова:
Аз търся книги – и въобще изкуство, и въобще въздействащи преживявания, – които предлагат решения. Дръзки, визионерски, закачливи, сериозни, изстрадани със сърцето, шлифовани от ума – решения.
Наясно съм, че нито едно от тях няма да бъде моето; за да станат предлаганите решения мои, първо ще трябва да избера онези, които ми пасват наистина, да ги изстрадам със сърце, да ги огладя със собствения си ум. Важното обаче е да ги има – тия варианти за настоящета и бъдещета, тия погледи към света вън и света вътре, тая палитра от избори и възможности.
(Кое е обратното на такива книги ли? Книги, които предлагат проблеми. И толкова.)
Търся, също така, книги, които вярват в човека. В способността ни да бъдем част от света – а не негов враг, или безразлични. В дарбата ни да се развиваме, да се променяме, да растем.
Защо тези книги са предимно фантастика не мога да си отговоря и до ден днешен. :/
За сметка на това винаги слушам – какво ще ми предложи всеки от вас. Все едно какъв жанр или етикет ще му сложим; важното е да има шанс да е ^мое^. 😉
Слушащо ваш,
Кал)
20 ное. 2011
17 ное. 2011
