Човешката библиотека

Приятели (:

Вчера, в последния ден от седмия Фестивал на българското образование, се събрахме да наградим отличените автори в Копнежа за ученическо творчество. Ето как:

• звукозапис от награждаването
• поглед от SciFi.bg

И ето кого:

Отличия от електронно списания SciFi.bg

• Павел Миланов – за „Детето на Дявола“
• Мария Лазарова – за „Кафе“
• Евгения Василева – за Narratio de Imbre Obscuraque

Отличия от клуб „Светлини сред сенките“

• Християн Трифонов – за „Главобърканици“
• Йорданка Делева – за „Мартенско вълшебство“
• Виктория Николова – за „Левски“

Отличия от клуб „6+“ към НСОУ „София“

• Християн Трифонов – за „Главобърканици“
• Йорданка Делева – за „Мартенско вълшебство“
• Георги Стоянов – за „Психологически фотографии“
• Християн Марков – за „Истинска приказка за доброто“

Отличия от фондация „Човешката библиотека“

• Лилия Георгиева – за „(Представи си момиче)“
• Милена Милтенова – за „Разни умозрения“
• Мира Владимирова – за „Надеждата в отражението“
• Румен Скрински – за „Портрети BG“
• Мая Стойчева – за „Идея, родена под звездите“ и „Трудна сватба“
• Синем Смаилова – за „Изгубеният талант“
• Мария Попова – за „Парите“
• Сюзън Гератлиева – за „Светулка“
• Алис Сандалова – за „Една вълшебна, зимна, звездна нощ“
• Мария Белчева – за „Да бъде светлина“
• Михаела Белчева – за „Идея, родена под звездите“
• Соня Маринова – за „Въпрос“
• Габриела Влахова – за „Гърненце с мерудийка“
• Християн Трифонов – за „Главобърканици“, „Историята на едно дърво“, „Магията на любовта“ и „Възкресение“
• Наталия Таскова – за „Спомен“
• Цветина Пенева – за „Другата ми сестра“
• Йорданка Делева – за „Мартенско вълшебство“
• Мария Иванова – за „Подводният град Атлантида“
• Георги Стоянов – за „Психологически фотографии“
• Моника Ангелова – за „Чудесата в нашия живот“
• Радостина Диловска – за „Русалките умират на разсъмване“
• Любимка Георгиева – за „Доброто добро ражда“
• Гала Пенкова – за „Правете изкуство, не конфликти“
• Ивайла Петрова – за „Пролет в гората“
• Габриела Симеонова – за „(Деца, родители, лудории)“
• Ирена Димова – за „(Претопявам се в сол)“
• Марина Ерева – за „Видение“
• Преслава Македонска – за „Казах ли ти…?“
• Виктория Идакиева – за „Моят свят“
• Мария Величкова – за „Нашият блок, нашата сцена“
• Димитър Михов – за „Тихо е“
• Цветомира Николаева – за „(Аз не съм незабележим човек)“
• Димо Желязков – за „Сърцето, Любовта и Душата“ и „Животът“
• Томислав Господинов – за „Моят силен старт за България започва с…“
• Мария Лазарова – за „Кафе“
• Петя Петрова – за „Любовта в моя живот“ и „Ако животът е непрекъснат спектакъл, а ние – участниците в него, то кой е зрителят?“
• Борислава Христова – за „Свободни ли сме днес?“
• Яница Кочева – за „Сън ли е било“
• Деница Дачева – за „Селско сърце“
• Мартин Иванов – за „Гангстерска сутрин“
• Димитър Гълъбинов – за „Българин да се наричам…“
• Християн Марков – за „Истинска приказка за доброто“, „Война на световете“ и „Сложно нещо е любовта“
• Митко Сираков – за „Изворът на моята душа“
• Елица Илиева – за „Сбогом, тяло“
• Георги Ставрев – за „Искам да съм здрав, защото…“
• Виктория Николова – за „В една вълшебна звездна нощ…“
• Биляна Йорданова – за „Карай бавно – спаси живот“
• Раян Иванов – за „Необичайни сезони“ и „Обратният свят“

Отличията са изброени в реда, в който получихме текстовете. Копнежът не състезава авторите едни с други (за това си има конкурси ;)) – той отличава всички, чието вълнение и старание са ни впечатлили.

Лека-полека ще публикуваме тук ония отличени текстове, които авторите пожелаха да споделят и с вас.

Благодарим на всички участници за усмивките, писъмцата (особено за милите :D) и за ударната доза вдъхновение, че следващата вълна идва. Хайде пак! 🙂

Благодарим и на съмишлениците ни от „Професионален форум за образованието“, които за четвърта година ни сътворяват възможност да участваме в образованието: свързващо, равностойно, градящо умения… образование, каквото си мечтаем ние.

А аз благодаря лично на Или, Лъч, Еви и Наско, които подготвяха, пренасяха, пазителстваха и ми припомняха, че ЧоБи значи „заедно“.

Накрая, за десерт… ще пуснем духа от кутийката. 😀

Приказката разказва, че някога странстваща задруга от народа на Чобитите попаднала на тайнствени свитъци с древна мъдрост. Уви, вековете не били пожалили пергамента – половината от записаното било изличено, недостъпно за смъртни очи. Поумувала задругата, поусмихнала се задружно, пък занесла половинчатите свитъци на Събора на омъдряването, където се сбирало голямо и мало (особено мало) от близо и от далеч. И им предложили, на сбраното голямо и мало (особено мало), да довършат древната мъдрост, като черпят без страх и свян от своята си.

И ето какво произтекло…

Разказва приказката, че задругата Чобити още умуват и се усмихват. Особено се усмихват…

Снимки: Евгения Василева, Илка Чечова

Откъс от „Непоискано добро“, следващия роман в поредица „Човешката библиотека“. Предишната част е тук.

~~~

– Свобода… Това очакваше, нали? Етиен, по-хитър си, отколкото изглеждаш.

– Скаутски навици. – Той ù смигна.

– Кои ще са противниците?

– Аракси и Ема – отговори Етиен. – Той е предсказуем, тя – елементарно подла.

Сградата на университета пред тях смени стъклената си фасада с облачно небе. Етиен се подсмихна спомняйки си, че съвсем наскоро учиха нещо за това.

„Било е идея на студент! Целият проект… участвал е дори в изпълнението.“

– Винаги съм го смятал за глупаво – каза той.

– Кое?

– Това отпред. Фасада с облачета, планини… Дел, разсеяна си!

– Играта се играе отвън. – Тя го погледна строго. – Не бива да ни личи, че се оправяме толкова добре там. За „Алианс Сикрет“ скаутите са просто младежи, които поддържат тялото си и мечтаят да станат пилоти.

– Уха!

– Не бива да ни личи, Етиен! – Тя стисна устни. Бяха тъмнорозови, макар да не използваше грим.

– Разбира се! – извика той. – Ще взема сгъваемата къща. Раницата е тежка, но се търпи, а къщата има всичко, дори баня… Всеки има право да носи един предмет. Това, което избереш.

– Цяла къща?

– Две малки стаи. Мисля, че са ни достатъчни. – Етиен се разсмя и я хвана за ръка. – Дел, трябва да сме популярни, за да ни последват, когато започнем.

– Някои започнаха отдавна.

– За баща ти ли… Съжалявам… – Той зарови пръсти в косата си. – Знам, че е глупаво, Дел. И баща ти го знаеше. Целият ни свят, тези измислени закони… Вече дори децата се питат какъв е смисълът от класовете. Клас едно, клас две… Определят те, когато си на седем, а ако нямаш условия, ако родителите ти не струват, на седем може да си пълен дебил, а на двайсет и седем… – Етиен разпери ръце.

– Мъртъв бунтовник от клас две.

– Питала ли си се защо… нещо не е наред. Не може винаги да е било…

Една шейна излетя от паркинга на университета и мина на пълна скорост над тях. Тук, в централната част на нивото, можеше да се лети така – подът беше дълбоко, а таванът високо. Привилегията да си от елита на клас едно.

– Къде ще съберат цялото множащо се човечество, ако мъртвите не освобождават място? – Етиен проследи шейната докъдето можа. Изкуственото небе над главите им беше сивкаво. Съвсем като истинско, когато се кани да вали дъжд. Подземният град не изглеждаше винаги така. Много по-често беше светъл и приветлив, но блясъкът му бе фалшив, като този на „Мултимага“. Създаден, за да те държи далеч от важните неща. – Цялата земя е прокопана. Живеем като къртици и също като тях сме слепи.

– Какво ще взема аз? – попита Дел. Лицето ù беше станало като небето. Тя се загледа към паркинга. – За „Дуел“? Какъв предмет да взема?

– Бутилка светлина. – Той се усмихна. – Не ме гледай така. Ползвам я от известно време. Това е едно от онези древни неща, които хората са измисляли и забравяли. Субстанция от вода, фосфоресцентни вещества, оцветител… Просто светеща вода. Наливаш я в нещо прозрачно и ето ти лампа без електрическа енергия. Ако искаш да я загасиш, прибираш съда в шкафа или връщаш течността в непрозрачната бутилка… Този път ще взема термос. Така изобщо няма да имаме светлина, ако е нужно да се прикрием.

– Аха.

– Ще кажеш, че вземаме просто вода. Нека да ги изненадаме!

– И ако разберат, че пием от изворите?

– В къщата има пречистващи филтри, можем да ги ползваме многократно – каза той. – Ще го приемат като обикновен риск. Никой няма да се сети, че знаем колко по-чиста е водата от изворите.

– Етиен, как го правиш? Всичко това…

– Просто! – Той я прегърна. – Простите неща понякога са най-добрите за нас, Дел! Искаш ли да те закарам?

Бяха навлезли в паркинга и той инстинктивно я водеше към шейната си. Няколко студенти профучаха покрай тях.

– Последен модел? – Дел го погледна с укор.

– Подарък от брат ми. – Етиен се загледа в сребристо-зелената шейна. Дори тунингът ù беше последен писък на модата. Златни куршуми, полетели като в забавен кадър. – Имам я от три дни, но ти нямаше да забележиш, ако не се бях класирал за „Дуел“.

Той надникна в синия хаос на очите ù.

– Аракси ти е по-интересен.

– Аракси е грубиян! – отсече тя. – Забелязвам го, защото ме държи нащрек. Предвидим е, но агресията винаги ме изненадва, поне в началото.

– Ще се качиш ли? – Люкът на шейната изсъска и се повдигна леко.

– Дядо настоява да използвам градския транспорт. Казва, че в първи курс е опасно да имам собствена шейна. – Тя счупи устни.

– Дядо ти не знае колко съм добър. Хайде, качвай се! – Етиен проследи гъвкавата ù походка и ловкия скок в кабината, при който косата ù се преметна от едното рамо на другото. Беше черна и блестяща, като дълбокия космос.

– Хайде! – подкани го Дел.

– Не бързаме за никъде.

 

Капитан Лестад се отпусна в креслото си. Пръстите му потропаха по плота на бюрото.

Офицерът срещу него беше мъж на около четиридесет години, добре сложен, със стойка, издаваща самочувствие.

– Явявам се по ваша заповед, сър! – отчетливо произнесе той.

– Офицер Дим, свободно. Седнете! Преглеждах досието ви. Ще бъда кратък. Имам предложение, което би могло да ви донесе повишение.

Офицерът седна на диванчето срещу него. Лицето му остана сериозно.

– Слушам ви, сър – каза все така безстрастно.

– Запознат ли сте с проекта „Непоискано добро“? – попита Лестад.

– Да, сър.

– Не само около инцидента със съпругата ви, а в дълбочина. Познавате ли целите и задачите на проекта? – Лестад следеше изражението му. Дим не трепна.

– Запознат съм в детайли, сър. Именно покрай инцидента с бившата ми жена.

– Леона Дим ви е дъщеря?

– Да, сър.

– Справя се отлично в обученията на „Алианс Сикрет“. – Лестад се усмихна тънко. – Не е добра ученичка, но е най-добрият „ловец“ във възрастовата си група.

– Да, сър.

– Ако приемете предложението ми, един ден тя би могла да ви последва. Още сега може да съдейства на „Алианс Сикрет“ с уменията си.

– Сър?!

– Съученикът ù Марко Делил е от семейство с отклонения. Малко, но все пак забележими. Дъщеря ви е близка с него, нали?

– Да, сър, доколкото ми е известно, те работят в екип.

В изражението му се появи едва доловимо напрежение.

– Делил носи косата си дълга и се облича разпуснато. Може би под негово влияние дъщеря ви си е направила старомодна прическа. – Лестад отново се подсмихна.

– Ще проуча въпроса, сър – каза Дим.

– Поставете тази задача на Леона от мое име и от името на „Алианс Сикрет“. Запознайте я с проекта. Спечелете я!

Офицер Дим изглеждаше заинтригуван и може би малко притеснен.

– Виждате ли някакъв проблем? – попита Лестад.

– Дъщеря ми е малко… сърдита ми е, сър.

Да, притеснен беше.

– Това е сериозно и ще се помирим. Тя не приема приятелката ми. Лична история.

Лестад се подсмихна.

– Вие поемате семейство Делил, дъщеря ви – момчето! – Капитанът стана от креслото си. – До два часа ще ви изпратя новото назначение на личния ви комуникатор.

– Разбрано, сър. Благодаря ви!

Офицер Дим отдаде чест и излезе с бърза стъпка. Сякаш бягаше от кабинета.

– Намерил си гадже и дъщеря му станала ловец номер едно! Това ще ми свърши работа. Ще ги изцедя до дупка и двамата.

Той се отпусна в креслото си и допря пръсти един в друг.

~~~

Помогнете ни, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.

Неотдавна издателството за електронна словесност „Е-КНИГИ“ пусна нова стихосбирка от Александър Карапанчев – „Да направиш вкусолет“. Тя започва с едно съкровено определящо я мото: „Все по-свободен в свободния стих…“ Сега ви представяме тази книга с няколко нейни елемeнта, а именно: текста на четвърта корица, автоинтервюто на поета и избрани графики от художника Калин Николов, който неведнъж е бил номиниран за международната награда „Еврокон“.

☼   ☼   ☼

Както писа вестник „Стандарт“, книгата „Топлото ключе на живота“ от Александър Карапанчев (2010) е първата българска стихосбирка с фантастична поезия, появила се в Интернет.

„ДА НАПРАВИШ ВКУСОЛЕТ“ е втората стихосбирка на същия автор и пъстрите ударения в нея също падат върху фантастиката като супержанр в изкуството. Диапазонът на поета се движи от тристишието до поемата и от песъчинката – до необята на Космоса.

Книгата е обогатена с 20 много атрактивни графики, създадени специално за това издание от големия ни художник Калин Николов. Самият той отбелязва: „Тези стихове са изкушение за илюстратора – те са като катедрала от образи и пространства, тук словото, книгата, околната среда нямат граници помежду си…“

Стихосбирката „Да направиш вкусолет“ се намира на адреса на издателя: http://e-knigi.net.

☼   ☼   ☼

Александър Карапанчев
А В Т О И Н Т Е Р В Ю

(Помества се със съкращения)

Въпрос: Но защо точно „Автоинтервю“? Толкова ли не се намери някой пишещ, който да ви зададе шепа културни питанки?

Отговор: Нито са ме търсили отнякъде, нито пък аз съм тръгнал да ги търся със звънкото като камбана „Хайде, дами и господа, да ме интервюирате…“. Имам в запас още два-три технически мотива. Изведнъж ми се прииска да бъда едновременно от двете страни на барикадата (тоест на интервюто), разполагайки с пълен контрол както върху въпросите, така и върху отговорите им. А понеже от доста години съм запален колекционер/читател на поезия и даже по малко пиша стихове, мисля, че съм един вид подходящ обект за разговор…

В.: Добре, да започваме. Сещате ли се за други автоинтервюта?

О.: О, това е много рядък жанр. В момента се подсещам, че такива са правили двама от най-любимите ми писатели. Става дума за реалиста Труман Капоти, който владее по фантастичен начин перото, и за фантаста Станислав Лем, успял тъй реалистично да обагри плодовете на своята неизтощима фантазия.

В.: Как смятате – къде минава границата между реалистичната и фантастичната поезия?

О.: Наистина хубав въпрос! Съвсем същия аз зададох на Александър Геров преди близо четвърт век. Мълчаливият чак до енигматичност 70-годишен поет не се затрудни особено с отговора. След като съсредоточено смукна от стъкленото си цигаре с йоден цвят, той отбеляза, че тази граница е твърде тънка и че минава през въображението, през таланта. И: „С колкото повече талант и въображение е богато едно творчество, толкова то е по-фантастично…“ Е, подир толкоз изтекли води на мен още ми е трудно да добавя нещо по-съществено към неговото определение…

В.: Ами какво ще кажете за вашата „Поема със сетива“? И защо тук публикувате само късове от нейното пъстроцветно тяло?

О.: Над тази поема работя от дълги години. Имам нейде из шкафа си други написани части от нея, например за Техни величества слуха и зрението, ала смятам, че още не са достатъчно изкристализирали за печат. Пък и, да ви „светна“, читателят не се вълнува особено от срока, за който е създадена нечия творба. Дали ще е за броени минути (както е умеел Христо Смирненски), или за три месеца (нужни на Жозе-Мария дьо Ередия, за да извае някой от царствените си сонети), не е толкова важно, колкото онази ракета-носител – качеството…

В.: Няколко думи за вашите хобита, които навярно подхранват поезията ви?

О.: На по-млади години колекционирах какво ли не: кибритени кутийки, монети и значки, по-шарени от тропически пеперуди; марки от различни държави или кулинарни книги, така богати на куп разнолики ястия. Но най-голямо внимание комай съм отделял на сбирката си от минерали, „гарнирана“ с литература върху тях. Заради тая сбирка даже съм вземал журналистически командировки до някои благодатни за целта места – да речем, Маджарово, Лъки, Елисейна… Без съмнение колекционерството е огромен лековит извор и за душата, и за интелекта, а плътният допир до различни камъчета от световната мозайка не може да не те зареди с доза поезия.

В.: Да продължим с питането: имате ли чекмедже с някакви непубликувани стихотворения?

О.: Уф, съгласете се, че това е доста банален въпрос. Инак да, нещичко отлежава в е-чекмеджето ми – една поема за възкресяване плюс нови стихотворни цикли. Говоря, разбира се, за фантастична поезия не като качество, а чисто и просто като жанр. Ето няколко заглавия на вече готови цикли, които търпеливо си чакат своето време, място и аудитория: „Живарник“, „Четиримата гиганти“, „Лиричен октаедър“… Вижте в аванс нещо октаедърско, в което пак участват минерали:

*  *  *

Богове мои, богове мои,
колко упорито, колко ударно
се крием във пещерите на делника!
Но как тогава ще ни намерят
потомците: като скъпоценни камъни
или като загаснали в мрака черни въглени?

В.: Ще ни кажете ли дузина други поети фантасти, били те българи или чуждестранци?

О.: Знам и повече от три дузини, обаче за „лабораторно“ чист поет, който е писал само и единствено фантастика, нямам спомен. От българите мога да посоча отделни заглавия на Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, на Божидар Божилов (първия ни автор на фантастичен роман в стихове – „С ракетата „LZ“ на лунатa“) и Анибал Радичев с книгата му „Скок в пространството“. От задграничните стихотворци на яркото въображение сега се сещам за… момент, моля, сещам се за руснаците Арсений Тарковски, Вадим Шефнер и Андрей Балабуха; за американците Рей Бредбъри, Сюзет Хейдън Елджин, която през 70-те години основава тяхната Асоциация на поетите фантасти, за Томас Диш или „баба“ Урсула Ле Гуин… Любопитно е, че дори при хорър наградите „Брам Стокър“ се връчва приз за поетични творби.

В.: Вие сте между съставителите на първата у нас антология на фантастична поезия, озаглавена „Фантастихия“. Добре ли се прие тя от ценителите на мерената реч, или си остана затворена в т.нар. гето на фантастите?

О.: Първо, фантастиката също може (не по-лошо от реалистиката!) да критикува, да славослови и благославя Живота – убеден съм в това. Второ, отначало антологията беше посрещната на нож от шепа псевдоинтелектуалци, въобразили си, че разполагат с неограничен монопол в изкуството. И трето, когато по-лекото и ненужното се изпари, дойде известно признание за този първопроходчески проект, който реализирахме заедно с Атанас П. Славов. Надявам се, че с времето усилията ни ще надскочат границите на споменатото от вас гето. Ех, дано ни помогне и чаровната, вечно млада муза Ерато…

В.: Ами държите ли пред духовния си взор някаква формула за поезия?

О.: Хммм… Да, тук мога да кажа няколко изречения за златокованата формула МОМ, създадена от един от най-любимите ми поети на всички времена и народи. Поетът се нарича Николай Заболоцки (1903–1958) и зад неговото съкращение всъщност стоят три думи, три много здрави опорни точки: Мисъл – Образ – Музика… Както виждате, на музикалната страна в случая е отреден „бронзов медал“, пък и тя си е съвсем, съвсем отделно изкуство, което спокойно може да мине без никакви стихотворения. Понякога думите само стесняват обхвата.

В.: Вместо довиждане да ви попитам: защо все пак избрахте такава рядка форма – автоинтервю?

О.: Защото вярвах, че ще имам достатъчно търпение и такт да си задам интересни въпроси и после да им отговоря от сърце и ум.

Пишещи млади приятели (:

Награждаването на участниците в Копнежа за ученическо творчество, чиито текстове грабнат умовете и сърцата на журитата, ще се проведе в последния ден от Фестивала на българското образование: на 22 април, от 13 до 14 часа, в лятното кино зад паметника при НДК. Вход свободен – заповядайте всички! 🙂

Журитата сбират страстни читатели от Човешката библиотека, фентъзи клуб „Светлини сред сенките“ (http://svetlinisredsenkite.com/), електронно списание SciFi.bg (http://scifi.bg/) и ученически клуб по журналистика „6+“. Ще пратим резултати на участниците на 17 април. Дотогава, мили участници, си харесайте награда – хартиена или електронна книга от изданията на Човешката библиотека. (Предупреждаваме: в момента на хартия имаме само „Бленуващите кристали“, „Дивна“, „Играта“ и „Слънце недосегаемо“.)

На 20 и 21 април следобед ще има писателски работилнички с отличени участници. Ето предварителния им график. Следете за промени.

Вдъхновение и усмивки!

А въпроси? 🙂

Откъс от „Непоискано добро“, следващия роман в поредица „Човешката библиотека“. Предишната част е тук.

~~~

Прибра кредитите в зелено-виолетовата кутия.

„Четиридесет сребърни кредита!“

Бяха добри пари. С тях можеше да си купи маркова блузка от „Мултимага“.

„Всеки друг би го направил. Дори Марко.“

Не разбираше защо хората се интересуват толкова много от дрехите си. Тя залагаше на цветове, които отразяваха настроението ù или ù помагаха да се почувства по-добре. Виолетовото и зеленото бяха вътрешната ù същност. Жълтото и оранжевото я пробуждаха, сякаш ù даваха живот, а кафявото я успокояваше.

„Кафяво и зелено, като гора…“

Очите на Етиен имаха толкова много цветове. Майка ù казваше, че човек говори с очите си.

– Леона! – Баща ù стоеше в рамката на вратата и я гледаше строго.

– Да.

Кутията с кредитите се завъртя в ръцете ù. Леона прецени, че ако се втурне да я крие сега, ще направи впечатление, каквото и да измисли. Тя я постави в скута си и разпери ръце срещу баща си.

– Искам да поговорим…

„Пак ли?“

– …за Мила.

„Ха, а аз си мислех, че си се притеснил за мен.“

Усети горчивина в слюнката си и това я ядоса.

– Разбирам, че ти е трудно да я приемеш. Били сме само двамата…

– Не винаги – прекъсна го Леона.

– Аз съм възрастен човек, Леона, имам…

– Страсти?

– Потребности – уточни баща ù. Леона усети как той се мъчи да потисне напиращия гняв.

– Тя е глупава и превзета! – заяви с вирната брадичка момичето. – Не може да ми бъде майка… Другото не ме интересува.

Тя стисна кутията и се хвърли по корем на леглото си.

– Няма да ти стане майка. Време е да пораснеш!

Баща ù стана. Леона чу как излиза от стаята ù, как вратата се плъзга зад гърба му.

– Да! – прошепна тя и изпъна палци.

„Върза се, че отношенията му с тъпата Мила ме дразнят.“

Зачуди се дали това, което върши е правилно. След всеки разговор с баща си изпитваше вина. Чувстваше се така, все едно е направила нещо много лошо. Все едно се е омърсила.

„Той уби мама! Не го знае, но той я уби. Позволи им го!“

Тя вдигна очи към светлия таван. Изобразяваше ефирно синьо небе, осеяно с бели облачета. Стените бяха жълти, мебелите, леглото и завивките също. Оранжевото се прокрадваше тук-там, за акцент. В него се преплиташе и зелено. Бяха избрали визията на стаята с майка ù. Тя я научи, че всичко е важно. Цветовете, усещанията… Повтаряше ù, че сам Господ е променил живота на тази планета. Отворил е сетивата на тези, които „имат очи да видят“. После са се намесили хората.

„Доста от оцелелите след две и дванайсета са били телепати… Какво е станало с тях? Мама не знаеше… може би не е било, може би тя просто… искала е да бъде така. Защо го… чувствам така?“

Леона включи стената срещу себе си. По първи канал вървеше забавно предаване, по втори – комедиен сериал, трети предаваше новини. Тя се заслуша за момент. Говореха за някаква авария в четиридесет и седми сектор.

„Това е трето ниво… Тези от втори клас. Невменяемите!“

Четиринайсет годишно момче с шейната на баща си…

„Пет жертви и трима ранени. На кой му пука!“

Леона изключи стената. Зачуди се каква е функцията на родителите. Гражданите от клас едно бяха тези, които притежават по-висок интелект, но нима тя не дължеше своя клас на майка си?

„Мама говореше с мен за всичко. Живота, хората и дори това за класовете, полицаите и бунтовниците… Не разбирах, но сега знам. Бунтовниците са хората, които търсят истината. Мама беше бунтовник! Беше като Етиен. Можеше всичко…“

Не се запита откъде знае, че Етиен може всичко. Това винаги си личеше.

Леона стана и се втурна навън. Тичаше нагоре и нагоре по стълби и коридори. Колкото повече приближаваше ниво едно, толкова по-бързо биеше сърцето ù. За момент си помисли, че може да полети. Някой ден. Съвсем наистина.

Кодът на баща ù… Щеше да върши работа, докато той я разкриеше и го сменеше.

„Няма да стане, докато е с Мила!“

Тя се усмихна. Беше стигнала до старата врата служеща за връзка между нивата. Натисна бутона вдясно от изхода и премина в прашния коридор от другата страна. Тук не почистваха всяка сутрин.

„А ни дели само врата.“

Леона опипа стената над главата си, за да открие капака, който трябваше да отвори. Намери го лесно. Клавиатурата на скрития терминал показа черните си бутони.

„73446“ – набра Леона и вратата се плъзна безшумно, правейки ù път към есенната гора.

„Етиен!“

Тя пусна нишките на мисълта си на воля. Почти докосна съзнанието му, но връзката се разпадна. Опита пак. Този път се закачи.

„Не съм в опасност, Етиен! Отвън съм и искам да поговорим… Важно е! Ще остана около два часа на полянката, до дерето.“

Тя спря, но все още усещаше връзката. Пое си дъх. Съзнанието му излъчваше светлина. Беше необятно като океан и волно като пролетен вятър.

„Етиен… моля те, ела!“

Леона падна по гръб в шумата и облаците над нея се завъртяха. Чувстваше се лека, сякаш беше започнала да се издига. Тук винаги се чувстваше така.

– Мама казваше, че Господ е разум, който е навсякъде и във всичко… Има го във всеки от нас – прошепна Леона. – В тази гора… в това небе… Усещам го!

Майка ù казваше още, че Вселенският разум не е като човека. Той не обича като човека и не иска като него.

„Марко се цупи толкова често. Харесва ме, знам го, но всяка дума може да го обиди или предизвика, ако не е в настроение… Всички около мен са такива, дори татко.“

Леона се отказа да мисли. Отпусна се и позволи на сетивата си да се слеят с въздуха и листата, с камъните и тревата. Усещаше ги по начина, по който някога усещаше майка си. Както сега усещаше Етиен. Понесе се в опияняващо безвремие. Пърхането на птиците се смеси с пулса на сърцето ù. Сякаш носеше птица в гърдите си. Мъничка, шарена птица.

– Здравей, Леона!

Тя отвори очи и видя главата на Етиен в облаците. Днес тъмните му къдрици изглеждаха като ореол на светец, а той се усмихваше съвсем по човешки.

– Дълго ли ме чака?

– Дойде бързо. – Леона се повдигна и Етиен слезе на земята. Той приседна до нея.

– Не би ме повикала, ако не е важно.

Говореше естествено и сериозно. Никой възрастен, никой младеж, не говореше така с едно дете.

– Всъщност исках да те видя… но има и важно… – прошепна Леона. Той положи ръка на гърба ù. Стори ù се, че дланта му я обхваща цялата. Като щит.

– В училище има едноо… обучение. Трябва да хванеш бунтовник. Просто бот… Дават четиридесет сребърни кредита за това.

– Знам – каза Етиен.

– Добра съм! – Леона срещна очите му. Бяха светлокафяви и отразяваха цвета на пуловера му. – Искам да давам тези пари за твоята група… движение… Ти си част от нещо, нали?

– Леона!

– Не го приемай погрешно! – настоя тя. – Не ми отказвай! Един ден… Когато решиш, че ме искаш, аз ще дойда при вас. Телепати не се раждат всеки ден. Аз ще съм полезна, Етиен! Пък и мога да се грижа сама за себе си.

Той я прегърна.

– Не зная какво да кажа.

– Просто приеми!

– Приех те от мига, в който те видях. Ти си най-редкият скъпоценен камък, който съм срещал, Леона! – Той се засмя, а тя извърна глава, за да вижда лицето му. – Моята група е от млади хора. Всички са от клас едно. Интелигентни, търсещи и недоволни, като теб. И не се тревожи за възрастта си. Имаме дори бебе… Алекс, той е невероятно момченце. Прилича на малко слънце и по същия начин се горещи. Само на две годинки е, трябва да го видиш!

– Бебе! – Леона се повдигна. – Обичам бебета! Те са… толкова…

– Не са замърсени, все още. – Етиен зарови пръсти в косата си. – Казах ти, че съм скаут, а не бунтовник и това е така. Аз живея в седми сектор. Родителите ми са богати. Уча в института по авиация в сектор двадесет и едно… Все обикновени неща.

– Значи не спиш в гората?! – възкликна Леона.

– Не… разбира се, че не. От това няма полза. – Той въздъхна. – Полицаите хващат и убиват бунтовниците. Повечето от тях наистина са… не са много умни. Голяма част са хора от клас две. Трябвало е да са в другия клас, но животът ги е изтласкал на дъното. Глупаво е, знам. Но животът е дар, Леона! Не можем да се жертваме просто така.

– Скаутите…

– Водим се скаути… Катерим изкуствени стени в залите. Правим акции… спортни турнири. При авария в някой сектор помагаме доброволно. „Алианс Сикрет“ не ни приема като врагове. Просто наивници, които може да ползва за черната работа.

Тя сведе глава.

– Не се разочаровай! Ако искаш, можеш да ми дадеш твоите кредити. Ще ги пазя за теб. За времето, когато решим да действаме.

– И това е нещо – отрони тя. Той погали косата ù.

– Интересна прическа!

– Не по-малко от твоята. – Леона го погледна изпитателно. Не откри лъжа, нито прикрити мисли. Беше чист и откровен, до дълбините на съзнанието си. Как беше възможно това?

– Можеш да ме провериш. Никой не дава пари на доверие – подкани я той. – Искам да ми вярваш, за да си спокойна.

– Аз ти вярвам – каза тя. – Още преди да проверя. А това… скоро ли ще го направим… Нещото, което планираш?

– Там, отгоре – той посочи небето – има някой, който е избрал роля за всеки от нас и момент, тази роля да бъде изиграна. Не знам кога ще дойде нашият момент, но ми се струва, че ще започне скоро.

Тя го гледаше и попиваше думите и чертите му с всичките си сетива. Без да мисли. Така, както я бе учила майка ù. Той говореше като майка ù. Споменал беше Бог, посочил го беше, но не в циничен виц, както правеше баща ù, не с отрицание, както беше в училище, а с вяра… Не, не беше онази фанатична вяра на хората, които наричат себе си религиозни.

„Алианс Сикрет“ ги нарича сектанти!“

Етиен го беше казал естествено, като нещо, което просто си е така.

– Благодаря ти, че дойде!

– Винаги, когато е толкова важно, ще идвам – каза Етиен. – Добре е да се срещаме тук. Долу може да ни видят. Това ще породи въпроси, съмнения…

– Искам да запомниш тези числа! – сети се Леона. – 73446… кодът на баща ми. Не зная как излизаш ти, но това е сигурно. Ако някога се прецака, аз първа ще разбера и ще ти кажа по моя начин. Иии… излизай само през терминалите на клас две. Не ги проверяват, иначе отдавна да са ме хванали.

Той я прегърна, целуна я по челото и се усмихна.

– Много по-сигурно е от хакнатите кодове, да. Благодаря, Леона! Ще го ползвам много внимателно.

– Само ти! И го повтори! – Тя сграбчи ръката му.

– 73446, само аз. В противен случай ще те изложа на опасност. Прекалено ценна си, за да позволя да си навлечеш неприятности.

– Мислиш го наистина – каза тя.

– Как разбираш? Четенето на мисли е невъзможно – вдигна вежди той. – Чувал съм, че това е улавяне на моменти, състояния… Можеш да ми предадеш нещо дума по дума, но аз не съм телепат и не мога да ти отговоря.

– Има души, които са като бездна – каза Леона. – Дълбоки и тъмни… Други са като ледена пързалка. Плъзгаш се и падаш. Понякога наистина боли. Има топли души… Става ти топло, ето тук. – Тя докосна стомаха си. – Децата, най-малките, са като свежа вода. Потопя ли се в нея, се чувствам… чиста. А бебетата! Знаеш ли защо обичам бебета? Те са… сякаш не са от тук. Не мога да го обясня, нито да го разбера, но са по-висши…

– Толкова добре го каза.

– Твоята душа е като тази гора… Не, като небето над нас, като снимките на космоса… Такава душа имаше само мама.

– Аз не съм телепат. – Етиен изглеждаше смутен.

– Не си… Мисля, че си нещо много повече.

~~~

Помогнете ни, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.